Криворазбраната кампания и защо в България не се прави политика

Може би е нормално за народ без никакви демократични традиции да не се интересува живо от политическата обстановка и да не участва активно в граденето й. Докато в Западна Европа са се вихрили огромни социални движения на базата на дълбоки философски основи, тук сме се занимавали с някои доста по-неотложни въпроси – като това да се запазим от изчезване в рамките на Османската империя. Кратката пост-османска история на България също не оставя много място за развитието на партиен живот в страната, по обясними причини. 

Малко са страните в Източна Европа, в които демокрацията да е довела със себе си висока гражданска активност. Това са дълги обществени процеси на съзряване, които не могат да се случат в рамките на десетилетие или три. Много е вероятно те и никога да не протекат – колкото по-ясно е търкането между тези страни и развития Запад, толкова по-вероятно е унижението на изостаналите да ги тикне в обратната посока и демократичните устои, казано разговорно, така и да не хванат дикиш. 

Връщаме се за момента в България. Защо опитите на родните политически партии да организират нещо наподобяващо кампания са толкова нефелни? Не можем да кажем, че те всъщност не си правят труда. Много от тях, и то такива, които често не излизат на челните места във вечерта на вота, харчат огромни средства за подготовка. Един пресен пример от априлските избори е коалицията ВОЛЯ-НФСБ, която направи една от най-скъпите кампании в модерната изборна история на страната. И резултатът бе под 3 процента. В перспектива нещата станаха даже по-лоши за тях на предсрочните избори, когато в коалицията се включи и ВМРО. 

Как така не излезе “предизборната аритметиката” (изключително дразнещ термин, който големите телевизии подхванаха и в рамките на няколко седмици успяха да лишат от абсолютно всякакъв смисъл) на коалиция “Български патриоти”? Как в рамките на няколко години скритите и нескрити партньори на Борисов загубиха повече от 75% от подкрепата си? 

Лесното обяснение, което самите патриоти обичат да предлагат на аудиторията е, че става въпрос за естествен процес на умора у електората след продължителен престой във властта. Но това е слабо оправдание, което не издържа на критически преглед. Защо ГЕРБ, след безкрайно по-дългия си (и изпълнен със скандали) властови ангажимент, продължава да гравитира около първото място? Истината за патриотите е, че те напълно загърбиха всякакъв идеологически стремеж или претенция за идеологическа чистота и се превърнаха в обикновен изборен проект от типа “Изправи се! Ние идваме!”. 

И това е основата на всяка функционираща партия с поне сравнителен електорален успех – тя се нуждае от причина да съществува. За патриотите тази причина не е незабавно очевидна. Няма я даже на второ четене. Патриотичната кауза, това толкова мъгливо понятие, което битува под различна форма в главата на всеки един гражданин на страната, вече присъства в програмата на практически всички партии в страната. Отвъд нея, позициите на коалиционните партньори се размиват до степен на неузнаваемост и пълна мистерия.

Патриотичните партии от този тип трябва да са силни ако не са компетентни. Във ВМРО се помещават едновременно кичозни лелички, които обикалят телевизионните студия в носии, и класически либерални икономисти със западен вид. Резултатът е някаква странна амалгама от убеждения и посоки на развитие, които нито впечатляват, нито привличат когото и да било. Коя бе целевата група за Българските патриоти? Дали изобщо имаше някаква дълбока стратегическа мисъл зад незабележимото им присъствие? 

Нещо подобно можем да кажем и за БСП. Единствената причина социалистите още да съществуват като електорална сила със значима подкрепа са пожизнените гласоподаватели на столетницата, както и техните потомци. Това е партия, за която се гласува по генеалогическа линия. И няма как да бъде другояче. БСП няма платформа като такава. Това е лява партия, която не защитава леви каузи. Която абдикира от спора още преди той да е започнал. Някои казват, че БСП е партия на безсрамници, които отказват да се отрекат от комунистическото си минало. Подобно твърдение няма нищо общо с реалността. БСП е партия на хора, които безкрайно се страхуват да заявят ясно политическата си принадлежност и съществуват в някаква вечна стаза, едновременно горди с миналото си и засрамени от неговите импликации за настоящето. 

И за всеки върл антикомунист, който е почувствал, че браня БСП в миналия параграф, ще кажа следното – по-добре е настоящата социалистическа партия, слаба и неорганизирана, да продължи съществуването си точно във вида, в който е сега. Липсата на каквото и да било смислено развитие в рамките на БСП, тромавия подход към вземането на вътрешнопартийни решения, склонността към партиен авторитаризъм, отсъстващият политически маркетинг – това е най-силният възможен аргумент срещу лявото и за неговите врагове е хубаво той да има един толкова нескопосан събирателен образ, който да бъде демонизиран, иронизиран и пр. Отделен бонус е и, че подобен политически мастодонт напълно задушава идеологическото пространство около себе си и прави невъзможно създаването на потенциално по-жизнени леви проекти от западен тип (ако, разбира се, приемем, че това не се е появило на родната сцена в лицето на ДБ).

