С критически поглед към прогреса

Започвайки тази статия се чувствам изправен пред патова ситуация. Последното нещо, което желая е да бъда обявен за противник на прогреса; това неминуемо ме вкарва в тезата на технологическото лудитство, примитивната опозиция на науката, отхвърлянето на еманципацията на всякакви групи хора и общности, както и цял набор от също толкова неприятни и трудни за преглъщане позиции, които в модерния свят са (предполага се) неделима част от “непрогресивния” сектор от обществото. В най-добрия случай мога да се надявам на снизхождение по линия на необразоваността си и липсата на положителна среда. В най-лошия бих бил заклеймен окончателно като враг на модерния свят и на естественото развитие на историята, справедливостта и проче мъгляви понятия.

Точно затова се чувствам и длъжен да формулирам в дълъг и изчерпателен формат съображенията си относно наложилото се като абсолютен идеологически и културен хегемон в Западния свят прогресивно движение. Няма по-зловредно нещо за развитието на човешкото общество от еднополюсния свят. Няма по-зловредно влияние от това на догматичната вяра, особено, когато тя е представена под формата на работа в полза на някакво красиво утопично утро, винаги на една ръка разстояние и едновременно далеч на хоризонта. В известното си есе Ur-fascism, Умберто Еко изброява няколко предпоставки за, както и основни функции на, фашистката и прото-фашистката идеология. Една от тези функции е образът на врага, който пребивава във вечно противоречие – той едновременно е твърде силен за преодоляване, но и твърде слаб, за да се опълчи на героичния италиански народ. Не правя паралел между прогресивното движение и фашизма. Единствената ми цел е да изтъкна фундаменталните прилики между идеологиите като цяло. Те са най-примитивната форма на социална болест. Те са инфекциозни внушения, които, по думите на Льобон, се разпространяват надлъж и нашир за отрицателно време по колективното съзнание на тълпата и превръщат индивида в част от една аморфна маса, неспособна да мисли критически или да се подчини на собствения си разум.

За да дефинираме що е то да опонираш на прогресивното движение, трябва първо да определим в какво точно се изразява същото то. Тук не можем да боравим с академични дефиниции. Модерният прогресивизъм е, по своята същност, едно привидно естествено движение, скалъпено от чаркове и парчета от всичките леви и ляво-центристки идеи, които са успели да оцелеят в Европа и Северна Америка през последните 30-40 години. Това е движение, което е фокусирано, въпреки колективистката си ориентация, върху индивида. И то почти изцяло към него. Защото в неговата основа стои политиката на идентичността. Тук много “традиционни” левичари, особено тези в Източна и Централна Европа, биха казали, че съображенията на идентичността всъщност изобщо не са политически, тъй като не са материални, не са икономически и следователно не биха могли да представляват интерес от една чисто диалектическа гледна точка.

Личното е политическо

И тук е първата разделителна линия между традиционното ляво и прогресивното движение: според идеологията на прогресивизма, всичко е политика. Културата е политика. Личният живот, личната идентичност, сексуалността, всекидневните поведенчески особености на индивида – всичко това е политика. И всичко това бива впрегнато и изменяно, понякога фундаментално, в полза на движението. Политиката, както казва покойният десен коментатор и основател на едноименното американско издание Андрю Брайтбарт, се намира надолу по течението от културата. За да постигнеш политическа промяна трябва да преследваш социална такава на първо място. Много анализатори, увлечени от фурора около (временното) избухване на популярността на крайно-десните и популистки партии след 2015г., побързаха да атрибуират успеха на анти-системните движения на способността им да водят успешни битки на социалния и комуникационен фронт. Но това не са способи, които са хрумнали на десните. Напротив, те са присвоени от френски философи като Фуко и Лакан, както и от големия италиански социолог Антонио Грамши. Популисткото движение, сиреч онази слабо организирана и невинаги единна група от политици като Стийв Банън, Виктор Орбан, Марин ЛьоПен, Найджъл Фарадж и пр., единствено напомни на света, че някои неща няма нужда да бъдат изследвани и преоткривани, а просто да бъдат вкарани в действие такива, каквито са били в миналото. Културната война е много по-ефикасен политически метод в ерата на незабавната комуникация и сравнително свободните социални мрежи. В един свят, който е наистина изпълнен със средства за предаване на послания и информация, от филми, през миймове, до книги, списания и форуми. Нищо, по Дерида, не е извън текста. Всичко е въпрос на контекст и на неизказани и недоизказани внушения и предварителни, общоприети принципи. Така се осъществява комуникацията – тя зависи толкова от това, което се премълчава, колкото и от буквално изписаното, изреченото, или изобразеното.

