Ако слушаме казионните коментатори по големите телевизии и информационни портали ще останем с впечатлението, че: 1) сме изправени срещу изцяло ирационален враг, чиято единствена цел е унищожение и максимално човешко страдание; и 2) пълномащабният военен конфликт между Руската федерация и Украйна и/или НАТО е абсолютно неизбежен. Тази истерична реторика, тези паникьосани декламации не са плод на злонамерена пропаганда. Продукт са на зловредна интелектуална ленивост и догматичното придържане към шаблонни наративи респективно за модернизиращия евроатлантизъм и за признателността към братския руски народ.

На първо място трябва да ни е пределно ясно едно – Русия няма да превземе Украйна. Причината не е невъзможност. Причината е нежелание. Русия не желае граница с НАТО. Това е заявявано ясно десетки, стотици пъти. Това бе причината за събитията през 2014г., когато Русия отчаяно се бореше с Евромайдана (наречен от тях “Цветна революция”), за да се спаси именно от тази вероятност. По същата причина Русия спомогна и бруталното смазване на белоруските протести през 2020г. Руската федерация се нуждае от буфери. Нуждае се от страни, които да са настроени положително към нея, но да са (поне на пръв поглед) независими. Това е и причината Беларус да остане толкова дълго извън границите на Русия въпреки топлите връзки между двете страни. Дори сега, след всичките договори, след обединяването на военните доктрини, икономическите спогодби и помощи, Беларус продължава да е отделна държава.

Русия, на този етап, не е подготвена за инвазия на Украйна. Не разполага с логистиката. Не разполага с надеждна верига на снабдяване на военнослужещите си с нефт, храна и вода. Войниците на Русия, тези прословути 120 хиляди, всъщност се намират в радиус от 200 до 300 километра от границата с Украйна. Да, те са изключително близо. Но това не е разстояние, което се прекосява бързо от огромни военни взводове с тежка техника. В момента наблюдаваме една много добре замислена и формулирана заплаха. Русия не иска да превземе Украйна. Тя иска да отправи предупрежение. Иска Запада, както и украинската държава, да знае, че Руската федерация все още е жива и няма да приеме последващо разширяване на НАТО. Това изглежда нелогично за западния наблюдател. Също толкова неразбираем за цивилизования модерен наблюдател е и френетичната хиперактивност, която е обхващала Европа в прелюдиите към мащабните военни конфликти през 19-ти и 20-ти век. Но Русия е държава от различен порядък. Основана на различни принципи, които много повече напомнят за стария ред в Европа. Тя е нещо много по-древно от младата либерална демокрация и утопичните концепции като универсалното върховенство на закона и пълното разоръжаване.

I seem to feel… all the shouting… Emperors at balconies appealing to God, solemn words of duty and sacrifice to cover red murder and rage. It seems like one must go mad or join the madmen.

из биографичната книга “The Life of Bertrand Russell” на Роналд Кларк

Това не е русофилия или опит за съставяне на апология за престъпленията на модерната руска държава. Русия на Путин съзнателно се основава върху стремежа за съставяне на единна руска идентичност, която води своето начало още от годините преди монголската инвазия и последвалите столетия робство. Историческата теза на Путин има повече общо със средновековния Новгород, отколкото със Сталин или със семейство Романови. Съдбата на прословутото ВДНХ е показателна за развитието на постсъветска Русия. Паркът бе в окаяно състояние до 2009г., като статуята на Вера Мухина бе оставена буквално да се разпадне заради липса на средства за реновация. Дори името бе сменено през 1992г. Повратната точка дойде през 2009г., когато започнаха мащабни ремонтни дейности. Всичко бе възстановено, включително и старото име на комплекса. Но най-важното – ВДНХ спря да е огромен музей на открито на съветските история и постижения. Появиха се експозиции, обхващащи цялата история на руския народ. Чак до времената, когато мамутите са се разхождали свободно из далечния, студен север. Там вече се помещават изстребители, космически ракети, аквариуми, лунапарк, множество павилиони, които са миниатюрни експозиции за различни периоди от руското минало.

