Този текст е превод на мой пост на английски – благодаря на Омни (автор на Judgement Date блога) за него, тъй като той се нагърби, и то доста въодушевено, със задачата да преведе по-голямата част от това на български. В края има изцяло нов чарк, който засяга Пригожин и бунта.
Преди няколко месеца многоуважаваният Скот Гриър сподели тезата за бъдещия възход на чавизма в Щатите като естествено следствие от растящата латиноамериканска демография. Тя дохожда основно от държави, в които лявата класова критика се е превърнала в неотлъчен спътник на расовата враждебност срещу белия човек като колонизатор. Мисълта му беше, че вероятността на сцената да се издигне левундерски Първенец е поне толкова висока (ако не и повече), колкото тази някой базиран WASP да пресече Рубикона и да убие пословичния дракон. Изглежда сякаш месомелачката на късния модернизъм е изплюла повече ляво-авторитарни лидери тип Червен Цезар, отколкото Букелета.
Силно вероятно е следващият Червен Цезар да изникне в източноевропейско гето като България. Контекстът ще е толкова по-различен, щото самият термин да изгуби смисъл, но в главата ми няма съмнения, че дисидентската десница ще го използва въпреки всичко; затова настоявам на него с цел яснота. Българската десница е вид синкретична смесица от етатистко ляво мислене и социално реакционерство. Представя опозицията си като фашистка бактерия, която някак оцелява дезинфекцията, само за да се завърне под формата на биологично оръжие в ръцете на “неонацистите” на (евро)атлантическия прогресивизъм. А същата опозиция, атлантическият мейнстрим, представя десницата като старомодни Кафяви ризи в готовност за “марш към София”. “Всеки е фашист, реакционерството надделява”. Но не съвсем.
Истината е, че и двете страни левеят. Актуалната десница е мутация на единствената автентично българска политика: квази-колективисткото движение, което позиционира себе си срещу така наречения “градски пролес” и традиционната аристокрация. Става дума за БЗНС. Движение, което Мао, твърди се, е изучавал в дълбочина, и от което е черпел вдъхновение. Може би тъкмо от Стамболийски е присвоил антиврабческата си позиция. Можем само да се надяваме българската политологическа мисъл да е оставила такъв (безсмислен) отпечатък върху човешката история.
Стамболийски за кратко е премиер между 1919 г. и 1923 г., преди да бъде свален с преврат на 9-ти юни. Преврат, воден от коалиция генерали – Военната лига. Основна опорка на Лигата е, че Стамболийски е болшевик, заплашващ конституционния ред – странно обвинение, предвид факта, че най-големият Стамболиев грях включва заточението на комунисти и смазването на организациите им с намерение да забрани най-силната лява партия в държавата – БКП (която по-късно взима властта и подлага държавата на почти 5 десетилетия социалистическо управление; безспорно велик успех за анти-комунистическите въоръжени сили, няма две мнения). Военната лига със своите бъдещи немски фенбойчета като Христо Луков опонира на предполагаемото “извън-законно, авторитарно” управление на Стамболийски под претекст, че то е ляво. Думите на Стамболийски по въпроса са ясни: “С болшевиките – по болшевишки”, тоест намерението му е да ги изкорени изцяло. Самата БКП остава неутрална по време на преврата, но в много части от държавата членовете й застават на страната на Лигата. Осрана ситуация. Традиционалистки военни лидери водят бой срещу предполагаеми комунисти рамо до рамо с истински комунисти. Като цяло средство за две по-стари, установени групи елити (градската аристокрация и новоизлюпената градска левица) да пресекат опита за пълна доминация от трета група, която до момента е била неспособна да произведе значима политическа организация.
