Стоян Панчев наскоро написа текст на име “Възможният Европейски съюз” за ЕКИП и имаше неблагоразумието да ме попита за обратна връзка по темата. Затова, както и поради фактa, че Стоян е от малкото смислени коментатори в угаръчното пространство на българската политическа и икономическа мисъл, реших да разпиша отговора си по-подробно. Темата за Европа като цяло е останала на заден план в местните дисидентски пространства; Европа е отпадък, тя е декадентност, континентът е осъден на смърт, а ние трябва да се стремим към физическото откъсване от него в полза на… не е ясно точно на какво, защото все още повечето коментатори нямат смелостта да го заявят директно.  Въпреки откровените ми симпатии към “Европейския проект”, не мога да си изкривя душата да излъжа, че виждам някакъв истински реалистичен път към реформирането на съществуващите европейски институции и превръщането им в инструмент за отбрана на континента. А в същността си Европейският проект (би следвало) да бъде именно това – крепостта на собствената ни група срещу набезите на чуждите.

Вместо това Европейският съюз е добил една озадачаващо разплута форма. Европа съществува като ракова клетка, нейният колективен бюрократичен апарат се раздува безцелно, регулациите се роят без видима причина и нито едно от действията на този многоглав Левиатан не изглежда като да има конкретна цел отвъд потискането на собственото население. Звучи патетично, сякаш е преувеличение, но си го представете в перспектива – масивен режим на тотално наблюдение, с назначени чиновници начело, чиито задължения и права не са ясно орегулирани, който последователно се бори с местната индустрия, налага квоти за практически неконтролируема миграция, наблюдава безучастно роенето на Ислямистки организации, които извършват покушения срещу местното население и насочва гнева си основно срещу домашни националисти. Европейският съюз в своята модерна разновидност е един анархо-тираничен субект. Той поддържа функционирането на своите институции, докато едновременно с това демонстрира тотално нежелание да осигури сигурност на своите граждани. Тук може винаги да се направи аргумент, че именно липсата на централизирано правораздаване и обща европейска полиция или армия е причината отделните нации да са неспособни да се справят с предизвикателствата, но това изглежда неубедително предвид нежеланието на Брюксел изобщо да признае неща като миграцията (легална и нелегална) или зеленизма за съществен проблем. Защо това би се променило при повече централизация?

Така стигаме до темата за промяната отвътре. Ако хората са различни – системата ще бъде различна. Или поне би следвало да бъде така. Но това да смениш хората е мъчна работа, когато те са се сраснали със столовете си. Европейският съюз (както съм сигурен, че и Стоян би се съгласил с мен) е един от най-старите и добре функциониращи менажерски режими. Той е наследство от световните войни, когато този модел на централизирани, бюрократизирани държави-бехемоти надига глава и влиза в екзистенциална битка със Стара Европа. Общото между СССР, Нацистка Германия и (до някаква степен) Италия на Мусолини е именно това – те са менажерски режими с мощна етатистка машина, впрегната изцяло в полза на националната кауза. Европейският съюз е пряко продължение на това течение. Сливането на партийните структури с роящите се държавни институции и агенции тук тече с пълна пара, всеки регионален администратор от рода на Явор Божанков след приключването на местната си кариера претърпява метаморфоза a la Станишев и става част от безличната европейска бюрокрация. И обратно – бюрократите често поемат пряк контрол, както бе с Мария Габриел или с естонската премиерка, чието име изобщо не искам и да помня, защото дълбоко не ме интересува.

Проблемът с идеята, че това нещо може да бъде променено чрез процеси на повърхността – сиреч гласуване, гражданско участие, демократични инициативи, – е властови. Това е осъзната управленска каста. Каста, която в известен смисъл много наподобява военните прослойки на някои страни в Южна Америка; тези хора сключват бракове помежду си, не напускат пределите на своята социална група и подсигуряват вътрешната циркулация единствено сред свои. Всеки режим произвежда свое поколение хора. За Съветския съюз това бяха новиоп, новите съветски човеци, които разглеждаха Русия като анахронизъм и вярваха в постнационалното бъдеще на народите в Евразия. За нас, европейците, съществува аналогичен нов европейски човек, който разглежда in-group преференцията като зло (по историческа аналогия) и идентичността като пореден елемент от “течната модерност”, в която всичко може да бъде манипулирано до безкрайност, без това да застрашава структурната цялост на съществуването. Премахването на такава управленска каста, на нейните брамини, на нейните еничари и литовски гвардии изисква цялостно ликвидиране на структурите, с които тя се е сраснала. Разпад на Режима.

Демокрацията има свидно малък капацитет за произвеждане на резултати, които не са затворени в един малък сегмент на предварително определените “приемливи развои”. Това е прозорецът на Овертън. Левият либерализъм и неговата радикална форма на блеъристки центризъм, който краде от дясното, за да стабилизира лявото, не е просто бъг в системата, той е нейният естествен завършек. Масовият вот при наличието на елитен контрол върху средствата за комуникация води до това изборният процес да селектира срещу радикализъм – защото в крайна сметка именно радикалното движение представлява заплаха за циркулация на елита. Смяната на една властова група с друга.

