Пробвай да заговориш красивото момиче с нещо за международното положение. По всяка вероятност ще мине по-добре от досегашното ти “ъъъ, ъм” и ще завържете разговор. Скучен разговор, но все пак разговор. Защото повечето хора обичат да обсъждат случващото се по света.

Но пък повечето хора са глупави. Не е фатално — така е било, е и ще бъде. Същественият проблем е, че повечето хора, разсъждавайки по такива теми (“ами какво щеше да бъде, ако Китай не беше авторитарна държава?” мислещо емоджи) са твърде добросъвестни. Леви или десни, русофили или русофоби, почти всички, които ще срещнеш по улицата са хуманитарно настроени. Затова и /западният/ свят работи по начина, по който работи. Дали ще питаш някого за местоименията му или ще го наречеш дегенерат, основата е еднаква. Тя е хуманитарна. Мислим за детето с големите влажни очички насред взривените сгради. За бога, хора, спрете насилието! Няма значение какво е детето, от къде е, какво се случва. Нека бъдем човечни. Което в дадени ситуации прави определени други хора врагове. Но не врагове на нашата група, а на нашето универсално убеждение. На доброто.

На международно ниво това има своя израз. Като универсалността на либералната система на международни отношения, например. Човек би решил, че това да видиш как любимият ти геополитически аватар напада комунистически израстък току до границите си би подсетило някои хора, че има и друг маниер на геополитика освен… гейополитическия с институциите и легализмите и сложните механизми. Но истината е, че дори и русофилът, бидейки по душа нещо като неосъществен руснак, искрено вярва, че хората трябва да бъдат спасявани от Злото. Просто Злото не е мракобесен традиционализъм, а аналният секс и сериалите на HBO. Борбата с това Зло не става с реализъм, империализъм или някой друг -изъм, а с ДОБРО УПРАВЛЕНИЕ. Злото може да бъде изрегулирано до изчезване, стига да направим достатъчно честни международни институции, които да не са основани върху неравенство между държавите или хората, които ги обитават. Безопасна среда за истинска демокрация. Да живее Уудроу Уилсън.

Проблемът с този мисловен модел не е, че е “ляв”. Проблемът с него е, че води след себе си, а и почива върху, серия от заблуди, които са по-фундаментални. Антропологични, да кажем, защото обичам думички, които струват по левче. Като негласното убеждение, че хората са еднакви. Където и да отидеш, те искат едно и също нещо – да живеят в мир. Кумбая. Такава заблуда лежи, например, в основата на морализаторското анатемосване на европейския колониализъм. Хората просто си живееха, а европейците дойдоха и таковаха таковката на местните. Това е лесният начин да гледаш историята. Намираш злодея и откриваш правилната позиция. А злодеят неминуемо е този, който е нарушил хармоничното нищоставане. Доста консервативно, впрочем.

За щастие истината рядко има общо с морала. Всеки народ има своите особености. Тези неща би следвало да ги знаем, предвид че (полу)официалната държавна религия на повечето западни държави е многообразието. Затова да претегляме греховете на първите робовладелци (които са били африканци; и то не северноафриканци, ами истински жители на обществени образувания, които предшестват страни като днешна ДР Конго, тогава просто кралство Конго) и тези на наследилите ги западни робовладелци е калпава база за формулиране на убеждение. Или пък да обвиняваш Запада в “надменност”, когато доктрината на Китай от хиляди години е да гледа себе си като център на Вселената, а императорите докъм края на 19 век отказват да установят министерство на външните работи и оставят отношенията с останалия свят на комисия за съблюдаване на ритуалите. Доколкото в китайския мироглед друга легитимна държава не може да има, това е логично. Или пък ислямската склонност, стигнала пика си по времето на Османската империя и след това отново при преговорите на Иран за ядрената сделка, всеки договор със страна от Dar al-Harb да се счита за едностранен. Договорът с варварин е просто отсрочка за праведния.

Всичко това са наблюдения за поведението на различни народи. Те са израз на ирационалността на човешкото поведение. Ирационалност, която обикновено се изразява като враждебност към външния и предпочитание към собствената група. Не е добро или зло. Или поне не би могло да бъде за средностатистическия новобългарин – ако не можеш да дефинираш коя е твоята група, няма как да дефинираш какво е зло спрямо нея. Но пък си българин и винаги можеш да крадеш. Заобиколен си от други групи и много от тях са осъзнати. Можеш просто да задигнеш техния критерий. 

