Политиката в България е нещо като магически мазохизъм. Седиш, молиш се, надяваш се, вълнуваш се, готвиш се, виждаш най-сетне надеждата… и накрая някой, необяснимо как, вади огромен чук от задния си джоб и премазва всичко, в което вярваш, карайки те да се чувстваш изключително глупав задето изобщо си се инвестирал емоционално.

Референдумът обнадежди много хора, че най-сетне може да има (поне някакъв ограничен) обрат. Насред всеевропейското заличаване на националния суверенитет и кланяне в краката на Нашите Федерални Институции, зад които определено по никакъв начин никога не е седял и няма да седи САЩ, ние изглеждахме като кандидат да обърнем тренда. Да покажем среден пръст на окрилената от успешния си порив на централизация европейска бюрокаста. Беше романтично – поне за момент можехме да забравим, че ни ръководят ментални гномове като Кирил Петков и да си помечтаем, че има начин да направим нещо с континентална значимост. А именно да покажем, че е възможно и да печелиш. Това е дума, която дисидентската десница в Европа отдавна не е чувала: победа. Хубава е, трябва да я пробваме някой път.

Като че ли ни поокастриха крилете. Няма да казвам голяма дума и да предсказвам какво ще се случи: рекъл е народът, че ако искаш да разсмееш глобохомо, трябва да му разкажеш за плановете си. Но имам сериозни резерви по отношение на тезата, че КС ще преоткрие своята така или иначе отсъстваща по обективни причини независимост и ще подкрепи референдума. Както и да е, това няма особено значение. Този пост е steelman на позицията, че референдум трябва да има и че неговото провеждане би било обективна победа. Дори за едно открито антидемократично и антипопулистко движение.

“Демокрацията – утопия за наивници!!!1!”

Някои от най-яросните атаки срещу референдума идват именно по линия на популизма. Хубаво е, че НС най-сетне игнорира плебеите, хубаво е, че най-сетне се оттласваме от обществените допитвания и народнячеството – така ни казват почитателите на прогресивната кауза в момента. Което само по себе си трябва да наведе читателя на сериозни съмнения. Ако си християнин и някой атеист се обърне към теб с думите: “В Библията пише, че трябва да обичаме ближния. Това означава, че трябва да приемеш бежанците.” знаеш, че това е само една идея по-малко манипулативно от това да нулираш брояча на старата кола преди да я продадеш. Но абстрахирайки се от това, по-важната тема тук е за това как точно се разглобява една демократична система. Очевидният отговор на всеки нетърпелив зумер е някаква вариация на думата “революция”, може би и “клане”, ако сме особено потопени в езотериката на десницата в Туитър. Но в преобладаващо дърта страна с нисък съпротивителен капацитет и нулева актуална традиция в политическата или паравоенна организацция, това не е вариант. Остава да употребиш сила по друг начин и в друг смисъл. Да превърнеш волята си във власт. Това се случва като играеш поне до известна степен по правилата – както и Георг Георгиев ни каза от трибуната на НС и както всички коментатори реват вече от дни. Референдумите са инструмент на “крайните”, за да направят субверсия на демокрацията. Така фразирано звучи тривиално, естествено, но това е в основата на всяко движение, което иска да спечели дългосрочно, а не да си остане с участие на втория тур на президентските избори като абсолютен таван (гледам към теб, Волене). 

По същата причина и първосигналното анатемосване на либерализма е късогледо. Да, либерализмът води до превръщането на индивида в кравеподобно със склонност към комунитарно съжителство за сметка на личното пространство. Но имаме ли силата от нищото да изградим нова система? Без основа, без финансиране, без власт? Не и е нелепо да се разсъждава по този начин. Естествено може да се заложи на добрия стар комунизъм – защо да си губим времето с междинното положение на либерализма и ограничената частна собственост, когато можем направо да прескочим към финалната точка, а? – но това е по-скоро предпоставка за национална катастрофа в буквалния и преносен смисъл. 

Краткият отговор на тази опорка е, да, демокрацията и либерализмът са утопични глупости, но са утопични глупости, които са заседнали здраво в общественото съзнание. Нямаме влиянието да ги изстръгнем от там. Затова трябва да се поставим в ситуация, в която да можем да поставим началото на превъзпитанието. Сиреч – нуждаем се от инструментите на демокрацията. Което звучи много комунистическо, сега като се замисля. Нещо си, нещо си, те ще ни продадат въжето, с което ще им направим… много лоши неща. В Майнкрафт.

“Така или иначе сме с еврото!”