В този смисъл е много инструктивен именно френският пример с Льо Пен. Електоратът ѝ е представителен за Новото Дясно, това дясно, което все още много хора се мъчат да дефинират и най-общо може да бъде определено като националистическо. Партията на Льо Пен прави дълбоки набези в старата територия на социалистите, като обира гласовете на работници от деиндустриализирани региони; преобладаващо този вот е бял, напук на американизираните тези за “многоетнически работнически коалиции” като нов двигател на консерватизма в мултиетнически страни като Франция. Изборната система на Франция, както и всички други аспекти на Републиката, впрочем, е построена с конкретната цел да държи радикализма далеч от властта. Както за религията важи принципът на секуларност (Laïcité), така за политиката важи принципът на втория тур, в който винаги центристкият кандидат организира широка коалиция срещу радикалния опонент. След което опосква програмата на този радикален опонент, изпълнява в мек вариант голяма част от неговите цели и така тушира напрежението за още известно време. До следващата врътка. Това е моделът на Европейския съюз; контролирано изпускане на напрежение чрез контролиран демократичен процес. В това няма причина за морална паника. Демокрацията никога не е била нещо различно от одежда за елитен контрол под различна форма. Истинският проблем е, че този модел просто не работи. Франция съхрани своята привидна структурна цялост напук на разпада на колониалната империя, огромният приток на мигранти и рязката си деиндустриализация. Но това, което се крие под капака на държава, е бегло прикрит хаос. Много съществена част от населението на Франция – според много проучвания дори над 60% – изразява загриженост от Голямото Заместване и колапса на познатата си идентичност. Значението е нулево, защото без елитно движение масовостта е просто площадно крякане. Без елитно движение масовостта бива подмамвана в полза на алтернативни лица на властващата каста като Мелони или полските консерватори, които предприемат същата политика с различна естетика. Изглежда все по-вероятно, особено около войната в Израел, Режимът да направи едно плавно и временно отдръпване от най-дразнещите елементи от гейополитиката. В този смисъл е важно да се има предвид, че Бушизмът и движението на Мелони са просто едно от лицата на Янус. Това е същият нихилистичен европейски и американски проект, но с едно “по-човешко” лице, подобно на старите мантри за социализма с човешко лице. Дори властта да премине от ръцете на едни леви-либерали към едни център-консерватори, другите глави на Левиатан ще продължат да действат с пълна сила – неправителствените организации, посолствата, инфлуенсърите, всичките те са добили свой живот и ще продължат да бутат своята линия. Диалектиката е затворена и дори си има панделка.

Има наченки на осъзната опозиция. Те не изглеждат по начина, по който бихме очаквали. Даже изобщо. Българският отговор не е Възраждане, а е Радев; цялата инициатива с пилоните всъщност имаше две цели, едната езотерична, другата екзотерична – за ширпотреба. Тази за пред камерите бе затвърждаване на българската идентичност в опозиция на силите на глобализацията. Тази за инсайдерите, тази с организационна цел, бе консолидиране на будещите се местни елити (резонно могат много от тях да се нарекат дерибеи или дори феодали) с цел отблъскване на опитите да бъдат подменени от наднационални такива. Такава, чини ми се, е истинската разделителна линия. Местните бюрократични елити срещу европейските менажери. Осъзнаването на българския, румънския, гръцкия чиновник, че едни други чиновници искат да го сменят. Не звучи никак героично, не съм и убеден, че е полезно в истинския смисъл на думата, но разломът е такъв. Дълго време Европейският съюз напредваше безпрепятствено в своята централизация чрез чисто усложняване на процесите – регулация тук, регулация там и преди да се усетиш вече процесите са станали твърде много и твърде сложни, за да може една местна или национална агенция да се справи с тях. Наближава краят на неофункционализма по простата причина, че навлизаме вече в ерата на прекия сблъсък на интереси.

Имаме да си зададем някои въпроси, преди да разберем от коя страна на барикадата се намираме. Каква Европа искаме изобщо? Каква е стойността на тази наша цивилизация, към която следосвобожденска България волю или неволю принадлежи по силата на своя замисъл? Можем ли изобщо да съхраним нещо, или работата ни ще бъде да рушим корозиралата основа? Единствено така можем да затворим дискусиите за общи валути, Шенгени и зелени политики – настоящият Европейски съюз е в постоянно неспокойно шетане из чистия дом. За да спре да шета тази Европа и да започне да действа, ще ни трябва нещо повече от желание за бърсане на прахта. Ще ни трябва воля и дух.

_{Телеграм за суичъри с расистки послания: https://t.me/osnovata}