Прогресивизмът се възползва именно от това. Желанието на човека да бъде добър, да бъде толерантен и да приема, да се грижи за ближния, е внедрено на едно чисто онтологично ниво. Всеки от нас, най-малкото в името на съвместното съществуване и преследването на светлината в края на тунела, е готов на определени жертви и компромиси. Но също така, еволюционно, с времето сме развили емпатия. Мозъкът ни има способността буквално да ни прожектира в чуждите обувки, поне за момент, за да разберем какво се случва и как да реагираме адекватно на ситуацията. Това е обикновено максимизиране на ползите от биологическа гледна точка. Така се създава устойчива общност, която да се запазва физически и да се размножава системно.

Това, на пръв поглед, предлага и прогресивното движение – стремеж към един по-нежен и по-приемащ, както и приемлив, свят. Самата дума “прогрес” носи със себе си определена непреодолима конотация; това е стрелката, която сочи към бъдещето, тя е идеята за движението, за марша към утрешния ден. Това не е концепция, която живото същество може просто да загърби и игнорира. Няма вид, който да функционира пълноценно в застой. Няма вид, който да оцелее без да се адаптира към средата си, без да я осмисля и да се променя в зависимост от новите потребности. Как, тогава, един разумен човек да каже “не” на това? Нима някой иска да се примири с постепенния упадък, с леката, но осезаема, притегателна сила на разпада, който винаги е току зад ъгъла и чака да настъпи заветният час на всеки един жив организъм във Вселената?

Именно пред такива въпроси е изправен скептикът при всеки сблъсък с прогресивното движение и неговите представители. Това е политическо движение базирано почти изцяло върху морални и етични въпроси. Неспособността или нежеланието да се съобразиш с един от диктатите на прогресивизма означава пълно отрицание на цялостната идеология. От там, ipso facto, и с изброеното по-горе. Изведнъж скептикът се оказва в позицията на рушител. Няма място за нюанс и премереност що се отнася до позициите, които не са съвместими с прогресивната идеология. Това подсказват и слоганите на ляво-прогресивните активсти. “Trans rights are human rights” гласи един от най-популярните в Америка и по света. Но как точно се дефинира посегателството срещу правата на транссексуалните? Когато темата за транссексуалността, и всъщност сексуалността изобщо, бива превърната в територия, която може да се навигира единствено и само от последователите на прогресивизма, всяко малко несъгласие, всяко малко съображение, може да се тълкува като опит да бъдат стъпкани правата на едно маргинализирано (на много, но не на всички) места в света малцинство. Отказът да признаеш за легитимно правото на транссексуална жена да се състезава наравно в боен спорт с биологични жени, следователно, може да се (и често се) тълкува като опит да бъде отхвърлено самото право на свободно съществуване на транссексуалните като цяло. В подобен казус няма място за дишане. Това е морален абсолютизъм – или си с нас, или си против всичко, което е добро и хубаво в света. Не можем да си позволим да оставяме подобни преценки да се правят еднозначно. И то от тълпи, които, увлечени от желанието си за отмъщение срещу един свят, който в действителност доскоро отказваше да приеме определени хора за пълноправни граждани, потъпкват свободата и правото на скептично мнение на независими индивиди, които нито са били част от репресивните институции на държавата, нито са могли да подкрепят действията им по силата на това, че вероятно дори не са били родени навреме за подобно нещо.

