“No doubt the Romans had felt that theirs was an eternal civilization, right up to the moment their empire fell apart. Were they suicides, too?”

― Michel Houellebecq, Submission

1
Всички ние сме американски поданици по един или друг начин, а с времето контрастът между метрополия и периферия се стеснява – хондураските лели, прекосили южната граница през тунел, издълбан от мексиканските картели, вероятно знаят текста на американския химн доста по-зле от авторите в Консерваторъ, примерно. Дори в забутания заден двор на империята, всички изживяваме американската политика като нещо по-истинско и по-наситено с емоции от собствената си реалност. И аз съм американски дисидент! Осъзнах го още в началото на първия мандат на Оранжевия, когато установих с огромно прискърбие, че българските момичета не намират МАГА шапките за секси. Това са съвсем реални последствия за нечий социален живот и са далеч по-големи, отколкото последствията от това да гласуваш за Възраждане или да подкрепяш… ъъъ, каквото там се води за национализъм тук. Много мразя да говоря в термини, които Огнян Минчев би употребил, след като тромаво взе завоя към просветения граждански патриотизъм през последните няколко месеца, но дори страховитата КЕНСЪЛ КУЛТУРА тук се изживя все така вторично. Българският десен плака заедно с американските майки, когато хиляди бяха хвърлени сумарно в пандиза след събитията на 6 януари. Ставал съм свидетел на повече живи спорове около действията на Даниел Пени – един русоляв и красив пич, който удуши вилнеещ негър в нюйоркското метро, за тези, които са имали щастието да живеят под камък през изминалите 2 години – отколкото по темата за конституционните промени тук. Тема, която беше дъвка основно на партийци и партийно орбитиращи членове на телевизионния коментариат. За средния българин, това всичко изглеждаше далечно. На кого му пука за някакви си обскурни конституционни дебати, когато срещу Доналд Тръмп се извършва покушение? И правилно; то изглежда бледо, безжизнено, лишено от риск. Всички усещаме инстинктивно, че тук реално никой не залага нищо. А политиката, както добре знае единствен Йоло Денев тук, е сфера на опасното, на истински дейното. 

2
Българите не практикуват политика. Германците, впрочем, също не я практикуват. Французите не практикуват нищо такова. Сърбите също не практикуват политика, съжалявам, че трябва да го кажа именно сега, когато сръбските студенти предизвикват такава пареща завист у измореното ни гражданско общество, че го докарват чак до сълзи от безпомощност. Всъщност именно у тези среди е най-видимо до каква степен политиката в България – в Европа като цяло – е мутирала в някакъв странен сигнификатор на културна принадлежност. В начин на живот. Самият акт на гласуването е превърнат в ритуал, политическата активност, активизмът – това са Елевзинските мистерии на едно угаръчно, изтощено време, в което единствената останала мистика се намира на дъното на урна или между нулите и единиците на някакъв алгоритъм, който тотално и 100 процента НЕ МОЖЕ да бъде пипан от обикновени хора, само от ръцете на свещеник на електоралното право. Това е нашето малко успокоение. По-скоро успокоението на повечето хора, де – моето успокоение идва под формата на алкохол, признавам си го без бой. Най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да се престориш, че реалността е друга, да се престориш, че можеш да бъдеш нещо, което не си; тогава се превръщаш в професор Дайнов.

Това преструване, давенето на мъките в електоралната активност и ритуална политика на символите и идеологиите и дебатите по БТВ в навечерието на вълнуващата изборна нощ, те прави слаб. Прави те куц кон. Дали ще бъдеш черния кон, който цвили шумно за стратегическата автономия на Европа и за Европа на нациите, или ще бъдеш хановерска кобила, пръхтяща за Нашите Ценности – кракът ти все е счупен. Не можеш да бягаш. А около теб има жребци, които галопират. И те се отдалечават.

