Обичаме да се ласкаем като си казваме, че се намираме в периода преди Втората световна. Всеки момент всички ще бъдем опандизени от силите на стария ред, ще напишем своите мемоари и биографии и политически трактати, докато зяпаме олющената стена на килията си и след това ще излезем по-силни от всякога, готови за финалната битка. Това е важният щрих; големият сблъсък между in-групата и врага. Ще имаме възможност да преживеем катарзис и най-сетне историята ще направи ново завъртане на колелото. Нещата ще се променят.

Това не е само десен или само ляв когнитивен бъг. Модерността гледа на себе си като на проекция на Втората световна война. Всички винаги се намираме във Ваймарска Германия. Всеки (неуспешен) опит за реалполитик е Чембърлейн. Всеки Зеленски е Чърчил. Всеки галош със силно мнение е кафява риза. Всяка Русия е съветска и всеки германец е потенциален нацист. Тази призма е толкова могъща, че се прилага за всичко и във всеки един момент. Винаги сме на прага на нещо голямо и епохално.

Тук съм да ви предупредя, че не се намираме в този исторически момент. Епохалният сблъсък може би предстои, но е още много далеч. Днес сме другаде в процеса. Паралелите с миналото обикновено са дебилни, но ако търсим очертанията на бъдещето си, то те ще изглеждат много подобни на тези на края на 60-те и началото на 70-те. Разгарът на Студената война, а може би по-точно – самото началото на Третата световна, прикрито зад регионални конфликти и граждански войни. 

60-те са време на радикална политика. В Щатите това е ерата на Черните пантери и на белите маоисти, които организират масови бунтове срещу войната във Виетнам и говорят открито за революция. Седмината от Чикаго и така нататък – не са приличали на Саша Барон Коен, но днес всички ги знаят и гледат на тях с нещо средно между симпатия и безразличие. В културното съзнание не само на Америка, но и на западния свят като цяло, тези събития са залегнали като заблудени, но фундаментално добронамерени напъни за установяване на разширен режим на гражданските права и равнопоставеността. Паралелно с това вървят и други процеси, естествено, много от тях също толкова старателно изпрани имиджово с помощта на Холивуд – движението на черните националисти, войнствените черни марксисти, Нацията на Исляма, Малкълм Х, панафриканизмът. Тези движения не са строго обособени географски; бандити като Елдридж Клийвър се озовават в Алжир малко след освобождението на страната, когато подкрепяният от Китай и СССР Хуари Бумедиен организира своите големи африкански изложения, на които цели да позиционира суверенен Алжир като столица на африканисткото движение. Това течение стига абсолютния пик на меката си сила малко по-късно, в средата на 70-те, когато бутафорната полудържава Заир става център на световното внимание с Rumble in the Jungle мача между Форман и Касиус Клей, с награден фонд, който е осигурен поне частично от Кадафи. Клей е приятел на Малкълм Х и дълбоко интегриран в кръговете на черното освобожение – “Никой от Виетконг не ме е наричал негър”, всички го знаем. И мен никой руснак не ме е наричал циганин, впрочем.

Алжир, заедно с Мароко и по един малко по-различен начин Египет, е столица на глобалната борба за деколонизация към онзи момент. Де Гол излиза от пенсия и се връща на ръководен пост във Франция като един модерен Синсинат, но среща свиреп отпор от алжирците от европейски произход, когато си поставя за цел да намери мирно решение на точещия се вече с години конфликт с марксистко-ислямистките революционери в Африка. Опити за преврати, масови кланета, повсеместни изтезания като политически и военен способ – алжирската война е от най-грозните касапници в модерната история на Европа. Всичко това е спонсорирано поне до известна степен от Китай и окупиращия Русия болшевишки режим; те снабдяват FLN, алжирското революционно движение, с оръжия. За мен това винаги е било дълбоко нелогично, впрочем. Мечтата на Де Гол е автономна Франция, която като отделен геополитически полюс да се противопоставя едновременно на англо-американския атлантизъм и на съветския болшевизъм. Защо болшевиките избират да скопят Франция и да я тикнат в прегръдката на Щатите? Защо взривяват Мароко и Алжир? Единствено си обяснявам това като нещо почти непредвидено; как може китаецът или руснакът да знае, че най-големите публични интелектуалци на онова време, “гиганти” като дисгеничният Сартр и любовницата му, мъжоподбната Симон дьо Бовоар, ще се превърнат в страстни третосветници и маоисти? Или пък че политическият Ислям ще преживее Ренесанс в Египет чрез учението на Саид Кутб, превръщайки се в основа след това за саудитския износ на уахабизма, който в крайна сметка ще взриви и независим Алжир? Ефектът на пеперудата, това е единственото ми обяснение.