ВДНХ не е просто доказателство за възраждането на разпадналата се на хиляди парченца руска идентичност след разформирането на Съветския съюз. Комплексът демонстрира и бавният, болезнен процес на икономическо укрепване на Руската федерация. Често се говори за експортната й насоченост, както и за нейните размери, сравними по брутен вътрешен продукт с Калифорния или Италия. Истината е по-нюансирана. Русия е забележително стабилна на макроикономическо равнище. Консистентно ниска инфлация, нищожен външен дълг, бюджетен излишък, но най-важното – голям валутен резерв. Страната намалява доларовите си запаси и зависимости и залага на злато, евро и китайски юан. Какво постига по този начин? Независимост от най-големия невоенен лост за влияние, с който Щатите разполагат. Колкото по-малка е икономическата обвързаност между две държави, толкова по-безболезнен би бил потенциален конфликт между тях. Единственият истински начин да бъде наранена в момента руската икономика е забраната на износ на нефт и газ към ЕС. Това е мярка, която Европа не може да си позволи, поне не и на този етап. Именно тази зависимост от износа на енергоносители е и причината някои страни, включително и Германия, да торпилират обединения отговор на ЕС и САЩ.

Друг радикален икономически ход би бил изключването на Русия от глобалната разплащателна система SWIFT. Вероятността това да се случи е изключително ниска. Абстрахирайки се от споменатата обввързаност между редица европейски държави и Русия, не можем да игнорираме факта, че подобно действие би тласнало Русия окончателно в орбитата на Китай, като двете страни вероятно биха изградили собствена система и биха се изолирали още повече от околния свят. Което, както вече зачеркнахме, може да доведе в дългосрочен план единствено до ново напрежение, нови заплахи и още по-голяма вероятност от истински челен удар.

Защо казвам истински – Русия няма да нападне Украйна. Няма да се стигне до колизия със Запада, която да не се ограничи до сферата на строгото размахване на пръст, протестните ноти, изтеглянето на посланици и осъдителните декларации. Да, ще има доставки на оръжия и инвестиции в отбрана и преразпределяне на натовски войски. Ситуацията ще се развие и ще има трайни промени в поведението на НАТО. Много е вероятно харчовете за отбранa да продължат да растат в бъдеще, готовността на армиите в Източна Европа ще стане релевантен въпрос. Но война няма да има. Поне не и на този етап.

Това, което е много вероятно да възникне е “защитна” или миротворческа операция от страна на руската армия. Руската доктрина на огледално действие ще се прояви отново с пълна сила. Вероятно ще има провокация, организирана от руски частници, по размирната граница между нелегитимната Донецка народна република и Украйна. Украинската страна ще бъде поставена в позиция да отговори със сила. И всяко офанзивно действие ще даде на Русия причина да разпознае официално Донцеката и Луганската народна република като независими държави (подобно предложение вече има, след като председателят на руската Дума повдигна темата преди около седмица). И като такива, те вече ще са в правото си да поискат подкрепа от Руската федерация, която ще отговори мигновено на този зов за помощ. Реториката в подобен сценарии ще бъде за защита на етническо руско населние, което бива подлагано на брутални изтезания и гонения от чуждестранните войски. Ще се говори за nation-building и демокрация, защото Путин и неговите апартчици обожават да изкривяват западни опорки от периода на навлизането в Афганистан, Ирак или Сирия. Същото се случи, впрочем, и когато Русия нападна Грузия. Тогава Путин редовно превеждаше сегменти от речи на президента Клинтън и ги видоизменяше, че да пасват на желания контекст.

При такъв сценарий е много малко вероятно да видим реакция от страна на Запада. Ще се възобнови интереса към Азовския Батальон и други подобни части, които ще привлекат не един или двама западняци (отново), които искат да премерят сили с руските военни части или частните им колеги. Всъщност регионалният конфликт в Украйна ще ни даде рядък поглед към бъдещето на войната – частни войски, които се сражават без ограничения, без да им се налага да се занимават с формалности като правила за употреба на сила или международно право. Това е реалност в Близкия Изток вече от две или три години, но изключително рядко се повдига публично като тема. Изключение бе един специфичен епизод от сирийската кампания на Америка, когато в провинцията Деир Ал Зур отряд от 40 американски командоси заедно с група сирийски бунтовници бяха нападнати от батальон на Асад, подкрепен от голяма група частни бойци от руската компания “Вагнер”. Тогава силите на Асад бяха отблъснати решително, понасяйки значителни жертви, благодарение на въздушното превъзходство на американците, които получиха подкрепа от дронове “Reaper” и Ф-22 стелт бомбардировачи. От американската страна няма нито една жертва.