В кюпа е и ВМРО – полу-терористично, полу-революционно движение от Пиринска Македония, което провежда партизански настъпления срещу Гърция и Сърбия. ВМРО изтегля късата клечка, когато пословично юголюбивият Стамболийски прави смешния си опит да сформира Балканска федерация под българско управление със Сърбия. Сърбите, излизайки победители от ПСВ, не захапват и договарят огромни концесии от България по време на преговорите, които по-късно се формализират в Нишкия договор. Това открива ловния сезон за сърбите по отношение на ВМРО, а Стамболийски дори позволява на сръбските граничари да прекосяват границата в преследване на “терористи”. Затова и ВМРО се присъединява към Лигата с цел ликвидирането на Стамболийски. От всички групировки в клоунския преврат ВМРО безспорно има най-адекватните мотиви. Може би с изключение на царските. Борис е и винаги ще остане единственият човек с функциониращ мозък в цялата българска междувоенна история. Жалко, че го очистиха именно заради това му качество.
Поуката е, че всички участници са смътно “кафеворизести” по модерните стандарти. Стамболийски смята обществото за сбор от конкуриращи се гилдии (не класове!) и създава своя Оранжева гвардия, за да смаже опозицията си. ВМРО върши каквото ВМРО принципно си върши и когато не е заета да води българските войни, се занимава с избиването на политици и малко дребно хулиганство за цвят. Военната лига инсталира Александър Цанков, Мусолини енджойър, който създава партията си на принципите на италианския фашизъм и действа за национализирането на основни стопански сектори. Също така умира в Буенос Айрес, което е добър индикатор за политическа ориентация в началото на ХХ век. Около десетилетие по-късно се появяват и ратниците, които са нацболи с привкус на антикапитализъм. Никой в българската десница не се е заемал с изграждането на пазарна икономика, осигуряването на конкурентоспособност или поддържане принципите на свободната търговия. Всъщност, ако потърсим характеристика, която да разграничи левицата от десницата в българската политика, тя по-скоро би била геополитиката. В частност Македония. Което като цяло прави ситуацията “ВМРО/Борис III срещу всички”, предвид че и Цанков, и Стамболийски подкрепят Нишкия договор с цел избягване на международна изолация. Макар че изолация от сърбите звучи като доста добра оферта.
Как тогава би изглеждал българският Цезар? Основата му позиция ще бъде обединението. Това е главното – националната ревитализация изисква сериозен ангажимент. Ако демографията ти е в кенефа (а тя е), населението ти е индоктринирано от чужда идеология (а то е) и държавата ти се превзема от овластената наднационална менажерска класа на европейската бюрокрация (което дори не е противоречиво на този етап), ти трябва кауза, достатъчно силна да накара чувствителните млади момчета да я преследват като своя, за да се преизградят в името на една обща мечта. А амбицията за обединена България е повече от адекватна в тази насока. Предостатъчно територия за завладяване, предостатъчно слава за спечелване. Ще се наложи обаче да се справят с малкия проблем, че движението ще бъде наречено комунистическо. Всяка автентично българска власт ще национализира сегменти от индустрията и ще сложи край на чуждите корпоративни концесии. Активи ще бъдат замразявани или конфискувани, западни бизнеси или ще затворят, или ще бъдат прокудени. Това не е прескриптивно описание на движение – просто българският порив исторически винаги е бил към подобни действия. Ще има също много популистко говорене за “народната воля” – често срещана тропа в модерната българска история – и за възпиране на империализма/евроатлантическия фашизъм. Ще звучи толкова досадно, колкото типичните обръщения на Путин, в които отегчителни опорки с вкус на Третия свят целят да купят подкрепата на Татуиновите хора от Ориента и Африка срещу Западния враг. В края на краищата в очите на света (или поне на тази му западна част, която има значениче) този Цезар ще свети в червено. Нещо, което повечето хора игнорират, е че десетилетия комунизъм унищожиха всеки вид неколективно мислене в България. Където някога е имало генерали като Дрангов, застъпващи се за йерархия на воините, в която единственото над Аза е дългът към Родината, пост-комунистическа България е място, в което няма дори положителни понятия за качества като самоувереност. Почти всички думи носят негативна конотация; българите са народ с лингвистична предиспозиция към колективизъм. Езикът ни е цялостно осакатен от мултикултурната Османска империя и анти-руския новиопов рай на СССР. Не можем дори да кажем “кюфте” на български – думата е турска.
