Опасявам се, че властващият елит на Европа диша през устата. Наследената мъдрост сочи, че управляващата каста се състои от лисици, които държат нещата под контрол със своите кроежи. Но това време отмина и вече в испанския парламент има консерватори със синдрома на Даун, а нашият учител и вожд Чичо Джо общува с призрака на Митеран.

Когнитивният срив си има причина. Плод е на заболяване върху колективното политическо тяло. Именно магическото мислене. То е особено тегаво състояние, може би на нивото на човешкия папиломен вирус. Можеш да го третираш продължително през годините, но вероятно ще изскочи отново. Папиломният вирус на европейците през последните, знам ли, 80 години, е идеята, че могат да бъдат по-атлантици от Атлантическата империя. Да защитават ценностите ѝ без да се пречупват, един вид. Но както в израза “юдеохристиянски” едната част е само смокиново листо за другата, така и в “евроатлантизъм” еврото е просто жезъл и знаме. Там е, защото придава традиционна легитимност на нещо, което иначе е непознато и доста неприятно. Ако кафявизацията беше символ на самостойната атлантическа цивилизация, може би българските деца нямаше да си празнуват рождените дни в Макдоналдс в началото на 2000 години. 

Някои папиломи не са горени вече твърде дълго. Научили сме се да ги харесваме. Просто родилен белег. Европа винаги е имала тази линия на поведение, винаги е била такава. Ако нещо трябва да ни притеснява, то е, че агент Трамп може да дойде на власт и с оранжевите си пръстчета да ни отдалечи от правия път. Но дори и това да се случи, ние трябва да продължим да бъдем просветените носители на ценностите си. Сами срещу всички, даже и Америка да падне, покосена от авторитаризъм. Стратегическата ни автономия е да бъдем още по-верни на идеята за Хуманитарната империя.

Естествено това са глупости. Магическо мислене. Но също така е откровено убеждение на огромна част от “елитния човешки капитал”, който пълни редиците на неправителствения и бюрократичен Левиатан в нашата част на света. Тук тези неща още не са изцяло овластени, макар че също се приемат за даденост по прагматични причини от страна на базирания тарикат Ганьо и европейските ни консерватори. Както гръцкият ГЕРБ каза след приемането на гей брака – има си геополитически реалности. А една от тях е, че западният свят се управлява в огромната част от дишащи през устата уседнали баристократи, които откровено вярват в квазилявата утопия за Европа на човешките права. 

Тук съм да ви кажа, че това не е Европа. Не е нито Мека на естествените човешки права, нито “Европа на нациите”, каквото и да означава това в един свят, в който нацията е колективен апартамент от ранен съветски тип, в който съжителстват поне 5 взаимно изключващи се етноси. Европа е континент, населяван от множество народи, които са прекарали по-голямата част от съществуването си в това да се колят взаимно. Патетичното понятие “братоубийствена война” описва най-добре отношенията между тези народи. Те са беснели и вилнели за надмощие и в няколко (може би точно три) момента от историята, отчаяни като ресурс и психика от коленето, са правили концентриран опит да установят нелепа неутрална система за баланс на силите. Това се е провалило може би точно три пъти. Естествено три провала са нищо. Особено ако си комунист, какъвто е случаят с повечето хипервентилиращи антисъветски елити. 

Последният баланс на силите – нещото, носещо кожата на Германия, като икономически двигател, Русия като мним снабдител и Америка като гарант за сигурността – се разпадна наскоро. В резултат на това няма европейски властови център, няма лидер на континента, няма военна, индустриална или икономическа сила. Европа е пустиня. Но на хоризонта има един многопластов бабоеб, който е готов да промени това. 

Макрон е нещо като олицетворение на гаснещия стар елит на Европа. Онзи елит, който изживява доминацията на Америка като дълбока обида, да отидеш на коледна вечеря у баба си и да ѝ кажеш, че сармите ѝ са ужасни и холът мирише на застояло. Този елит никога не е би влязъл в пряко противоречие с американците – Франция нямаше да загуби Северна Африка чак толкова бързо, ако в края на ВСВ американците не се бяха появили с негърска армия и джаз музика, но уви конфронтацията с Нашите Съюзници никога не е била сила дори на по-качествените синове на Европа – но винаги може да пуфти. Дьо Гол по-късно превръща пуфтенето в изкуство и точно затова Макрон продължава тази хубава френска традиция. Това е същият човек, който един ден се нарича сам маоист, защото вярва в работещите политики, а след това изказва възхищение към Петен. Такъв е европеецът, винаги е бил такъв. Цивилизацията, която измисля (за себе си) робството и след това сама измисля и анти-робевладеско движение. Спиралата на себеотрицанието рано или късно води до днешния ден.