Въпреки всичко казано дотук, най-големият проблем на споменатите досега партии, както и тези, които все още не фигурират в текста, не е цялостният им имидж, а е начинът, по който те подхождат към кампаниите си. Никъде в Европа не се разчита на брошури и билборди, за да се популяризират лицата и идеите на съответните политически партии. Това са абсурдни отживелици. Особено що се отнася до по-малки партии, които имат ниска разпознаваемост и ограничени финансови възможности. Брошурките може би работят (донякъде) в бастионите на установените политически сили. Навсякъде другаде и за всички други демографии, те са просто боклук, който хвърчи по улиците в продължение на месец преди изборите. 

Билбордовете са също толкова жалко подобие на рекламна стратегия. Би могло да има смисъл от тях ако са съобразени с особеностите на районите и кварталите, в които се намират – сиреч да са таргетирани на база предварителна информация и анализ. В България предизборните билбордове се слагат основно по големи пътни артерии или край магистралите. Поставят се на места, които не предполагат така или иначе апатичния до болка средностатически избирател да им обърне внимание и да се замисли за съдържанието им. Да не говорим, че оформлението им е наистина плачевно в повечето случаи. Особено ако говорим за БСП.

силата на политическото брандиране в България

Тук лъсва всъщност арогантността на повечето партии в страната. Консултацията с, или недай си боже наемането на, пиар или рекламна агенция по време на кампаниите в България е истинска рядкост. Партийният апарат на повечето места или не съществува, или е толкова тромав, че активно вреди на каквато и да била смислена организация.

ИТН е страхотен пример за партия, която буквално би се разпаднала, ако не бе плод на извънредните условия през последната година. Отсъстваща комуникация с външния свят, нулева прозрачност във вземането на решения в партията, неясна йерархия (макар и с ясен връх), фактически пълен контрол над партията, упражнен от страна на председателя й. Прибавяме към това и (незаконната) негласна забрана за водене на индивидуална кампания за преференции (както преди време разкри кметът на Мадара при напускането си на партията) и получаваме един политически проект, който е построен върху основа от пясък. При отсъствието и на солидно идейно ядро, което да държи този събор от бивши членове на ГЕРБ, БСП, НДСВ и т.н. заедно, можем да спекулираме дори и за евентуално разпадане на партийните редици дори в рамките на един просъществувал по-дълго от няколко месеца парламент.

Всъщност именно тази пълна липса на кохезия или очевидна компетентност е и най-убедителния аргумент против концепциите за наличието на дълбока държава от руски или беларуски тип в България – нима някой може да повярва, че цялата тази хаотична система от недомислени и недооформени псевдополитически субекти е плод на разумен умисъл? Наблюдаваме пълното отсъствие на план за действие. Единствената причина тази система да продължава да работи е, че все още има набрана инерция, която трябва да се изразходва. В момента българската политическа сцена е във финалните си етапи на упадък. Безидейността е достигнала дори чисто логистическо ниво. На мястото на (предполагаемите) архитекти на Прехода и социални инженери като Ахмед Доган и ген. Гоцев дойдоха бездарни апаратчици, които могат единствено да пресъздават съществуващите практики. Но по-зле.

И въпреки това не бива да изключваме вероятността “Има такъв народ” действително да е нечий (нескопосан) проект. Ранните етапи от развитието на тази партия изглеждаха досущ като зародишния период на ГЕРБ – от медийната подкрепа, през силната и леко енигматична фигура начело, до начина, по който на преден план биват изтикани разни никому-неизвестни лица, които буквално в рамките на седмици биват изградени откъм брандиране и имидж. Очевидната подкрепа на САЩ също не е за пренебрегване; колко партии през последните 15 години могат да се похвалят с това, че са успели да отвлекат вниманието на американското посолство от Бойко Борисов?

В този ред на мисли трябва да отбележим и точно колко цинично е да се нарича “партия на народа” една група със съмнителен произход, която преследва чужди интереси. Посоката, която Николай Василев обяви преди да бъде изтеглена неговата кандидатура за премиер, бе меко казано озадачаваща за една партия, която редовно бива определяна като популистка – става въпрос за намаляване на ДДС, намаляване на корпоративен данък, орязване на харчовете в публичния сектор. С една дума, остеритет. И то от най-закостенелия, тачеристки тип. Всичко това бе заявено гордо и продължава да бъде защитавано, макар и в не особено ясни и директни термини, от останалите лица на партията. Нима голият неолиберализъм някога е могъл да се определи като “за народа”? Нима това е нещото, което прословутият суверен, който Слави и компания постоянно споменават и на когото постоянно се уповават, иска?

