Да, малко скъпа е материята, икономията майка на мизерията

В тоя град подушваш аромата на амнезията още от предверията

От там мое чуеш, ако пра’им Live, на тия путки писъците на истерията

МБТ, Polov Jivot

Спиридон Казанджиев разказва с нескрито преклонение една история за д-р Кръстев, която винаги откровено ме е разсмивала. Става въпрос за опита на Кръстев да “излезе от своята [напоена с въздушни теории и с книжен дух] стая”. Това са негови думи, впрочем, една по-стара версия на днешното touch grass. Кръстев е имал огромното желание да прехвърли своята дълбоко хуманистка реторика в реалния свят. Да спре просто да звучи като еманципиран чернокож пастор от Щатите и да се превърне в такъв… правейки опит да влезе в Народното събрание като народен представител за Казанлък през далечната вече 1896. Той иска да излезе на улицата, на мегдана, да говори с истинския народ, да го чуе и да бъде чут от него, да му вдъхне поне малка частица от онази негова прословута нетърпимост към неравенството. “Не зная защо, но мене най-голямото нещастие не унищожава така и не възбужда такава досада и омраза към света, както човешката неправда…” казва Кръстев. Той е готов да се бори в името на човека, в името на свободата, в името на волния колективен дух, който иска да мине отвъд покварата на йерархиите.

Уви, казанлъшкото народонаселение явно няма вкус за проповеди. Доктор Кръстев се проваля в опита да напусне стаята си.

Много е лесно за човека от града да се надиша със собствените си пръдни. Да си повярва, че тези абстракции, с които се занимава в дългите часове “мрачен кабинетен труд” ще кулминират в квазирелигиозното откриване на скритата истина за човека и човешкото. Ако дълбаеш достатъчно, ако колекционираш достатъчно информация, ще откриеш нещо универсално. А от тази универсална истина до ефективната промяна, разстоянието е много кратко. Нали?

Вчера замина за некой утре неа’ дое’, мисли напред, живей тук и сега

Средата прай’ продукт, ма и продукта среда

Заради мойте има толко мноу’ куки сега

МБТ, Po Goreshtoto

Добър приятел наскоро ми каза, че Тръмп има “цялата наглост на селянин, но всъщност е квинтесенциален нюйоркчанин”. Това ми беше много интересно в контекста на едно специфично – и доста провинциално – чувство, че си бил минат, преебан, изигран. Клише е да се говори за това по отношение на Тръмп, естествено, още от 2015 година практически всеки голям ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРОФИЛ в мейнстрийм американско издание засяга поне бегло постоянното натякване от страна на Тръмп, че Америка бива прецакана в отношенията си с партньори и съперници. Един от формативните моменти в живота на Тръмп е търговската война с Япония, до ден-днешен той е от малкото американци, които по инерция все още споменават опасността от Япония за американската икономика. Вероятно добре си спомня и точно как е разрешен този конфликт, с акорди, подписани в х-л Plaza в Ню Йорк, които са уж “двустранни”, но представляват почти пълна японска капитулация пред исканията на Г5 за намаляване на износа и покачване на лихвените проценти, след което Япония преминава към луда хиперфиксация върху недвижимите имоти. Години по-късно, тази фиксация става и причината за дългосрочния упадък на японската икономика. 

Това е типът преговори, от който Тръмп разбира: той вярва, че човек бута толкова, колкото може. Япония не представлява истинска сила, тя прожектира сила благодарение на икономическото си чудо, но в действителност е с близък до нулевия капацитет да се защити, ако ножът опре до кокала, както и става в края на 80-те. Всичко е блъф. Никой не се е усетил просто да тропне с крак. Защото в крайна сметка, ако хванеш някого за гърлото, реалността бързо му се избистря. Въпросът е да осъзнаваш, че можеш просто да хванеш този някого за гърлото. Което е трудно постижимо за модерния (градски) човек. За него силата е проява на лоши маниери, а това да отбележиш нечие мишкуване става с много реверанси към здравия морал и всеобщото благо. 

Това за Тръмп са неща, които трябва да се надскочат.

А около година след подписването на акордите, той изкупува самия хотел Plaza. 

