Има ли път към европейска Русия?

Отношенията между Русия и Запада бяха взривени точно на 10-ти февруари 2007г. Тогава, по време на съвсем невзрачна конференция по сигурността в Мюнхен, руският президент Владимир Путин изнесе прословутата си мюнхенска реч. В нея, в рамките на 30 минути, той скицира по необичайно ясен и непретенциозен начин картината на руската външна политика в идущите десетилетия. Путин обвини САЩ и западноевропейските им съюзници в създаването на еднополюсен модел на световен ред, в който международните отношения се диктуват изцяло от безпрецедентната доминантност на Америка, а правото съществува единствено като идеологическа патерица на американските външни интереси.

Вече е трудно да си представим свят, в който има някакво, каквото и да е, продуктивно сътрудничество между големите западни страни и Русия, но именно такава беше действителността през голяма част от първите два мандата на Владимир Путин. Падането на кулите-близнаци на 11-ти септември доведе до най-високия връх в отношенията между Щатите и Руската федерация. Тогава Русия спомогна навлизането в Афганистан логистически и оказа огромна подкрепа на американските служби в ранните етапи на дезориентация и културен шок. Връзките в този период между двете страни толкова се задълбочават, че някои анализатори оприличават антитерористичните им операции в Афганистан на антихитлеристката коалиция по време на Втората световна война.

Владимир Путин и Джордж Буш Младши на военен парад в Москва през 2005г. (а на третия ред по диагонал се вижда и тогавашният български президент Георги Първанов)

Първото разочарование на Русия в онзи период дойде по отношение на собствената им война против тероризма, както Путин я наричаше – Втората чеченска война. Тогава администрацията на Буш запази частично мълчание за част от (предполагаемите) военни престъпления на руската армия, но нямаше дори помен от подкрепата, която Русия на свой ред предостави при афганистанската кампания. Страната осигури достъп на американците до военни бази в цяла Централна Азия, съкращавайки времето за полет от летищата в Германия до базата в Баграм до 13 часа. САЩ не успя (или не пожела) да подкрепи Русия по никакъв начин в собствената й кампания. Усещането за липса на реципрочност е силен двигател в модерната руската политика и този тип прояви на неуважение са точно нещото, което Владимир Путин и целия му преториански кръг редовно изтъкват като централна тема на модерната руска външна политика. Русия в собственото си съзнание винаги ще бъде империя. А травмата от действителното положение на страната се оказва непреодолима и вкарва управниците й в състояние на болезнен когнитивен дисонанс.

Началото на края започна около 2004г., когато към НАТО се присъединиха Естония, Латвия и Латвия, заедно с още четири централно- и източноевропейски страни – Словения, Словакия, Румъния и България. Това, съчетано с проточилото се присъствие на Щатите в Централна Азия, създава у Русия, и по-конкретно у Путин, усещането, че около врата на страната е поставена примка и тя постепенно се затяга. През 2005г. Русия упражнява натиск над Казахстан и други страни, които позволяват на Америка да употребява военните им бази, за да прекратят те споразуменията си с американската страна. Но разширяването на НАТО е необратимо.

I think it is obvious that NATO expansion does not have any relation with the modernisation of the Alliance itself or with ensuring security in Europe. On the contrary, it represents a serious provocation that reduces the level of mutual trust. And we have the right to ask: against whom is this expansion intended? And what happened to the assurances our western partners made after the dissolution of the Warsaw Pact? Where are those declarations today? No one even remembers them. But I will allow myself to remind this audience what was said. I would like to quote the speech of NATO General Secretary Mr Woerner in Brussels on 17 May 1990. He said at the time that: “the fact that we are ready not to place a NATO army outside of German territory gives the Soviet Union a firm security guarantee”. Where are these guarantees?

из мюнхенската реч на Путин през 2007г.

Промяната стана невъзможна за игнориране съвсем скоро след гневния изблик на Путин в Мюнхен, но преди това се случиха две неща, които окончателно убедиха руският президент, че Запада не просто не уважава страната му, а тайно й се подиграва и смята, че може да постъпва с нея както намери за добре. Първото – Русия, в опита си да избегне изграждането на противоръкетната отбрана на НАТО, представи на американската администрация планове за алтернативна система, която да е приемлива и за двете страни; това предложение бе отхвърлено скоропостижно. Второто е Договорът за обикновените въоръжени сили, уговорен в края на Студената война, който урежда ограниченията на конвенционалното военно оборудване в цяла Европа, както и унищожаването на излишните боеприпаси. Към 11-ти декември 2007г. той е подписан и ратифициран едва от 4 страни, една от които е Руската федерация. Именно това е причината Русия да замрази участието си в договора, а през 2015г. се взе решението и за окончателното оттегляне.