Така се озоваваш в абсурдната ситуация българин да вярва, че може да “лавира” между различни цивилизации. Не нации, а цивилизации. Ако има нещо универсално за многообразието от народи и култури на красивата ни синя планета, то е, че всички ни смятат за родени поданици. Това е естествено за Китай, който расте чрез осмоза и културно надмощие; естествено е за Турция, която има не една, а две тези за империализма си; естествено е за Русия, която е осъдена (от самата себе си) да спасява неблагодарните славянски народи до Третото пришествие; естествено е за Европа, която дори на смъртното си одър е по-жива от нас. Но ние искаме да лавираме. Бисмарк на Балканите! Кръжокът на европейските консерватори в студентския съвет ликува. Но няма за какво, защото излъгах – както би направил истинският Бисмарк, впрочем. И не, не разбирате Бисмарк. Мислите го за праобраз на Меркел и точите лиги по прагматизма му сякаш е светец на анемичния бюрократизъм.

Ще ви кажа някои неща, които и Бисмарк би, ако не беше зает да бъде мъртъв. Лавирането традиционно е инструментът на слабия в геополитиката. Ние сме слаби, да. Но да лавираме не можем, защото стъпката преди “Ние ще лавираме!” е “Кои сме ние?”. А това стъпало ни е високо. Та, какво да се прави, както е казал фронтменът на Бийтълс през 1902?

Има два подхода. Единият е строго консервативен. Съхраняваш структурна, институционална цялост максимално дълго. Следиш за приемственост. В новата Европейска федерация местният губернорат да се нарича “Република България”, ликът на Стефан Стамболов да го има на тукашното евро и тн. Ако формите на миналото се запазят непроменени, то миналото остава живо. Дори в рамките на нещо наднационално и ново, българското се съхранява. Или нещо подобно. Не обичам консерватори.

Другият подход се нрави повече на мъжа на Йоко. Това е революционният подход. Авангардният подход. Копаеш основите, докато не удариш на камък. Разрушаваш, докато не срещнеш съпротивление. Resistance, на борсов език – тестваш пода на цената и ако го пробиеш, има накъде да падаш доста, но ако съпротивлението удържи, има отскок. Съпротивления много – както на пазара, така и в общностите. Всяка революция удря общностно съпротивление рано или късно. Това не е край на революцията. Това е мигът, в който тя се превръща в пласт от историята на тази общност и се слива с нея. Такава е и крайната цел на всяко (смислено) движение. Наполеон като естествен завършек на Френската революция и начало на жененето между революцията и Франция. Сталин като момента, в който Руската империя се възражда с различна естетика. Бай Тошо като завръщането на соца към “местния корен” и създаването на националистически социализъм – къде ли съм го чувал това? – насред рухнещия СССР. Затова Мао постепенно възприема мирогледа на китайските императори, като към края на живота му, Джоу Енлай описва пред Кисинджър концепцията на Дзедун с едно традиционно за старите династии кредо: “Всичко под Небесата е в безпорядък и това е хубаво.” Сблъсъкът е хубаво нещо, унищожението може да бъде съзидателен процес. Просто трябва да опиташ. Така или иначе никой не те харесва.

Никой няма да ти обърне внимание, докато не удариш с топки по масата. Аритметиката е проста: ако не опиташ, ще загубиш. Ако опиташ, вероятно пак ще загубиш, но поне имаш шанс. За да има такова нещо като българска геополитика, първо трябва да съществува България. Не просто като наследена форма от миналото. Като нещо осъзнато, измечтано, въведено в реалността с борба. Народът е казал, че наследената нация е като наследеното състояние. Всичко е наред, докато внукът ти не се окаже гей и дегенерат и не пръсне всичко по педали, които гласуват за зелени партии. 

Чака ни решение, рано или късно. Скок в историята. Ако някой иска да съхранява, ще трябва да разруши. И чак тогава България ще спре да бъде интересен исторически фактоид и ще се превърне в географска реалност.