Тук е ред да споменем, че днешният (западен) човек живее в едно безкрайно толерантно общество. Никога преди индивидът не е имал повече свобода да изразява себе си. С цялата си идиосинкразия, особеност, причудливост. Държавата, тази дефинитивно репресивна единица на управление, вече не преследва различните, даже напротив. Модерният свят активно насърчава многообразието. Пъстротата е символ на иновациятата. В корпоративния свят активно дори се преследват всякакви квоти от този род – за наемане на хора с различна сексуална ориентация, хора с цвят на кожата или вероизповедание, различни от ендемичните. Не е случайност, че думата “diversity” е станала толкова неделима част от всекидневието ни. Толкова неделима, че на обикновения човек, независимо от политическите убеждения, вече се гади от нея.

Няма по-очевиден пример за присвояването на прогресивната кауза от страна на действащото статукво от т.нар. “pride month”. Всички западни компании се впускат в дълги перформативни кампании в подкрепа на правата на едно или друго малцинство, което влиза в полезрението на LGBTQ+ каузата. Реклами, банери, специални лога, най-различни събития, дарения, неправителствени организации – в рамките на този месец всяка година, западните компании си правят брутален маркетинг на гърба на една, поне до съвсем скоро, революционна кауза, чиято цел е завоюването на елементарни човешки права. И тук виждаме труден за игнориране парадокс: нима най-големите компании на Земята биха си правили труда да рекламират нещо, което не е достатъчно популярно, че да им донесе дивиденти? И ако приемем, че тази кауза е именно такава, сиреч е толкова голяма, това не означава ли, че прогресивното движение вече е постигнало своята цел и, че победата е извоювана? Общественото съзнание е завладяно, социалната значимост е налице, вниманието, полето за изява, всичко е в ръцете на борците за прогрес. И въпреки това от нас се очаква да приемем, че борбата все още е неравна и тежка, че най-лошото тепърва предстои? Изглежда малко вероятно. Но самото изричане на подобно съмнение е равносилно на публично самоубийство в повечето западни държави.

Смрад на разложение

Хрумва ми сега за един сюжет от Песен за огън и лед. Книгите, не сериала. Водачът на някаква робска революция в един град в тамошния еквивалент на Персийския залив бива убит от съмишлениците си в опит да умилостивят настъпващ враг, който многократно надхвърля собствената им армия по численост и подготовка. Когато става ясно, че тази стратегия няма да доведе до желания резултат и сблъсъкът е неизбежен, убийците обличат трупа на стария си лидер в бляскави доспехи и го качват на кон. Така този труп, изнесен от гроба си и вонящ на поквара и смърт, се превръща в символ на съпротивата за бившите роби, които дори не си давали сметка, че е бил принесен в жертва с надеждата за умилостивяване на бившите и бъдещи робевладелци, които настъпват стремглаво към града, за да потушат въстанието. Против волята на стария собственик на тялото. Вероятно против желанията и на народа, който губи живота си в последвалата битка, мислейки, че съживяването на убития е знак, че везните са наклонени в негова полза.

На разложение лъха и от прогресивната идеология. Някогашен символ на еманципацията на действително репресирани малцинства, които са били изтикани в тъмните покрайнини на цивилизованото общество, модерният прогресивизъм е знаме, което неолибералният елит на Запада развява, за да отбие обвиненията в нехуманно отношение към плебса. Колко по-лесно е да се прокара остеритет, когато той бъде украсен в шарките на борбата за социална справедливост! Това е, без извинение, изнасилване на лявата идеология. Употребата й като една обикновена декорация, зад която се крие дългата ръка на бюрокрацията и непопулярната икономическа политика от 70-те и 80-те. И тук е моментът да спомена, че идентичността бива експлоатирана и от двете страни на идеологическия спектър в България; около 2014г. ВМРО успя да яхне вълната на европейския популизъм въпреки факта, че фундаментално е една икономически умерена, либерална партия, която се замаскира с реториката на национализма с цел достигане до неексплоатирани части от електората. 7 години по-късно, магията се изтърка, мигрантският натиск затихна, Истанбулската конвенция изчезна някъде далеч в хоризонта, а на мястото на тези ключови обществени и идентичностни конфликти остана единствено голият либерализъм на Кузман Илиев и компания. От изборните резултати си личи точно колко социално приемливи са тези идеи сами по себе си. Предстои да видим, предвид задаващата се афганистанска мигрантска криза, дали ВМРО ще успее отново да се представи за алтернатива на статуквото и бранител на българските граници.

