Идолите ни са комунисти и либерали. Има неща в живота, с които просто трябва да се примириш. Като това, че Левски вечно ще бъде апроприиран от Режима като пръв радетел на многорасовия и многоетнически съюз на народите. Можем колкото си искаме да обясняваме, че тезите му за република от западен тип са естествено продължение на борбата на народ без права и без политическа субектност в недрата на мултиетническа империя. Винаги ще звучи като коуп. Особено, когато навлезем в още по-дълбоките нива на чисто организационната страна на БРЦК – срещите с Бакунин, съветниците на Мацини. Българското движение за национално освобождение е здраво стъпило върху основите на европейския ляв национализъм от края на 19-ти век. Такива са фактите от живота. Ако има нещо успокояващо, то е надидеологическо; жизнеността на борците ни, силата на младостта им.

Има и неща, с които си струва да се бориш. Като това да бъдеш представляван от академични комунисти с проядени от молци костюми в настоящия угаръчен свят. Ако някога анархизмът е бил лице на контракултурата и естествен съюзник на всеки революционер, то той сега е в най-добрия случай старческа забежка по младостта, а по-често е продължение на действащия Режим и неговия инструментариум от анархо-тиранични, расово неутрални движения в Европа. Анархизмът, лявото като цяло, не е анахронизъм. Той е елемент от властващата идеология. За сметка на това българските “дисидентски пространства” – те са такива, но повечето от тези хора вече дори не смеят да употребят думата, защото е дълбоко омърсена от нечистите създания, които постфактум си присвоиха титлата на борци срещу социалистическия режим преди 89-та – са абсолютно пълни с подобни разновидности объркани левичари. Казвам объркани, защото тук започна процес на синтез между ляво и дясно. Ако търсех приобщаване към приличните кръгове на новата българска “интелигенция”, вероятно нямаше да си позволя да го кажа, но в България се заражда нещо средно между автентично фашистко движение и селяческа съпротива по примера на БЗНС. Което е хубаво, може би; Мао се е учил от нас, явно е имало от какво. (?)

Настоящият момент се характеризира с това, че елементи от старата номенклатура, вече префасонирани като врагове на Режима в своята дълбока старост, преоткриват йерархизма и завоалирано рекламират концепции за просветена диктатура. Правят го, докато говорят за глобалния капитал и за “пропастта между бедни и богати”. Може да се нарече объркано, но това е като цяло мирогледът на средния българин – да има кой да ме тъпче, да има какво да ям и да има кого да соча с пръст. Това са неща, които са много над идеологията. Ако имат идеология изобщо, тя е идеологията на телето. То няма представа кой ден ще бъде неговия последен, а всяко удоволствие от храненето е ново и невиждано. Левите идеолози, разните водещи на БНР и дърти професори, успяха да се намърдат в тази ниша скоропостижно благодарение на войната. За телето е трудно да концептуализира, че не самото острие е опасно за него, а човекът, който стои зад него. Така и много хора не разбраха, особено сред “дисидентите” или “опозицията”, че действителният враг на българския народ не е русофобията сама по себе си, а идеологията, която е впрегнала тази русофобия като таран, с който да ликвидира всяко зрънце от българската идентичност. Ние биваме стривани на прах не защото сме русофили, а защото сме българи. Професорите на ПИК разбират това добре, но за тях то не е важно. Важно е да бъде употребено като возило за прокарването на някаква бегла класова осъзнатост, чрез която да докарат още 15-20 членове в бутиковите си авангардни организации.

Истината е, че всичките приказки за “необходимостта от диктатура” или “нуждата от нов елит” са просто мистификации на съвсем базисна комунистическа теза. Когато говорят за нуждата от Термидор, те не визират края на примитивното българско народовластие, а началото на някакъв Чаушеску-подобен режим. Вече са осъзнали, че лексиката на Третия свят и вечната революция на хляба е отблъскваща на едно чисто естетическо, първосигнално ниво, затова са преминали към това да се заиграват с признаците и реториката на далеч по-жизнените си врагове. Никой чувствителен младеж няма да се подхлъзне вече по песните за el pueblo unido и няма да се зачете в коментарите на Барикада, където ордите от леви лели се борят коя от коя е по-чиста идеологически. Но да чуеш някой дърт представител на АОНСУ при Карбовски да прави бегли препратки към теорията на елитите или да загатва нуждата от военен режим гали егото, кара те да се чувстваш сякаш някой най-накрая ти е намигнал. Кенефната ни реалност е изтощителна и сме готови да се захванем за такива неща като удавник за сламка. Но там няма спасение от ширещата се уродливост на модерността, съжалявам. Мога да си позволя да го кажа, защото така или иначе няма как да се намърдам в никоя “””установена””” политическа организация по метод, различен от този на Бел Ами. Ако някой е бил толкова години на политическата сцена и не е произвел нищо, което качествено да се отличава от отломките, които ни заобикалят и които обитаваме – то той вероятно е част от причината.