Трябва да отбележим и един по-лош сценарий. Сценарият, който повече конформира с традиционната дефиниция за Червен Цезар. Един вид възраждане на стария пан-балкански сантимент, който пресича етническо-религиозните граници и ни събира в калпава федерация под егидата на Псевдо-триморието в името на борбата с Русия. Ще бъде юдеизирано до корените си, но ще бъде също типичната източноевропейска щат-ком приказка с антиджендърство в Конституцията и преклонение пред Щатите като държавна идеология. Югославия 2.0, но с още повече вътрешен смут и много по-гейски последствия. Като цяло международната реакция към който и да е сериозен опит за ревитализиране на България, или на Балканите по принцип, най-вероятно ще се изправи срещу диспути за Червени Цезари и комунистически призраци. Важното е, че формите на миналото остават депресиращо устойчиви, но са одухотворени от много по-слаби индивиди, по-дисгенични и по-закърнели от предходните. Занапред ще става само по-тежко. Няма връщане към преднините, но си заслужава да се даде шанс на нюейдж националния витализъм. Дори това да означава взривяване на пост-Рейгъновия икономически строй.
Тази бележка в края я пиша с оглед актуалните събития около Пригожин и неговото отменено-отложено-успешно Пугачово въстание. Пригожин боядиса себе си като борец за народна правда, цялата му реторика беше фокусирана около противопоставяне на олигарсите, чиито деца учат в чужбина, докато синовете на обикновения човек мрат във войната. Много пъти през последните месеци той е изразявал една специфична за Русия линия на аргументация – “ако политкомисарите бяха тук, това нямаше да се случи”. Това е поривът към централизация и към съсредоточаване на властта в една институция, един човек. Противно на половинчатите анализи на захлебилите руски експерти из Европа и при нас в България, Путин е децентрализатор и войната демонстрира това кристално ясно, оставяйки на съвестта и възможностите на местни губернатори въоръжението на армията и дори логистиката. Путин представлява аномалия в руската история, той е забележително умерен политически актьор, пръкнат от народ, който е предразположен към крайности. Руската федерация като цяло е аберация, тя няма характера на нищо преди себе си, а взима по малко от соца и от империята. Русия няма да издържи така дълго. Не говоря за мокрите сънища за деколонизация на неоконите и полските прометейци, а за преформатиране на този субект в нещо ново. Или пък старо. Империята. Или пък нещо червено. Червено в смисъла, в който Пригожин боядиса себе си. Олигарх с частни самолети, частни яхти и частна армия, който влиза в единоборство с националната власт по съмнителни причини. Но получи обществена подкрепа заради естетиката на лявото. Това е ключово и е нещо, с което страни като България също трябва да се съобразяват по отношение на вземането на властта.
Населението ни е естествено предразположено към езика на комунистическата правда. То няма да бъде превъзпитано в хода на базираната революция. Човекът с колективистично съзнание няма да се събуди и да започне да оценява аристократичното презрение на управниците си. Превъзпитанието идва след победата. Но преди нея трябва да се съобразяваш. Никой елит не може да води война с населението си, била тя кинетична или идейна. Няма власт, която да се закрепи, ако не разполага с подкрепа. Това не е призив към популистко обслужване на “народния интерес”, а разпознаване на елементарния факт, че всяко движение се нуждае и от масовост. Не само от нея. Но включително нея.
Това звучи по-песимистично, отколкото е в действителност. Този тип латентна соцносталгия предполага други качества и убеждения, които абсолютно вършат работа на национализма – йерархизъм, преклонение пред авторитет, чичовски джингоизъм от типа “бил е в казарма, сигурно е читав”, вяра в силата като принцип. Единственото, което се изисква, за да бъдат достигнати тези хора, е правилният език. Пригожин често през последната година споменаваше необходимостта от идеология. Така той разпозна конкретния факт, че масите имат желания, но те не биват формулирани от никого. Руската федерация е вид компромис. Компромис между, както мой близък се изразява, недосоц и недонационализъм. Трябва да имаш конкретна насока, за да постигнеш каквото и да било. Причина да водиш битката. Без нея се озоваваш в ситуацията с Минските споразумения.
Телеграм канал за бране на пипер: https://t.me/osnovata
Просто приказки 