Но да се върнем към прогресивното движение. Как се случи така, че лявото бе осиновено от неолиберализма и превърнато в някакъв моден атрибут, който да символизира определна класа или социално стоене без да ангажира притежателя му с каквито и да било конкретни политики и идеологически позиции?

В България става въпрос за абсолютната липса на социална основа. Това е т.нар. гражданско общество. Един интересен момент в затворническия дневник на Антонио Грамши е сравнението, което той прави между Русия и Европа в началото на 20-ти век. Грамши казва, че Запада разполага със силно гражданско общество, което излиза на преден план всеки път, когато държавата (с главно “Д”, естествено, както е традицията към онзи момент) се разклати и покаже истински доловима уязвимост. В Русия, твърди Грамши, това гражданско общество почти изцяло отсъства и именно това се оказва и причината за лесното впускане на страната и нейното общество в деструктивни революционни действия. Иронията в тази теория идва от един друг факт, който социологът не заявява директно, но загатва косвено в по-нататъшни свои трудове за политическата и гражданска организация като цяло – гражданското общество зависи от държавата. То не е нейна опозиция. Гражданските организации, партии, НПО-та и тем подобни имат сила и власт единствено и само благодарение на законите и органите на самата държава. Ако не съществува държава, то тези поднационални и наднационални формирования се превръщат в обикновени литературни клубове, организирани между съседи и приятели. Колкото държавата зависи от активното си гражданско общество като уред за легитимиране и контролиране на валстта, толкова и това общество зависи от законите на държавата и нейния монопол върху насилието, за да си придаде някакво усещане за легитимност.

Така лявото бива превърнато в обикновен символ. Когато истинско гражданско общество няма, неговата липса бива компенсирана от фасада, създадена от управляващите касти, за да легитимират собствената си доминантна позиция. Бившите български комунисти, всъщност безкрайно практични бюрократи от съветски тип, успяха много бързо да се преформатират като първи радетели на свободните пазари, а след това и да си създадат цял набор от политически партии и движения, които да съществуват за фон като реална алтернатива. Така в ранните години на българската демокрация изглеждаше сякаш политическата сцена е пълна с нови лица и нови играчи, а впоследствие се разбра, че дори най-нелепите образи сред тях са били нечий проект и са обслужвали определен интерес. Това, в своята същност, е моделът на менажираната демокрация. По руски, това е моделът “Сурков-Путин”. Под ръководството на силното управленско ядро на държавата се изгражда привидно разнообразие от идеологии и подходи в политически план, но фундаменталната цялост на системата никога не бива нарушена. Точно защото тази система ръководи и ограничава тези процеси. Тя дава отвод на събиращото се напрежение, вместо да го оставя да се насъбира и да достига критични, потенциално застрашаващи структурната цялост нива.

Тук се вписва и прогресивното движение – то е поредната итерация на западното ляво. Този път опаковката е по-привлекателна и не е, поне на пръв поглед, обвързана с тежкото бреме на социализма от 20-ти век. Прогресивното движение е символ на хуманното отношение, на екосъобразния начин на живот, на глобализацията и насърчаването на демократичност и спазване на човешките права дори в най-опасните и недружелюбни места по земното кълбо. Това е лявото, откъснато от първичната му революционна същност и превърнато в значка на ревера на апатичния западен човек, който иска да се обвърже с кауза, но тя все пак да не е прекалено обременяваща. В известен смисъл можем да кажем, че прогресивизмът е идеология, която е почти съвършено пригодена към начина на живот на ницшеанския “последен човек”.

We have invented happiness,’say the last men, and they blink. They have left the regions where it was hard to live, for one needs warmth. One still loves one’s neighbor and rubs against him, for one needs warmth…
One still works, for work is a form of entertainment. But one is careful lest the entertainment be too harrowing. One no longer becomes poor or rich: both require too much exertion. Who still wants to rule? Who obey? Both require too much exertion.
No shepherd and one herd! Everybody wants the same, everybody is the same: whoever feels different goes voluntarily into a madhouse.
‘Formerly, all the world was mad,’ say the most refined, and they blink…
One has one’s little pleasure for the day and one’s little pleasure for the night: but one has a regard for health.