Всички знаем как се развива историята нататък. През август последва руската инвазия на Грузия. Интересен щрих там беше реториката на Путин – по време на изказванията и речите си по темата, той често мимикрираше западни аргументи и тези от рода на това, че се защитават уязвими малцинства или че всъщност целта на упражнението за Русия е т.нар. “peacekeeping”. Мнозина, в това число и Иван Кръстев в книгата си ‘The Light that Failed’, изтъкват, че Путин дори е копирал части от изказвания на администрацията на Клинтън по въпроса за войната в Косово и ги е превеждал на руски с минимални изменения. За Кръстев, цялото това е един фарс, който цели да накара Запада да се огледа в собствените си двуличност и цинизъм. Има резон в подобна аргументация – модерна Русия е, в известен смисъл, криво огледало, което отразява Запада по един уродлив и не особено приветлив начин. Затова и Русия продължава да експлоатира вътрешните конфликти в Европа. Да финансира сепаратистки групировки, да вкарва мигранти в Беларус, да залива уязвими аудитории и сегменти с радикални послания. Русия показва на Запада, че той е способен на същата брутална жестокост и разединение.

И тук, най-малкото, за да не бъда обвинен в някакво перверзно пристрастие към Русия, трябва да отбележа, че това да превърнеш страната си в една театрална “контролирана демокрация” с единствена цел отмъщение на геополитическо равнище, в която усещането за безсилие в обществото е не просто преобладаващо, а всеобхватно, е рецепта за национално самоубийство. Ако целта е взаимно унищожение със Запада по примера на Самсон в храма на филистимците, то дори това не е гарантирано. Русия рискува да затрие себе си в бесните си опити да осакати идола, чиито внимание и любов така и не успя да заслужи.

Път назад все още има. И той минава през нова Перестройка. Ново репозициониране на Русия, нов жест на добра съвест. Китай не е просто някаква си фиксация на Запада – той е екзистенциална заплаха за Русия. И то по пътя на елементарната демография. Китайските изселници в югоизточна Русия няма да намалеят идните десетилетия, напротив даже. Русия няма капацитета да оказва съпротива. Докато Индия се отбранява от китайските набези и опити за изместване на границата между двете страни, Русия няма никакъв шанс да възпре една съвсем лежерна китайска инвазия. Всъщност е много възможно тя дори да не бъде забелязана преди да стане прекалено късно. Затова Русия се нуждае от Запада поне толкова, колкото и Запада се нуждае от Русия. Настоящето стратегическо мислене на руснаците е в изключително дълбока грешка в предположението си, че заплахата за Русия в един свят, доминиран от Китай, е сравнително малък. Подкрепата на Русия за режима на Си прилича на някакъв неписан договор между лъв и куче в преследването на обща плячка – резултатът едва ли ще се хареса на кучето.

Ако Русия се присъедини към опитите на цивилизования свят да удуши Китай, да възпре порива на новата суперсила да разширява границите си по военен път и да упражнява брутален натиск върху всички свои съседи, това би било един ясен знак, че все още има потенциал за партньорство. Както 11-ти септември ни показа, руснаците са способни да бъдат изключително прагматични и сговорчиви партньори. И именно в този техен прагматизъм се крие и потенциалът за една нова, европейска Русия. Тук вече навлизам съвсем в сферата на фантастиката, признавам, но понякога е полезно да се даде полет на въображението, за да освети то пътя напред и да го направи поне една идея по-лесен за обхождане.

Няма нужда европейска Русия да се отказва от своята консервативно-православна идентичност. Тя трябва единствено да отхвърли най-авторитарните си пориви и да се превърне в пълнокръвен пример за алтернативата на западния либерален строй. Русия има потенциала да бъде това, което Полша и Унгария отстояват като концепция и като идеологическа посока. Една силна Русия, посветена на западната си идентичност и решена да работи с Европа въпреки различията и историческото минало, би могла да поеме факлата и да бъде центъра на издъхващата дисидентска десница, която се оказа обградена от врагове по всички флангове в ЕС. По този начин би олекотила донякъде товара върху страните от Вишеградската четворка и би ги насърчила да се отдръпнат от растящото им сътрудничество с Китай. Европейска Русия би могла да се застъпи и за трайния мир в някои от най-размирните части на Балканите чрез вече съществуващите си лостове на влияние в Черна Гора, Сърбия и Северна Македония.

Всичко това е бурна спекулация. Както споменах по-горе, Русия е страна, която е крайно травмирана от загубата на собственото величие. Разпадът на една империя винаги оставя след себе си следи – най-очевидни са те у руснаците, но могат да се забележат с просто око и при британците. Руската политика е, на фундаментално ниво, политика на унижението и отмъщението. Не можем да сме сигурни на този етап до каква степен изобщо би имало обществена подкрепа за опит страната да се интегрира в Запада. Освен това е нужна и политическа воля. Не се знае достатъчно за кръговете около Путин – вечно изменящи се и постепенно пълнещи се с все по-посредствени изпълнители на поръчки в следствие на растящата параноя на президента – че да кажем дали някой от тях е достатъчно компетентен, за да подеме подобен проект. Ясно е, че руската школа разполага с отлични политически инженери, които на теория биха се справили. Един от тях, естествено, е Владислав Сурков, дългогодишен съветник на Путин и архитект на кримската инвазия. Самият той, макар да не работи вече официално за Кремъл, през последната година загатва нееднократно, че в бъдеще предстои нещо голямо, което ще изисква неговата намеса отново. Какво е това ново театрално действие, което ще извади Сурков и производните му от пенсия, е възможно да разберем съвсем скоро.

заглавна снимка: “Иван Грозни убива сина си” на Иля Репин, 1885г.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s