Обратно към Украйна. Не е изключено да бъде направен опит за преврат с цел инсталиране на удобно за Кремъл правителство. Русия имаше известни надежди по отношение на Владимир Зеленски, който по време на кандидатпрезидентската си кампания изключително често говореше за по-строго съблюдаване и спазване на Минското споразумение, но това бързо се промени, когато Зеленски втвърди тона и реториката му много рязко започна да наподобява тази на новото поколение украински националисти. Британските служби вече съобщиха, че имат информация за подобно активно мероприятие, като неговата предполагаема цел е поставянето на бившия депутат Евгени Мураев начело на държавата. Не изглежда особено вероятно тази версия да има нещо общо с реалността. Най-малкото, защото Мураев има забрана да влиза Русия, а фирмите на баща му, които са регистрирани на руска територия, са конфискувани преди години. Целта на тази рядка проява на публичност от страна на британските служби, подкрепени от американските, по-скоро е да се даде ясен знак на Русия, че те следят за подобни развития и са готови да им противодействат. Това е и най-рационалното обяснение за рязкото и внезапно изтегляне на семействата на служителите в дипломатическите мисии на Америка и Великобритания, както и на настоятелните призиви на американската държава към гражданите си да напуснат Украйна в най-спешен порядък, докато това все още е възможно.

Другият възможен вариант е въвличането на Запада в поредната безкрайна война. Украйна има потенциал да се превърне в такава – страната е пълна със сектанти, били те украински националисти, нацисти, чуждестранни екстремисти, местни реформатори или революционни групировки. Демокрацията в Украйна е изключително съмнително понятие, много политически партии през последните 5 години или бяха забранени със закон, или изчезнаха по силата на изместването на приемливия дискурс в различна посока. Няма открито проруски партии (макар че Опозиционниата платформа се старае да запълва тази ниша с половин уста), няма крайнодесни партии. И въпреки това тези две движения продължават да са изключително жизнени и влиятелни. Липсата на политическо представителство може единствено да нагнети обстановката и да тласне страната към безкраен вътрешен конфликт, подклаждан от опитните руски тролове и частните военни части от Америка, Русия и множество европейски държави, сред които Хърватия, Швеция и Великобритания са най-силно застъпени. При такъв сценарии, би било въпрос на време Украйна да се превърне от суверенна държава в бойно поле за прокси войните на великите сили. Търканията вътре в обществото са огромни, както и външният натиск от Русия, САЩ и Европа. Не можем да забравим и за Великобритания. Там Борис Джонсън е на косъм от това да загуби поста си на премиер на страната и има ненулева вероятност той да опита да употреби евентуален конфликт в Украйна, за да се задържи на власт.

Трудно е да се обобщи външната политика на дадена страна (освен ако тя не се казва България, в който случай независима външна политика практически отсъства и нейното дефиниране става лесна задача по презумпция), но можем да кажем следното: борбата на Русия, от гледна точка на все по-параноичния Путин и неговото обкръжение, е за жизнено пространство. Затова трябва да кажем следното – конфликтът, рано или късно, ще стане факт. Русия сама по себе си може би би могла да възстанови здравите си връзки с Европа при отпадане на фактора “Путин”. Но Китай няма да промени своя курс. Китайската държава ще достигне своя апогей до 5 години. След това ще започне рязък разпад и икономическа стагнация – демографията и международната изолация ще си кажат думата. Ако Китай иска да осъществи своите най-съкровени национални идеали, като реунификацията с Тайван, той трябва да действа в близкото десетилетие. Каквото и да му коства. И, за жалост, Русия изглежда се превръща в пръв съюзник на най-големия враг на западния свят и неговата цивилизация.

_{заглавна снимка от Kaleidoscope: The Profiler}