Друго голямо течение в Северна Африка и Сахел е фанонизмът. Франц Фанон, един от малкото негри-мислители. Негово дело е култовата теза за “волята-да-бъдеш-негър”. Преводът тук не върши работа, защото думата “негър” на български не носи същата конотация, противно на воплите на будните хомобандити в родния коментариат – оригиналът е “the will-to-be-a-nigger”. Идеята, сбита съвсем и лишена от целия ѝ странен психологизъм, е, че бившият роб трябва да изгради за себе си из основи нова идентичност, която се основава на първо място на отрицание на всичко европейско и поробителско. Това прилича до известна степен на метода, по който много западни еврейски общности конструират собствената си идентичност като превръщат еврейството в религия на Холокоста, заменяйки Талмуда с дневниците на Ан Франк. Такива са Шалом в България, затова те роптаят най-активно срещу Борис III, докато останалите основно мълчат. Американизираните еврейски общности нямат съществена привързаност към Израел или към класическото определение за еврейството, те са просто “хора, преживели Холокоста” и цялата им идентичност се основава на отрицание на нацизма, фашизма и всички подобни набедено човеконенавистни идеологии. Идеологията на Фанон е именно такава, но тя постепенно бива отхвърлена в началото на 70-те, защото изгражда негърска идентичност, основана на постреволюционен национализъм, вместо да осигурява някаква съществена расова или (в случая на Исляма) религиозна принадлежност. Така се стига до гражданската война в Алжир, когато страната избухва през 80-те заради намесата на армията, която цели да спре възхода на радикалния политически Ислям. Коренът на този конфликт е в радикалната политика на 60-те, когато каузата на национализма все още е оженена експлицитно за лявата идеология, макар да си придава вид на религиозно опълчение.

На една гумена лодка разстояние през Средиземно море, в Италия, по това време текат Годините на оловото. Вълна от политическо насилие между радикалните крила на левицата и на десницата, всяко от тях финансирано от различни чуждестранни субекти – маоистките Червени бригади срещу Ордине Нуово с материална подкрепа от ЦРУ чрез Гладио. Операция Гладио е кодовото име на т.нар. stay-behind армии, местни ултраси и националисти, които американските служби вербуват като застраховка срещу евентуална съветска инвазия на континентална Европа. Такива клетки има из цяла Западна Европа, както и в Турция, където Сивите вълци в средата на 70-те, подкрепени отново от мрежите на Гладио, влизат в четиригодишен кървав конфликт с комунистите, при който умират хиляди от двете страни. Това е всъщност есенцията на тези събития, както в Италия, така и в Турция и на по-ниско ниво в цяла Европа и Северна Африка – Студената война се превръща в претекст двата полюса да избият колкото се може повече “радикали”, за да могат да стабилизират фронта. Подобно на метода, чрез който Франко след победата в Гражданската война се отървава от най-крайните фалангисти като ги праща на война по Източния фронт да се “борят с болшевизма”, така и ЦРУ хвърля хиляди националисти да мрат в еквивалента на политизирана мафиотска война. Една от не-толкова-тайните тайни на този период е, че между лявото и дясното има огромно припокриване. Червените бригади поглъщат много бивши кафяви ризи, фашистите симпатизират на централното планиране и споделят резервите спрямо атлантизма, а в картинката са и хора като Дугин, които се занимават с движението за Млада Европа. Дугинизмът е една от свързващите брънки между настоящия момент и радикалната политика на 60-те и 70-те. В момента той формулира що-годе приемлива (за Третия свят) алтернатива на революционния маоизъм, с който Китай успяваше да навлезе в колониалното пространство и да подкопава късните колониални империи на Европа. Всичко това е без значение, ключовото заключение е едно-единствено – всичко е контролирано изпускане на напрежението върху Режима чрез овладяване и ликвидиране на дисидентската енергия. Нещо подобно се случва и днес, този път под претекста за борбата срещу Русия.