3
Хората са може би най-лесно адаптиращото се животно на планетата. Няма ситуация, колкото и гадна, към която да не можем да привикнем. Няма блажено удоволствие, от което да не можем да се отегчим до степен, че да искаме да си пръснем мозъците. Приспособяването към нова среда, към нов ред, обикновено включва едно ментално пренастройване – започваш да вярваш, че настоящето нещо винаги е било нещо. Че винаги го е имало. Настоящият ред спира да бъде нов и започва да се разпростира постепенно към миналото. Така работят тези неща, обикновено първо инфектират онова, което е било, преди да се настанят в представата за това, което никога не е било – бъдещето. За модерния българин е абсолютно невъзможно да си представи, че Турското робство е било нещо коренно различно от неговото настояще съществуване. Може да си го представи като “гадно владичество”, както казват определени арменски продуценти на телевизионна помия, защото гадното владичество е елемент от Сегашното Нещо. Гадно владичество е имало по соца, имало е “по мутренско”, това си е старата “тъмна страна” на Сегашното Нещо. Нима турците не са били просто още едно лице на този стар неприятел? По същия начин е невъзможно да си представиш, че някога е съществувала Европа, която не е ръководена от фригидни лелки с неясни наднационални правомощия. Всъщност изобщо това нещо не се е наричало Европа, а е било сбирщина от прохождащи нации и могъщи империи, които постоянно са се били, сношавали, размножавали и разпростирали тук и там по света и у нас. Европа е американско название. То е събирателното название, дадено на покорени и пребити народи, които след световните войни нямат силата и жизнеността да възразят. Препоръчвам на всички свои приятели да се разходят из градовете на Стара Европа, места като Марсилия, Валенсия, Лисабон, Париж, градовете, които отвъд историческите си центрове – тези части, които някога са стояли сгушени под своите крепостни стени – са наобиколени от гората на Средновековието. Новото социално строителство, кварталите, изградени, за да приютят растящите маси, обслужващия персонал, работниците, а малко по-късно и придошлите от цял свят нови европейци. На тези места ще срещнеш имена като Антъни, Джони, Майкъл, признаците на една първосигнална американизация; ако не можеш да отидеш до Дисниленд, поне можеш да кръстиш детето си според конвенциите на този красив ред, който гледаш по екраните. Идвало ми е да започна да крещя в лицата на такива хора, докато се разхождам привечер из гадните им квартали: “Кой беше ти преди американецът да те нарече европеец?” Как се казваше? Няма как да си се казвал Джордън или Ръсел. Имената имат сила. В София можеш да срещнеш вече много такива деца, много от тях отгледани от родители, които им говорят от невръстна възраст на своя развален, обагрен от руския на соца, английски. Масовият софийски диалект е бълглиш и това се игнорира или дори насърчава от разочарованите хуманисти, израснали в едно друго време и в един друг, но може би не чак толкова друг, свят. Надеждата е, че децата ще бъдат по-пригодени към това бъдеще, което вече изглежда неизбежно. Глобалната монокултура не е зандан като всеки друг, тя няма надзирател. Но от нея се бяга дори по-трудно, отколкото от Диарбекир. 