Комунистът няма някаква съществена причина да ненавижда настоящата ни действителност, тя не се отличава от утопията му по други признаци освен чисто повърхностните. Знамената са гейски, вместо да са работнически – прощавайте тавтологията. Докато президентът на Щатите се занимава с това да открива американо-бразилски организации за “разпространяване на работническата осъзнатост”, и да именно такава е формулировката, тук има Ваня Григорова, която си е поставила за цел безкрайно да ни набива канчето за неравенството в българското общество. Неравенството не предизвика войната в Украйна, не беше то нещото, което пороби Европа и я превърна в зомбифициран труп, не беше то нещото, което наводни държавите ни с афганистански мигранти, които сега хвърчат с тротинетки из центъра на София и обарват малки момичета масово. Не е неравенството нещото, което накара децата ни да идолизират негри и мъже със силиконови нео-пишки. Този примитивен материализъм сам по себе си не е проблемът. Проблемът е егалитарното настояване, подтекстът на комунизма и причината за неговото съществуване. Комунизмът е идеология на безкрайното френетично шетане, той превръща държавата в сновяща нагоре-надолу домакиня, която постоянно трябва да пипне, да нагласи и да оправи. Винаги има нещо, което трябва да бъде въведено в изправност и винаги трябва всички заедно да бъдем изключително загрижени за него. Такава е същността на настоящия режим, една комунитарна заблуда под игото на матриархална държавна власт. Много хора в българските дисидентски среди, напълно оправдано впрочем, са се отвратили от десния икономизъм и от либертарианските позиции по отношение на държавата – нормално е, те се асоциират основно с цигани като Костов или с гноми с пъклени планове като ситните анални бандити на Царя. Тяхното настояване, че с икономически похвати, нисък дълг и консервативна фискална политика най-сетне ще станем една Нормална Западна Държава(тм) доведоха дотам, че българският народ е на самия праг на изчезването. Няма разлика между Виденов и Костов, колкото и да мрънка вечният десебар. Това са груби икономически рационалисти, които разглеждат света като числа и производствени отношения. Затова са и еднакво етнически апатични, впрочем. Един модерен Костов би въвел правила за назначаване на 15% цигани на всяко работно място.

Но това да редуцираш ролята на държавата в икономиката не е либертарианска позиция. Представете си законодателна инициатива от японски тип, която да улесни малкия и микробизнес и да скопи достъпа на международните корпорации до местния пазар. Никога не чуваме такива неща, винаги има мрънкотене за ПА-ЗА-РА. Или съответно за хората, за клетите гаврошчета и за великата майка, социалната държава. Целият дискурс около украинското зърно е именно това – леви цели с десни способи. Под претекста на конкуренция ще оправдаем убийството на местното. Мразят протекционизма почти колкото мразят и национализма. И това е твърдение, което важи с еднаква сила за новото и за старото ляво. За лявото, което загуби, когато СССР се срина под тежестта на собствената си старческа лой и лявото, което спечели, когато Щатите с техния германски социален империализъм възтържествуваха. По същество онези “депутати”, които ме нападнаха заради фашистката ми тайна русофилия по време на скандала с шевовете са идеологически наследници на същото безжизнено глобално левичарство, което днес заклеймяват по линия на Русия. Нека няма объркване по темата – не ги мразя само заради жалкия им имитаторски атлантизъм; мразя ги, защото надушвам от тях мъртвешката воня на комунитарната заблуда.

Но думите са вятър. Особено що се отнася до задачи като оцеляването или триумфа. Няма законодателна инициатива, която да спре дългогодишната дегенерация не само на българския, но на европейския дух като цяло. А тя е може би най-отчетливият и наблюдаем аспект на модерността – разложението на индивида. Във всеки един друг етап от историята, арменското поражение в Арцах щеше да предизвика вълна от индивидуална съпротива. Щеше да има комитети из Европа, лобизъм, натиск, братства от въоръжени мъже, които въстават. Сега има декларации и всеобща апатия от самите арменци, самата група, която е видяла как Пашиноглу предава сънародниците си на сивите вълци. Това е дегенерацията на човешкия дух, не аналния секс или филмите по телевизията. Дълбоко безразличие към съдбата. Хора като бакпулвер без воля за величие. За да спреш тази деградация на човешкия капацитет ти е необходим огън. За да бъде сринат един режим, трябва неговата антитеза да го пребори. Няма да стане с обикновени вариации или с “ляв реформизъм” и определено хората, които наистина представляват заплаха за него не се плацикат в същия блудкав, деформиран универсализъм, който представлява негова морална основа.