Модерна Русия е неолиберална държава. Тя е рационална, легалистична, по същество много западна. Путин в нито един момент не си е позволил да формулира нещо наподобяващо национална идеология. Всъщност този синтез между СССР и Царска Русия, синтез, който признавам успя да ме заблуди за известно време с привидната си виталност, е бягство от отговорност. Не е нито царско, нито социалистическо това триглаво създание. То е блудкаво и компромисно и не представя нищо нито на света, нито на средния руснак. За сметка на това за външна употреба се сглобяват недоразумения като Третия път на Дугин. Това са бойни идеологии, идеологиите като булдози. Многополюсният свят е просто метод за влияние. Хитър, но дълбоко отегчителен. И съм почти убеден, че след две или три десетилетия ще бъде също толкова мъртва концепция, колкото и идеите на Фанон или дори на самия ранен Дугин. Но докато умрат концепциите, ще умрат и много млади, жизнени мъже, които се подвеждат по и срещу тях.

От една страна имаме слабоумният ултраски нацизъм, който Щатите ковертно насърчават като обновена версия на Гладио, но този път паралелно развит заедно с контрастна група крайнолеви педомарксисти и антиколониалисти, които да функционират като безконечна антитеза. Едните не могат без другите. Азовецът не може да се развие без срещу себе си да има гейски активист или дисгеничен мутант от Антифа. Причината изобщо азовската глобонационалистическа позиция да се развие е дълбоко отвратителното лице на американизираната левица. Поляци, които маршируват из Варшава в името на БЛМ, например – страхотен начин да провокираш реакция. В контролираната диалектика, всички потенциални врагове стигат до една идеална за Режима синтеза. Синтезата на плиткия гроб. Това е крайната цел. Както на азовеца винаги е било отредено да умре в окоп, мислейки си, че така се бори за суверенитета на нацията си, когато в тила му се легализира коноп и се говори за импортиране на милиони мигранти с цел “реконструкция”, така и видиотеният левичар вярва в някакво анархично безкласово бъдеще, а получава само Ислям и масова престъпност. Никой няма да получи това, за което мечтае, освен ако дълбоко в душата си не счита самоубийството с допълнителни стъпки за крайна цел на начинанието си.

Това е духът на горещия период от Студената война. Разликата е, че сега сблъсъкът на вътрешно ниво в Европа е почти изцяло подклаждан от самите Щати. Русия няма сила или потенциал да прожектира каквото и да било смислено, нейните агенти са малиновци. “Радикалите” на модерна Европа до един имитират видяното в Америка, било то щурмът на Капитолия, когато дебелаците умираха по стълбите от инфаркти, или пък огнените, но като цяло мирни, протести за негърските права. Руското и китайско влияние се усеща в Близкия Изток и Северна Африка, където изтощени бивши сили като Франция беснеят срещу гасенето на прожекторите. Действителността е, че Франция вече не е фактор. Европа като цяло е ирелевантна на външно ниво, нямаме капацитет за независимо геополитическо действие, което да не е като абсолютен минимум съгласувано с Щатите. Можем да изразяваме дълбока загриженост чрез безкрайните ноти и декларации на склеротични бюрократи като Шарл Мишел. В този силов и духовен вакуум ще се намесят други фракции, които вече се размърдват.

Трябва да си говорим вече за след войната. Защото “след войната” ще има. Тя ще приключи, както всяка война приключва – частично и несигурно. Водещите я ще останат. Причините за възникването ѝ ще останат. Външните интереси, които я ръководиха ще останат. Борбата ще се пренесе другаде. На терена на цяла Европа, където ще има сметки за разчистване с новоизлюпилите се опоненти на Режима, които започнаха да създават системни проблеми още с началото на пандемията. В тази посока ще бъде насочено новото Гладио. Първи падат местните големци, които са препятствие за новия елит. След това се преминава към идеологическото ядро. Набедените “русофили”, чийто грях е забелязването на хуманитарната империя и противопоставянето на нейното тотално заличаване на европейската цивилизационна автономия. Претекстът ще бъдат някакви глупости за Русия като център на глобалния комунизъм, които са наследени от ВСВ безкритично и са приложени към настоящия момент от хора, които проявяват избирателна слепота към модерния свят.