Интересът клати феса – обезателно

Затва към тия мърши действам доста наказателно

Да се обърнеш срещу твоите е предателство,

наказвано със смърт, да си предател – порицателно

МБТ, Po Goreshtoto

Около избухването на Първата световна, руският писател Леонид Андреев отправя послание към българската интелигенция – накратко я приканва да вдъхнови народа си за една всеобща война срещу немците. Тогава срещу него въстава Антон Страшимиров. Той сам описва реакцията си като “изобличаване” на руския писател в “измяна на човечеството”. Руснаците, смята Страшимиров, са реакционери, врагове на всеобщия прогрес, тяхното интелектуално наследство не може да се равнява с това на германците – Хауптман, примерно – и французите, в лицето на Анатол Франс или пък Морис Метерлинк, любим автор и мислител на Страшимиров. Нашенецът сам казва, че нападайки войнствения апел на Андреев, той вярва, че се придържа към “най-върховните насоки на мисъл и чувство в съвременното човечество”. Благородно! Бидейки българин (мисля), аз четох Нашият народ и усетих как спонтанно се цивилизовам. 

Този възторг не трае дълго, защото самият Метерлинк публично призовава за кръстоносен поход срещу германците. Шок и ужас. “Аз се почувствах смутен”, казва Страшимиров. Той продължава да описва потреса си от това как учителят на народите, човекът, нанесъл съкрушителни удари на варваризма, може да бъде толкова краен. Страшимиров започва да си мисли, че може би Германия наистина е опасност за човечеството, каквото и да е това. Сам описва себе си като обикновен писател от изостанала страна, започва да се самобичува. Все пак няма как някой от нашия край на света да стои по-горе интелектуално или духовно от учителите и библиотекарите в Лайпциг и Париж. 

Успокоението идва след отговора на Хауптман на отворено писмо, адресирано до него от група френски академици, искащи да разберат дали той осъжда немския експанзионизъм. Хауптман, естествено, както е присъщо на един цивилизован човек в прилична компания в онези години, успял да смотолеви, че всъщност осъжда войната като цяло. Това на Страшимиров се сторило гениално, защото така осъдил едновременно Германия, но и омразните нему руснаци и прочее врагове на германофилията – важното е, че те няма как да са прави. В крайна сметка се навлиза в едно много панирано и много непристойно кършене на пръсти за това как България се е компрометирала пред международната общност с Балканската война и сега, въздържайки се от вражда с Германия, тя може да се покаже като един бял, европейски народ, а не “престъпно племе”.

Впрочем всички изброени тук идоли на Страшимиров са и нобелови лауреати. Съвпадение някакво.

Българите с причина наричаме такива награди “признания” – това за нас е някакво засвидетелстване на европеизъм. Георги Господинов е велик, защото е бил забелязан и при(по)знат.

Ако некой ти кае’ изкараш лесни пари от мен да знаеш, че е ебати’ мошията (А-аа)

Ако немаш ташаци, хои’ се трепи за некой’ осем часа, мое’ си изплатиш KIA-та. (Ае палии)

МБТ, Skupa

Напоследък е модерно да се говори за коварния МОЗЪК НА ТРЪМП, Къртис Ярвин, познат на модерните кабинетни труженици онлайн като Молдбъг. Естествено де що има русофил или укрофил в момента бърза да го отпише и да обясни как такива като него ги е виждал много и не са интересни. На чичашки, “ебал съм го и не е нищо особено”. Всички много искат да намерят злия демиург, един международен Доган на Прехода в Американския век. За щастие на всички с този нагон, действително има такова нещо като мозък на Тръмп – това е самият Тръмп. Движението, което пръкна една много съществено количество от персонала в сегашния кабинет, като се тръгне от Ванс и Милър и се стигне до аутистите в DOGE, е плод изцяло на естетиката и аурата на Доналд Тръмп. Градският човек без градски задръжки. Той е антидот на вечното налягане на парцалите, на самоограничаването, на учтивите полу усмивки и на смутеното мълчание. Тръмп е ултимативният човек на действието в нашето угаръчно време. Ако за хората в нашите среди имаше шок, то той беше от самия факт, че ти можеш да живееш и действаш по този начин и да ти се размине. И всичко това без да си уродливо хилбили, селянин, наркоман или каквото там може да се измисли. Ти можеш да си продукт на града и да не гориш всекидневно в огъня на приличието. 

Ти си тоя дето Like-ва снимки брат ми, ние ги шибаме на story!