Тук е мястото да кажем, че суверенът, ако изобщо има такова нещо, изначално няма представа какво иска. Тълпата, както би се изразил Льобон с нескрита нотка на презрение, е дълбоко податлива на внушения и много бързо изменя своето колективно емоционално състояние и нагласа. В България обаче няма силни лидери, които да са в състояние да й повлияят. Политическият и социален капитал на лица като Борисов, Хр. Иванов, Мая Манолова, Николай Хаджигенов, Слави Трифонов и т.н. е практически изчерпан. Партиите в България са се превърнали в заложници на електората си; не е случайност пълната липса на решимост в ИТН и склонността на партията да оттегля номинации за броени часове заради първосигналния обществен отзвук (колкото и оправдан да е той, дължа да отбележа).

Отново стигаме до методите на политическа комуникация и агитация; нямаме елементарно общуване между човекът-избирател и човека-кандидат за властова позиция. Смехотворен пример за това бе откриването на кампанията на ГЕРБ зад НДК, където партията покани свои общински съветници, кметове, местни функционери и проче от цялата страна, за да играят масовка на събитието. Тълпата бе разположена около кръгла сцена, от която говориха мнозина видни партийци, сред които новото лице на ГЕРБ – Даниел Митов. Целта определено бе да се имитира успешният в Америка модел на директна комуникация, който бившият президент Тръмп популяризира по цял свят с присъщата си бомбастичност. Резултатът тук, обаче, бе неловък, труден за гледане, пълен с плоски изказвания, поднесени без никакъв чар или харизма. Политиката в България е работа на самозабравили се бюрократи, не талантливи политици и общественици.

Вината не е само в липсата на елементарна политическа култура или дори базисна заинтересованост у електората. Цялото съзвездие от личности и потенциални водачи на местната сцена е захабено. Няма никакъв ентусиазъм, не лъха живот от българската политика. Всички са в “бизнеса” вече от десетилетия, нови лица напрактика няма, а дори новите са били по някакъв начин обвързани със статуквото в един или друг момент. ИТН копаха даже по-дълбоко в това отношение, стигайки до полезни изкопаеми от царско време, на които да разчитат за гръбнак на партията. При най-яркия символ на промяната, Демократична България, нещата не стоят много по-различно.

Отново стигаме до липсата на идеологическо ядро като първопричина. За никого не е тайна, че голяма част от парламентарно представените партии и коалиции в момента съществуват единствено като опозиция, може би дори и антитеза, на ГЕРБ. И по-конкретно на Бойко Борисов. Очевидно е също, че голяма част от тези хора, предполагаеми съмишленици, трудно издържат присъствието на съпартийците си и постоянно са на ръба на поредния скандал. Но ГЕРБ няма да бъдe всесилнa още дълго; всъщност тя вече на практика не е фактор, въпреки позицията си на втора политическа сила в страната. Какво се случва с целия анти-ГЕРБ корпус, когато ГЕРБ изчезне като заплаха? Когато Борисов спре да бъде най-мразеният човек в България? Когато Слави Трифонов демонстрира общо взето същото ниво на възпитание и говорене като бившия премиер, както и същите съмнителни и непрозрачни начини на общуване с електората? Очевидният отговор е разкол. Виждаме голямото разцепление сред партиите на протеста – с днешния отказ на “Зелено движение” да подкрепи проектокабинета на ИТН нещата започват да се избистрят. В “Панорама” Татяна Дончева също загатна, че подобно правителство няма как да бъде прието от “Изправи се! Ние идваме!”. Изведнъж принципните бранители на народа са изправени пред тежката реалност, че идеологията всъщност има някакво значение и не може да се правят коалиции, казано лаишки, от кол и въже.

Естественото продължение на тази ситуация, рано или късно, ще е ново разцепление на партиите на протеста. Демократична България едва ли ще просъществува дълго в настоящия си вид, предвид разнородния си състав. В отсъствието на събирателен образ на злото, който да ги обединява, левеещите Зелени и старата десница от ДСБ нямат причина да продължат съвместната си работа. Освен, разбира се, ако не проявят изненадваща циничност в името на предполагаеми електорални ползи, загърбвайки фундаменталните си идеи. В подобен сценарий бих ги приканил да погледнат към т.нар. “патриотичен” сектор и да си направят съответните изводи. Политиката без принципна база не е нищо повече от упражнение в лош пиар и още по-некачествен мениджмънт.

“The role of the scholar is to destroy chimeras, that of the statesman is to make use of them.” ~ Gustave Le Bon

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s