4
Принципното ми несъгласие с приятелите ми е по отношение на ефекта от vibe shift-a. Добре осъзнавам, че повечето от нас не помнят предишните итерации на американската империя. Аз самият имам единствено бегъл спомен от 11 септември. Тогава още съм бил на възраст, на която жените ме смятаха за сладък и ми щипкаха бузките. Но съм чел историите, за това как Блеър и Буш се затворили във вилата на втория в Тексас и се молили в прилежащия към нея параклис; как получили сигнал от Бога. Чел съм как Буш е казал, че “няма повече правила”, визирайки едно своеобразно временно суспендиране на фалшивия и гейски международен ред основан на правила и закони. Знам, че дори във времето на Клинтън социалният и естетически християнски консерватизъм е бил толкова разпространен, че това да сигнализираш по линия, която би се харесала на Кристиян Шкварек, е било абсолютната норма. Да не говорим за още по-древни времена, в които администрацията на Труман – сред основоположниците на международния ред – развива ЦРУ с помощта на хора като Джеймс Ангълтън и финансира десни и фашистки движения по цялото земно кълбо, но най-вече в Европа, в тон с прословутата Дълга телеграма на Кийнан. Не мисля, че точно това визират разни едвам прикрити комунисти като Волгин, когато говорят за американското “завръщане към нормалността”. Може и това да е, в България много малко хора, били те атлантици или русофили, наистина разбират Америка или знаят нещо за нея отвъд попкултурната си и попполитическа закваска. По-важно вероятно е, че самият Тръмп едва ли иска да върне лентата толкова назад: човекът все пак е либерал, както е и всеки друг, роден в обозримото минало, всички сме отгледани и закърмени с някаква разновидност на тази хегемонична идея за хората и за света им. Борисов беше може би най-големият либерален демократ, който някога е управлявал България. Една жизнена либерална демокрация, която се виждаше и се чуваше, за разлика от вехтата апаратна политика на съвместното управление на ППДБ и ГЕРБ. Сега вече такова нещо като Бойко не е възможно и част от причината е, че просто няма толкова свободно пространство за опериране. Краят на Студената война и падането на соца бяха времена на странно затишие, една особена свобода между отломките. Както когато войникът си подаде главата от скривалището след края на интензивна бомбардировка… нищо не се чува. Това затишие отдавна беше към края си, личеше по това, че вече никой не може както Волен едно време да щурмува някаква джамия просто така, за кефа. Историята рязко изчезна от българското и от европейското полезрение. Дори единствената друга държава в западния свят, която е започвала война на своя глава – Франция – вече кара на изпарения. Искаш ли изтощен бюрократ или искаш “дясна” кайма-изненада на име Джордън? Идва време на окупационни режими отново. Което не е толкова страшно само по себе си, било е и преди и когато е било, Европа е била може би малко по-богата даже. Има си плюсове на това Юнио Боргезе да плаши комунистите с американска подкрепа. За Америка всичко това не е много важно. Може би някога е имало вайба, че е важно. Вече е занимавка. Пийт Хегсет да потича със Зелените барети, докато е на посещение в Германия – някога Зелените барети обучаваха Гладио, сега единствената им функция е със самото си присъствие да напомнят на германеца, че това неговото не е точно държава. Пък за суверенитет да не говорим. Иво Христов може да се повтаря много, но е прав за затихващите функции. Европейските народи нямат лукса на времето. Застаряващите и обедняващи народи рядко пръкват Ню ейдж забавления, Людмила Живкова ми липсва и не виждам кой ще я замени. Истината тук и сега е, че американската жизненост е в пряко противоречие с потенциала за живот на Стария континент. Американската империя се преструктурира, но не се изменя фундаментално – това не е смяна на режима. Режимите обикновено се сменят кърваво, брутално и в духа на тоталното отрицание. Настоящето кастрене на програми за подпомагане на деца-аутисти с транснаклонности в Перу е просто една рационализация на процесите. Империята се преформатира, за да запази своята структурна цялост. Това не означава, както много конспиративно настроени бумъри в коментарните секции на фитобентоси като Ива Иватта биха искали да ни накарат да смятаме, че Тръмп и приятелите му са някакви цинични ционисти и империалисти, които правят всичко това съзнателно. Означава, че Тръмп и приятелите му са агенти на история, която все още има отворен край. Американската история никога не е спирала, динамизмът ѝ може би бе позатихнал, но краят не беше написан – затова и сравненията с късния СССР бяха наивни или дори зловредно тъпи. Особено от гледната точка на покорените европейски народи, които може би тайничко се надяваха на победата на Глобалния юг и окончателния разпад на американската империя. Новината около Тръмп е, че Америка си е тук и никъде няма да ходи. Няма да има изолация. Само леко преразглеждане на приоритетите и пренареждане на ценностите. 

5
Vibe shift-ът в Европа е промяна в условията на подчинението, но не и в истинността на това подчинение. Едно очевидно от само себе си правило е, че никой не се отказва от силната си позиция доброволно. Властта, веднъж придобита, се съпротивлява срещу загубата на позиции. Единствено хора като Радев, които са дълбоко отегчени от живота и биха предпочели да си пекат кокалите на топло пред това да направят дори минимално усилие, могат да загърбят историческа възможност за овластяване. Империите нямат тази склонност. Дали американското присъствие ще се прояви под формата на християндемократически застой с тихата подкрепа на Гладио или ще марширува по улиците на Берлин с педалски флагове, има един неотменен факт и той е, че ти не контролираш тези процеси. Те те връхлитат. Можеш да им реагираш, евентуално. Да се опиташ да ги посрещнеш. Но това рядко е красива гледка. Не очаквам някой да е слушал разговора на Мъск с Вайдел, защото той беше наистина по-скучен от това да слушаш Хампарцумян за есхатологичната неизбежност на еврото, но там си пролича една много позната динамика. Вайдел не беше сигурна с кого точно говори и за какво точно говорят. Какво точно е Илон в момента? Не е ясно, но със сигурност е над теб в йерархията и то доста. Да слушаш представител на затихващата германска икономика да бълнува небулозно за Марс и да обяснява – противно на абсолютно всякаква германска логика – че всъщност партията му е либертарианска и че Хитлер е социалист… мога да си представя, че Кирил Петков е сглобявал сходни словесни еквилибристики, когато е ходил на гости на заместника на шефа на регионалния секретариат по– абе, схващаш. Вайбът е въпрос повече на естетика, отколкото на властови реалности. Германецът не е станал по-свободен, българинът не е развил изведнъж синдрома на суверенната държава. Но поне можем да сменим някои знамена, да пренасочим някои парични потоци. Една добра естетическа операция. Трябва да си призная, че не съм виждал притежателите на неопениси в кенефите на Папа Джонс в Минитонка, Минесота. Сигурно ги е имало и сигурно са били доста гнусни. Но също толкова гнусно ми е да чета триумфализма на Борислав Цеков по този въпрос, докато това странно нещо наречено европейска икономика зяпа рецесията право в очите, а България получава чартърни полети с бежанци от “базираните” региони на Европа по силата на Дъблинското споразумение. Да живееш косвено чрез някого е готино, докато реалността не те шибне в носа и не ти каже, че е време да плащаш повече кинти за закрила. 