МБТ, Маскарад

Същински ужас за геронтокрацията в страната са зловещите “банди на локалните”. За тях Дани Митов говори като за кармическо завръщане на Наглите, а лелките във Фейсбук ужасено съскат как улиците са превзети от малки, високо мобилни групи млади момчета със завишен капацитет за насилие. Това е всъщност образът, който се извиква в съзнанието на повечето хора, които гледат и цъкат с език – просто здрави момчета. Всичките приказки за субкултури и изгубени поколения са вторични, това е един примордиален ужас от неокултурения младеж, който не подлежи на лесен контрол чрез морализация. Далеч съм от мисълта, че говорим за някакви жизнени бойци на националното възраждане, но реакцията срещу случващото се в София е целенасочено преувеличение, от което имат полза основно нездравите сили на един провинциален окупационен режим, който създава образ на столицата като модерен Содом. Към този хор от панирани духовни лелки като Тома Биков и Андрей Райчев по абсолютно абсурдни причини се присъединява и тяхната опозиция; демократичните среди вече от месеци си мислят, че това е идеална тема, с която да покажат как мутрите и корупцията произвеждат чудовища. Тези чудовища обаче едновременно с това не са и нищо особено – както каза Асен Василев, “такива гаменчета ги понабивахме и после ги пускахме да си ходят”. Интересно защо тогава за разправата с тях сега е нужно да се агитира за масирана намеса на МВР и стоварване на цялата офанзивна мощ на държавата, за да се прати една шепа деца в ТВУ. 

Цел-цел живот зад мене ше ми дишат праха, ако са пред мен, ше им се поти гърбът!

Торби с обороти хвърчат, 02, брат ми, работи градът! (Работи градът)

МБТ x Близнаците, Cypher

Под претекст, че будното гражданство със своя правдив гняв заклеймява резултатите от дългогодишното управление на ГЕРБ, то дава на Митов импулса за масово профилиране на млади момчета в добра спортна форма по улиците на града. Огромно количество ресурс, който иначе може да бъде инвестиран в профилирането на истински проблемните групи, които обитават кварталите на стара София. Но това не би било благоприятно за Бизнеса, който очевидно не може да се справи с вълненията на свободния пазар без да импортира безкрайно количество стански, ъъъ, инженери?

Навярно това е естествено продължение на младоцида, който се извършва тук от зората на демокрацията по линия на реституцията. Тя посвоему е преразпределение на средства нагоре по възрастовата верига, докато за всяко следващо поколение става все по-трудно да открие жилище, което да не му погълне практически целия доход. Третата българска република съществува като паразитен организъм, който изпива енергията на младите си и я превръща в растяща маса от вехтории и спомени за едно неосъществено бъдеще. Това такива като Биков и Явор Квачков наричат политическа почва. 

Цялото ритуално тричане, това упражнение в приличието, което се случва през последните месец и нещо, в крайна сметка няма друга функция за самите граждани, освен на самозалъгване. Ако МВР закопчае достатъчно келемета, то можем да се престорим, че възпитателната функция на държавата е изпълнена. Нищо, че тази държава не е наша и нищо, че тя главоломно се движи към затвърждаването на може би най-повърхностно противния режим в по-новата си история. Поне локалните са прибрани. 

Както ще бъде прибран и всеки друг “проблемен младеж”, дръзнал да наруши гробовната тишина в тази страна. Това се нарича приличие в момента, но е по-скоро поддържане на еквилибриум на отчаянието. И единственият начин да се излезе от това униние е то да бъде счупено. Да не пазим тишина, да не се изслушваме търпеливо, да не се говорят повече мили думи и да не се страхуваме, че може да “разцепим дясното” или пък да нарушим предсмъртното спокойствие на някой пожизнен коментатор, който си вади хляба от формулиране на философски обяснения за това защо ГЕРБ е миналото, настоящето и бъдещето на този народ.

Имаме повече какво да научим от МБТ, отколкото от консервативно-православната плеяда в България.

Ако не сме тарикати, по-добре да умреме (умреме)

Всичко или нищо, аз напрайх своя избор, и дошъл съм с моите братя тука всичко да вземем

МБТ х БМ, PruV.V

В Центъра на София, близо до Френската гимназия, има една механа. Казва се Манастирски Магерници – туристически капан с абсолютно бутафорна фолклорна естетика и свръхскъпа ракия. Ако последваш надписите “WC”, които са налепени като пътни табели по стените на заведението, стигаш до входа на една иначе доста красива, макар и абсурдно накичена, старинна къща. Там някъде встрани има и сива паметна плоча, която лесно се пропуска. 

“Тук живя и твори д-р Кръстьо Кръстев”

Струваше ли си цял живот бягство от реалността?