Зеленият рицар или как се умъртвява класика

Филмовата адаптация на средновековната поема от неизвестен автор “Сър Гауейн и Зеленият рицар” е гавра. Не защото филмът сам по себе си е лош, а защото историята е изменена до степен на неузнаваемост, за да отговори на модерните нрави на масовия потребител. Всъщност, не. Това не е вярно. Историята е изменена, за да отговоря на това, което филмовата индустрия и либералното статукво вярват, че трябва да са модерните нрави.

Става въпрос за сивата зона. За моралната неопределеност. Гауейн вече няма как да бъде блестящ рицар с изрядни маниери и съзнателно присъствие на духа дори изправен пред най-тежките премеждия. Той е алкохолизиран неудачник. Син на отсъстващ баща. Отритнат от общност на отчуждени псевдомъжкари без ясно дефинирани характери и достойнства. Цялата красота и величие на Кръглата маса на Артур е отхвърлена. На нейно място намираме един линеещ, болен крал, който отчаяно търси наследник, след като се е провалил в произвеждането на собствени синове.

Всеки един аспект от адаптацията е отрицание на приказния реализъм на поемата. Символиката на пентаграма и религията е заменена от поредица от свърхестествени феномени, които нямат логика или ясен източник – разумни лисици, мистериозни гиганти, които приличат на нещо от Attack on Titan, неспокойни призраци. Филмът прескача постоянно между усещането за скъпо продуциран хорър и казионна видео игра, в която протагонистът постоянно трябва да повтаря един и същ комплекс от действия при леко изменени условия (fetch quest за поколение, което няма желание или внимание да се посвети дори на компютърен екран).

Къде е рицарският обет на Гауейн? Къде е прословутата сила на духа, с която устоява на набезите на жената на своя домакин в замъка? Няма ги. Вместо това получаваме абсурдна мастурбационна сцена с Алиша Викандер, последвана от още по-нелепа хомоеротика с Джоел Еджертън. И не, не става въпрос за някаква психаделична халюцинация (макар че целият филм има такава атмосфера).

Може би най-разочароваща е развръзката. В оригиналната поема, след дългия си престой в замъка, изпълнен с изкушения и потенциални прегрешения, Гауейн пристига при Зеления рицар в неговия параклис и, въпреки кратко потрепване и момент на съмнение, доказва достойнството си като проявява хладнокръвие и готовност да умре, за да удържи на рицарската си дума. Гауейн на Дев Пател не прави нищо подобно. Той се държи като пале, което панически бяга от ритниците на своя стопанин. Смъртта му е жалка, непристойна. Тя му е дадена даром от Зеления рицар. Въпреки моментната победа със свалянето на пояса на суеверието, който (предполага се) би го предпазил от брадвата на врага. Филмовият Гауейн остава, до самия момент на смъртта си, сенчесто подобие на истински мъж.

Няма особен смисъл от по-нататъшен преразказ. Тенденцията е ясна – поредната деконструкция на митична фигура. И то по най-вулгарен френски модел, макар режисьорът на филма да е британец. Вирилността, сексуалната перверзия, репресираното привличане. Това е единствената тематика, която се нрави на голяма част от модерната кино индустрия. История, опоскана до кости, сведена до абсолютния си морален и интелектуален минимум, за да бъде принесена в жертва на олтара на постмодернизма. Нима няма по-добър, по-елегантен и прибран начин да разгледаш рицарския жанр през призмата на скептицизма? Нима “Дон Кихот” не може да бъде употребен като еталон за цялостната и разумна критика на този така или иначе изчезнал стил на повествование?

И тук изниква важният въпрос: какво всъщност нападаме и разбиваме с подобна деконструкция? Защото определено не става въпрос за самата поетична форма на “Зеленият рицар”. Не става въпрос за неговото съдържание или послание. Това са неща, които отдавна са излезли от мода и нямат необходимото влияние, за да се превърнат в основна мишена на постмодерната критика. Не, тук става въпрос за нещо, което се подразбира в тази красива средновековна поема – концепцията за познатия, мирен западен свят. За мъжа, който следва своята мисия и отказва да бъде прелъстен и победен от света. Това е човекът, свободен от илюзиите на къснокапиталистическия либерален строй, който превръща мъжа в манекен, с визия, но не и съдържание. Който превръща човека в повърхностен консуматор на услуги и продукти без възвишена цел, която да преследва дори с цената на цялото си съществувание.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s