6
С риск да прозвуча като дори по-голям гъз, ще отида още по-далеч – почти целият постигнат “прогрес” в дискурса тук не е плод на нашата победа. Победите се извоюват. Чувства ли някой тук, че е победил в нещо? При нас витае единствено умора. Жоро Харизанов не стана Джордж, защото тукашната “дисидентска десница” е постигнала културна – камоли пък политическа – победа. Джордж е човек на Посо, а Посо е американо-поляк, който има вестник и е приятел със Стив Банън, който… абе, връзката е дълга. Не говоря за злата кАрупция, а за това, че случващото се е стичането на пикня по крачола на Америка. И макар много да ни се иска да имахме място в метрополията, макар да се чувстваме сякаш сме почти истински американци, ние не сме. Ако има vibe shift, не мисля, че той се отнася до категории като ляво и дясно, консерватор и либерал. Вече много хора се усещат като поданици. Посредствени американски човечковци като Том Котън вече говорят за това как Америка е империя – нещо, което винаги е било табу в приличните компании на властовите им кръгове, предвид че Америка е построена изначало да бъде противоположност на, дори лек за, колониалните империи на Европа. Има едно осъзнаване, макар и минимално, на нещо, което повече наподобява реалност. Но това осъзнаване не я изменя фундаментално. Подкрепата за либералния институционализъм бива заменена от подкрепа за “суверенистки” движения, за националистическия интернационал, който няма много ясна функция в подчинени държави – това тепърва ще се избистря в умовете на онези, които изземват мястото на гейополитическите НПО и партийни структури, за да настанят на тяхно място евангелизиращи консервативни органи с грубо казано същата цел – повсеместна американизация на местните процеси. Това не подлежи на обсъждане. Веднъж бъдеш ли засмукан в подобни среди, дори и да си влязъл в тях без задни мисли и с чисти намерения, ефектът на върхушката те изтласква все по-далеч от изначалните ти позиции. Повечето настоящи гейополитически свещеници са имали сравнително нормални, често дори десни виждания за света. Но логиката на организацията и вътрешната ѝ йерархия променя всичко. Ако не си отгоре, ти си подвластен. Ако си подвластен, то светът е нещо, към което се нагаждаш. Докато можеш. 
Властта ще принадлежи на тези, които се нагаждат. Може би това винаги е било така при малките народи. Може би Букеле е оптималния развой, най-многото, на което можеш да се надяваш – да играеш по правилата, да се прикриваш, да откриеш своя ъгъл и благодарение на него да имаш какво да предложиш на империята, че да ти позволи поне минимална свобода в разправянето с определени вътрешни съперници. Но това ли е живот? Не мисля. Мисля, че е дошло времето да се отърсим малко от реализма и геополитиката и да погледнем на света по алкивиадовски. С една зверинна радост от самото съществуване – и една неутолима жажда за повече. Дори и това да преминава през тотално отрицание на познатото, сигурното, традиционното.

///
Този текст е нещо като коментар върху едно страхотно есе, написано от моя приятел Тончо Краевски в Гласове преди няколко дни. Чети и него: https://glasove.com/na-fokus/tramp-zagasi-lampata-na-68-a-pokolenieto-na-bumarite-i-hipitata-beshe-detronirano-ot-nego