А днешният ден не е много светъл. Организмът се изморява от дългосрочно боледуване, рано или късно симптомите се натрупват. Затова винаги подминавам скимтенето за ЗАВРЪЩАНЕ към някакъв красив етап от миналото. Ако миналото ти те е довело до настоящия момент, то това минало е също толкова зловонно, колкото угаръчното настояще. Всеки опит да направиш “лека корекция” на база сегашните условия е обречен на грозен провал. Заради което е и нелепо да се прави опит за “субективизиране” като просто продължаваш американската линия на поведение с по-малко пари, по-малко материал и по-малко оръжие. Не изместваш нещо като си негова по-умерена или по-скучна версия. Изместваш го чрез тотално отрицание. Повсеместен сблъсък с предпоставките му. 

Стратегическата автономия на Европа е приказка за лека нощ за хора, които вярват, че ЕКР ще промени Европейския съюз отвътре. Пътят към тази автономия е затворен, защото отдавна управленските касти на този континент са решили, че единственото по-лошо нещо от това европейска страна да прожектира реална сила отвъд границите си е тя да има работеща икономика, която не се основава на слънчева енергия и фермерски сълзи. И не, участие във вътрешноруското клане не е прожектиране на сила. Това е като да се самоубиеш, посягайки към полицейско оръжие. Да, някой друг те е гръмнал, но е ясно каква е била целта. 

Реалността на Европа ще остане следната – нациите на този континент са зомбифицирани, управляват се от злонамерени, подменчески елити, като дори “дясното” им крило има воля в най-добрия случай да ограничи временно миграцията, но не и да експулсира вече пристигналите и заселилите се. Всякакъв опит за “национална еманципация” ще срещне жесток отпор в тила си. Затова Франция повече никога няма да може да се завърне в Африка или да упражнява сериозно влияние в Близкия Изток. При всеки опит за смислена външна политика, улиците на всеки френски град ще пламнат. Френските Интифади са бъдещето на Европа. 

Войната в Газа съвсем разбърка нещата. Заради нея се зароди един специфично пролетарски, селски антисемитизъм, който, по мъдрите думи на Landshark, може да превърне дори най-изкусния враг на евреите във филосемит със силата на своята тъпота. Проблемът не е самият антисемитизъм, колкото последствията му. Основно сред тях е създаването на универсален антиеврейски фронт с новите европейци и последвалите ги неврохирурзи, прясно пристигнали с ръждива лодка през Средиземно море. Пролетарският антисемитизъм направи възможно жененето на източноевропейския дисгенонацизъм и арабските мигрантски общности. Това тепърва ще проличава, но в дългосрочен план ще е точно толкова зловредно за “””ДЯСНАТА РЕАКЦИЯ”””, колкото и сдушаването на американските евангелисти с крайните ционисти. Това да търсиш глобален аналог на движението си и да се опитваш да налагаш чуждата борба върху собствената винаги е идиотско. Същото важи и за вечния националистически интернационал. Възрожденците, които така се радват на всяка уж-дясна победа из Европа, сега ще видят как колегите им австрийски националисти от Партията на свободата ще ескалират изпращането на криминално проявени мигранти- пардон, изпълнението на Дъблинското споразумение. Чуждата победа никога не може да бъде твоя. Колкото и да ти се иска. Ако някой успява в този свят, обикновено е, защото е стъпил върху нечия глава. 

Завършвам с нещо, което виждам по-ясно, отколкото виждам шкембето на пияния Мъж на годината. Европа като бойно поле за древни кръвни вражди между народи, чиито държави са потънали в хаос, но са намерили живот в чуждия дом. Виждам как враждуващи групи еритрейци горят стари европейски театри, докато се бият помежду си. Сомалийци и сомалилендци в борба за пространство насред Брюксел. Европа на фавелите.