Тогава защо да правим резки движения? Защото, очевидно, въпросът не е икономически. Тук говорим за политика. Както Древна Атина иска от теб да инсталираш демократична форма на управление, за да докажеш, че можеш да бъдеш сигурен съюзник в Делийската лига, както Спарта изисква олигархична власт с проспартански уклон от собствените си съратници, така и ЕС и бюрокастата изискват постоянно засвидетелстване на преданост. С думи прости – ако не направим този скок на доверие, то партньорите ни не могат да бъдат сигурни, че не сме просто един руски Троянски кон. Ще има и още скокове, не се притеснявайте – кой не скача е москал, както ни учат храбрите украинци, които определено не искат да гръмнат Запорожката централа, за да ни завлекат всички в едно весело ядрено инферно. Етапът, в който това тестване на лоялността приключва е етапът, в който България вече е изчезнала като автономна единица и нейната идентичност се е разградила в примордиалните сокове на американското влияние. Когато похитителят ти спре да те бие, значи вече е сигурен, че няма да пробваш да избягаш дори да ти се удаде възможност. 

“Референдумите са пътя към нацистка Германия/фашистка Италия/Путинова Русия.”

Иска ми се да беше така. Но не е. Разликата между бонапартисткия референдум и класическия такъв е от земята до небето. Бонапартистки референдум потвърждава вече взето олигархично решение и го оправдава с концепцията за народна воля. Народната воля тогава се превръща в небесен мандат, както вече сме обсъждали. Класическият референдум е просто допитване до едни не особено умни хора, които все пак често имат правилна представа за това какво се случва в света и какви са интересите на собствената им нация – точно защото са обикновени и не са изпълнили своите глави с някакви криворазбрани концепции за край на историята, правилна страна на историята и тем подобни. Референдум “””като на нацистите””” биха могли да направят ППДБ в момента. Да потвърдят своята атлантическа олигархия (в класическия, небандитски смисъл на термина) чрез контролиран референдум, който да покаже на партньорите, че небесният мандат все още е у тях. Както и да опандизят стотици предполагаеми руски агенти. Но това е вече в теорията на гадаенето и конспирацията. А както знаем, конспирациите се сбъдват само половината време. 

“Ама международните договори трябва да се изпълняват.”

За сметка на българския интерес? За сметка дори на интересите на Еврозоната като цяло предвид ок. 56% конвергенция на нашата икономика с европейската? Договорите подлежат на анекси, на предоговаряне, на обсъждания, на разтрогване. Това не е природна даденост или стихия. Единственият договор, който не можеш да разтрогнеш е този, който ти е наложен със сила като губеща страна. Такъв ли е случаят с влизането ни в ЕС и Еврозоната? Би могло да се поспори. Но не е това казусът. Става въпрос за последователния отказ на атлантическите култисти да погледнат на България като на пълноправна национална държава, която е в състояние да изиска нещо от света или да отстои интерес, който е по-скоро частен или индивидуален, отколкото колективен. “Колективният Запад” за нас добива малко по-различно значение от вложеното от кръвожадното степно джудже – ние не сме просто част от Запада, ние нямаме индивидуалност, която да не е Запад. Отново, аргументът не е (и не бива да бъде) икономически. Да, става въпрос за суверенитет, колкото и да бъде усмивана тази концепция. Ако искаш да бъдеш нация, ти трябва да предявяваш претенции. Забавянето или изобщо отменянето на въвеждането на еврото като валута е част от прерогативите на националната държава. Както и поемането на съответните негативи. Представете си го като отглеждането на дете. Държейки го далеч от всяка опасност не го спасяваш – правиш го слабо и неподготвено за света. Лишаваш го от най-фундаменталния израз на свободата. Да вземе решение, да пробва, да загуби, да пострада. Да бъде глупаво, дори. Оставете България да вземе решение, дори то да е грешно. 

“България е избрала своя път.”

Добре. Тогава какъв е проблемът тя да го препотвърди, за всеки случай? Никой не се оперира на база едно-единствено мнение и никой не взима булка преди да е огледал какви женички има в селото. Тезата, че българите все някога са гласували за ГЕРБ/ППДБ и това автоматично означава подкрепа за всяка една политика (както днес се чу в НС) е показателна за отношението им към народната воля като оправдание за малцинствена, непопулярна политика – като политическа теология, от която се стича всичко останало.

В крайна сметка всичко това опира до простичък въпрос – кой държи властта? Към настоящия момент националистите нямат никакъв излаз на власт. Нито институционална, нито социална или обществена, изобщо да не говорим за общоевропейска. Да се откажем напълно от представителната демокрация в либералната ѝ форма сега, при тези условия, означава просто да дадем ключовете за крепостта на Асен Генов и да се надяваме, че в някакъв момент той ще ни подхвърли някое парченце суверенитет. Просто така, за Бог да прости.