Събарянето на паметник е ритуалистично действие. Затова оценявам символиката на това как “новата” българска власт сколаса да отреже само една ръка. Отряза я по административни причини, чрез бюрократични врътки. За да спаси останалата част от монумента от бронзова болест. Един вид ампутация – махаме пушката, войнствения комунизъм, за да спасим структурната цялост на нашето уравняващо бъдеще. Ако имам истинска неприязън към нещо, то тя е към слабоумните колективисти, които борят комунизма заради повърхностни несъгласия (“Ама руснята!!1!”), а не защото не са в пълно съгласие с крайната цел.

Вечно застинали в 90-те, под паметника отново кръжаха дисгенични “атлантици”, със завидно развален английски, говорещи за Берлинската стена и за миризливия свободен дух на рок-енд-рола, бейби. Едновременно с това се появиха и бабичките с цветните коси, които още не са напълно сигурни дали цялата тая работа с абдикацията на Тошо не е партиен номер, предвождани от Костадинов, който вечно иска да си къта тортата, но и да се наяжда с нея редовно. Не може едновременно да дружиш с идентитаристите в ЕС, да плачеш за това как либералите са истинските фашисти и да говориш за куршума в бедрото на дядо си при битката с нацистите. Е, можеш – винаги е опция просто да загубиш. Както се и случва с Възраждане. Кой да знае, че да се обвържеш екзистенциално с кауза, която е изцяло в домена на действащата власт (в която ти нямаш пръст) е като да се биеш с морето, докато имаш котва около врата. Няма по-голямо проклятие от това да се хванеш на мийма за “традиционната политика” и да започнеш да звучиш като малко по-патетичен пост на Кристиян Шкварек.

И все пак безспорен триумф за атлантическата левица. Не се залъгвайте, точно така изглежда победата в измерението на аналната бандитура. Женствено отмъщение (нека мурзилки си вземат Донбабве и Луганда, ние пък ще им осакатим монумента), безличен бюрократизъм, срамежливи усмивки и безкрайни обществени обсъждания по наболелите теми, все едно сме в пленум на Чайкома. Междувременно в СОС ще се сдушим с мургавата наследница на Роза Люксембург и ще видим сметката на едрите корупционери. Както е казал Обама, все пак вярвам, че е възможно човек да изкара повече пари от необходимото.

София е спасена. Сега остава един належащ въпрос – какво да сложим на мястото на Барад-Дур. Както знаем добре, най-доброто изкуство се произвежда демократично, чрез комитет. Сега можем да проведем истинско обществено допитване. Да разберем какъв български паметник искат всички, от хиперинтелектите, които слушат протестантска поп-музика и Вирго, до бабите с нервни тикове при вида на намалението в Кауфланд. София най-сетне диша, небето над главата ми е синя бездна. Кафяви неврохирурзи по улиците ми ли? Не съм ги забелязал, сигурно е хибридка. Ако не е, така или иначе няма значение. Нормалните страни като Великобритания са многообразни. Пък и брамините са единствените, които още смеят да говорят за интересите на белия европеец.

Дори при безбожните количества оправдания и коупове, не бива да забравяме универсалната закономерност. Българинът винаги може да изкопчи провала от зиналата паст на победата. В крайна сметка бездарната анална бандитура се състои именно от българи – българи, които много се мразят сами и много биха искали да не им личи, че са българи. Но все пак българи. Можехме да бъдем истински атлантици и да направим ефектно събаряне на паметника още в началото на войната. Да го взривим и да издигнем на негово място полово неутрален Стамболов, примерно. Щяхме да заявим ясно: това сме ние, това са съюзниците ни, това е врагът. Политика, по лукави фашисти като Тукидид и Хобс. За сметка на това голямата леля на име България се скри под гишето си под претекст, че търси важни документи и подаде предпазливо глава пак към самия край на работния ден. Отново, за да не подкрепи нито една от страните, а само да симулира дейност по най-безполезния възможен начин.

Но има и проблясъци на нравствен гигантизъм в сумрака на рационализиращата модерност. Свиленски героично даде първа кръв в защита на паметника (ръката му бе одраскана), Дърева оплака началото на хилядолетен Четвърти райх на територията на Софийска община (Орлов мост бе блокиран от ушеви за 30 минути), а Костадинов обеща съд+разстрел на фашистите, които искат да отмъкнат бъдещето ни (петима души с плакат). Впрочем Костадин обяви това, прекъсвайки важно обсъждане на разрешителните за бране на гъби в пленарна зала. Ключово. Историята, както съм сигурен, че би се изразил Шпенглер, е жив процес на циклично изпедерастяване.