Thus spoke Zarathustra, p.3,4,5

Това инфантилизиране на човешкия живот е едновременно причината за съществуването на прогресивната идеология и най-ясно изразеното последствие от нея. Тя свежда политическия, социалния, обществения, културния и пр. живот до елементарния въпрос: “Това правилно и добро ли е?” Въпрос, който естествено е релевантен в главата на всеки човек, във всеки един момент от ежедневието му, но и такъв, който не позволява за никакво съществено лавиране. Ако стремежът е някаква абстрактна концепция за доброто, която дори не е общоприета, то рано или късно неминуемо се стига до челен сблъсък с нюансираната реалност на човешкия живот. И човешкият живот, в своята широка цялост, е едно неприятно и грозно преживяване, особено извън балона на мекия западен либерализъм, който се облагодетелства от статута си на най-развитата и добре предпазена класа в историята на цивилизацията. Тук, точно в момента на този сблъсък, се поставя и началото на войната между прогресивния утопизъм и меко казано несъвършената действителност. Именно в него се проявява и грозната страна на тази идеология. Не грозна по същия начин, по който нейните прародители са били, но също смъртоносна по свой един нескопосан начин.

За сърцата и умовете

Провалът на американската кампании в Близкия Изток си пролича твърде бързо. Когато млади момчета започнаха да се връщат в родината си в ковчези, покрити с американския флаг, общественото мнение се обърна рязко и решително. Видя се, че е необходим нов подход. Поне от гледна точка на политическия маркетинг. От този вакуум се пръкна модерния американски антибунтовен модел на печеленето на сърца и умове (буквално “hearts and minds”, по думите на ген. Дейвид Петреъс и много други). Идеята е следната – колкото и пушки да бъдат разположени по улиците на окупирания град, сигурността никога няма да бъде реалност. Напротив даже, колкото по-очевидно и репресивно е присъствието на външните сили, предполага се, толкова повече подкрепа има за бунтовническите войски, които се опитват да отхвърлят нашествениците. Според ген. Петреъс и други военни стратези от периода на войната в Ирак, модерният американски войник трябва да бъде много повече от обикновен боец – той трябва да бъде строител на нации. Той трябва да е носител на демокрацията и на либералните ценности, върху които е изградена собствената му държава. Това става чрез печеленето на доверието и любовта на местното население. Това са сърцата и умовете; създаването на класа от хора, чието самосъзнание да е по-скоро западно и по-скоро насочено към изграждането на устойчиви демократични институции. Наистина звучи логично. Но нещо повече, звучи и приятно. Чисто, някак. Това е начин на формулиране на войната, който я изважда изобщо от контекста на войната като идея. Прословутият американски nation-building.

Проблемът с този модел е, че не работи. Не работи на едно крайно фундаментално ниво. Защото хората нямат вродени демократични инстинкти; демокрацията е западна привичка и приумица, която дори тук (или там на запад, в зависимост от самосъзнанието на съответния български читател) не е даденост в главата на всеки един гражданин. Прогресивната идеология приема за a priori факт неща, които са фикция дори в съзнанието на най-върлите демократи и либерали, макар те самите да не желаят да си го признаят. Резултатът от опитите за налагане на западен ред там, където той няма нито основа, нито място, обикновено се оказва катастрофален. Няма как да се прескочи от бурки, забрадки и аграрно-религиозно общество, към изучаване на gender studies в университета. Това е дълъг процес, който обществото трябва да извърви само, без да бъде направлявано или насилвано отвън. Иначе резултатът е катастрофален. В защита на прогресивните идеолози ще кажа, че това не е задължително техен грях и тяхна вина – естествено свойство на човека е да се стреми да надгражда и да изпреварва собствената си природа. Прекалено сме умни и самоосъзнати, за да се примирим с плавната промяна. Но както е казал Тома Аквински: “Слепият кон трябва да е бавен.” Човешкият род пребивава в постоянно неведение за бъдещето си, въпреки най-сериозните и откровени опити на всички анализатори, коментатори, математици, философи и тем подобни да създадат подробни модели, които да ни служат за пътевод в бъдещето. Това е невъзможно; ходът на историята е внезапен и неравен. Не можем да разчитаме на миналото, за да отгатваме бъдещето, не можем и да си играем на предсказания, тъй като информацията, с която разполагаме винаги е пречупена през призмата на собствената ни онтологична предубеденост. Това е, по Талеб, проблемът на индукцията – пуякът получава храна от собствениците си в продължение на 100 дни, като увереността му в това, че следващия ден е сигурен нараства с всяко следващо хранене. На базата на тази сигурност той си прави планове и за по-далечното бъдеще, мислейки, че оцеляването му е гарантирано. Това, което пуекът не знае е, че хората празнуват Деня на благодарността като колят пуяци и ги пекат. И така се стига до внезапния край на нашия герой на 101-ия ден от съществуването му; неочаквано за него, съвсем очаквано за нас. И именно това е проблемът с екстраполирането на база съществуваща информация – винаги има нещо неочаквано и това неочаквано нещо е по-значимо само по себе си от всичките предвидими константи преди него.