В страни като България това изглежда сравнително убедителен аргумент. Действителните русофили тук са просто дърти комунисти, повечето от тях имат привързаност към концепция за собственото си място в един мъртъв свят. Ако ги питаш за Ник Втори вероятно биха скръцнали със зъби – това не е русофилия, а обикновено левичарство. Интересно е, че тукашният “бесен антикомунизъм” основно е кръвна вражда срещу Русия, замаскирана като идеология, която се противопоставя на колективизма. Повечето от тези хора не биха посмели да ви отговорят на много базисни въпроси – като това каква е етническата принадлежност на оригиналните 500 и кусур болшевики. Това е страхлив нацизъм, който се основава не на есенцията на националсоциализма, а на неговата естетика. Не е случайност, че той се насърчава и интегрира от троцкистката левица на терминално колонизирани партии като ПП и ДБ. Копиращите Чичу Ади като упражнение в сферата на изкуството не са заплаха. Такива хора не разбират, че неизпълненият декрет “Нерон” е същността на нацизма, не свастиките по трибуните на Левски. Това е бясна идеология на надмощието, на победата или на пълното изчезване, не скинарска култура на ъндърграунда. Участта на Гладио е да бъде употребен и захвърлен от Режима, докато не потрябва отново за защита на хуманитарната империя. Няма да има базирана азовска революция, а масови арести за всички замесени.

Десничарската заблуда естествено ще се подсили от вродения идиотизъм на поклонниците на третосветничеството, което по инерция се възприема от много дисиденти в България. “Ако нещо е антиамериканско, то по дефиниция трябва да ни бъде приятелско.” Това е глупост. Ако нещо се противопоставя на империята, то е добро що се касае до нейния разпад. Но има ли общо с това, което идва след разпада? Не. Презрението на османците се усеща в очите на модерните уахабисти и наследниците на Мюсюлманското братство. Ние винаги ще бъдем европейци в тяхната дефиниция за света, кафири и неверници, пръкнали се от примордиалното варварство на неислямския свят. За китайския мравунячен бюрократизъм не искам изобщо да говоря. Той поне няма историческа склонност към експанзионизъм и не ми изглежда като заплаха отвъд това, че множество “демократични реформисти” ще започнат да говорят за китайския модел като начин да спасят държавите си в познатата им итерация сякаш сме в ерата на Дън Сяопин. Формите на миналото никога не умират. Ако някой от 60-те бъде транспортиран в нашето време, то за него шокът не би бил в това колко сме напреднали, а в това колко фундаментално разпознаваем остава светът.

България ще оцелее, ако българите направят колосалното лично и общностно усилие да създадат нещо. Да скочат в мътните води на историята и да потънат или изплуват на база собствените си качества. Автентично българско движение, което не се осланя на комплексираната омраза към Запада или детски бунт срещу Русия. И двете явления имат еднакъв генезис. Дължат се на това, че някои спасени не остават вечно благодарни на спасителите си. Понякога започват да ги мразят – мразят значимостта им, мразят, че никога няма да им бъдат равни. Че никога няма да могат да спасят тях. Имаме една-единствена идентичност и в момента я градим на база робски манталитет. Гневът на отритнатата любовница. Малката държава става цивилизация единствено чрез концентрирано усилие и налагане на контрол над пространството. Това няма да стане като си трошим главите в Русия в името на един Господ знае какво, нито като се присъединяваме към някакви съмнителни съюзи с Третия свят, за да си отмъстим на белчо, задето така и не е повярвал на битото си псе, че може да предяви нещо наподобяващо национален интерес.

Има една посока, в която може да се обърнем без да ни стягат оковите. Без да горим за чужди каузи. Към едни поля, които всеки български род е поил с кръвта си в името на цел, която така и не беше постигната. Ако искаме да има такова нещо като България, там се намира началото на пътя.