И въпреки това, прогресивният човекът уверено, стремглаво върви към утрешния ден, игнорирайки днес и сега. Нима има нещо по-наивино от традиционния рефрен, който повечето хора обичат да повтарят, когато стане въпрос за несигурността на бъдещето: “всичко ще се оправи”? Зад него прозира безрезервната вяра в антропоцентричната идея за доброто. Подобно на религиозните догматици, които оставят всичко в ръцете на Господ и дават единствено нему правото да се занимава с въпросите на хода на историята, така и прогресивното движение избира да се абстрахира от практичните проблеми на настоящето в името на това да гради все по-ясна картина на далечното бъдеще. Бъдеще без замърсяване, без затопляне на земната атмосфера, без вредни емисии, без предразсъдъци, без граници, без войни. Мултикултурно общество, в което единственият закон е обикновената човечност. Безспорно приятна картина. Това е ментално пространство, в което всеки може да се оттегли, за да се скрие от реалността и да се почувства приет и у дома си. И именно затова то е невъзможно. Колкото повече една идеология приканва своите последователи да навлизат в света на сънищата и мечтите, толкова повече намалява вероятността те да успеят да се преборят с реалността.

Но, както вече споменах по-горе, целта така или иначе не е постигането на някакъв съществен напредък или промяна. Парадоксалното е, че целта на прогресивизма е точно идеален застой. В тези среди изключително бързо се достига границата на невъзможността да смогнеш с изискванията: никоя промяна не е достатъчно радикална, достатъчно бърза или дръзка. Винаги е нужно още. Всеки план за съкращаване на емисиите и елиминирането на определени сектори от икономиката е предпоследен, тъй като таванът на амбициозността бива строшен още на следващия ден. И така реалната промяна остава далечен мираж, а положението се замазва с реверанси към политиката на идентиност, или пък пресилени копоративни зелени инициативи, които са повече пиар и нагаждане, отколкото някакъв автентичен стремеж. Ето това е голямата заслуга на неолибералната бюрокрация – тя е най-брилятният манипулатор на общественото мнение, а с него, и на реалността като цяло. Както пише Шарл Бодлер в разказа “Щедрият комарджия“, “…най-чудесният номер на Дявола е да те убеди, че [самият той] не съществува!” В модерния свят, най-полезният ход на управляващия елит е да насърчи развитието на собствената си опозиция, но по начин, който осигурява безопасността на кукловодите въпреки привидната заплаха.

И така, с надеждата, че лаконичността на един много по-кадърен автор от мен самия ще изясни окончателно позицията, която се старах да защитя в този текст, ще завърша статията с един финален цитат. Този път от големия полски фантаст Анджей Сапковски:

Evil is Evil. Lesser, greater, middling… Makes no difference. The degree is arbitrary. The definition’s blurred. If I’m to choose between one evil and another… I’d rather not choose at all.

A. Sapkowski, The Last Wish

image credit: Susan Walsh/AP

One thought on “С критически поглед към прогреса

  1. Pingback: Час пик и размисли за автоцензурата – Просто приказки / Prosto Prikazki

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s