Прехода в страната ни се венча с категоричен провал.

Преструктурирането на високите етажи на властта се осъществи с експлицитната цел да се позволи на старите комунистически управленски класи да добият отново контрол над обществения и политически живот. Тук не става въпрос за някакви дълбоки конспирации – това е процес, който протече в целия Източен блок. Най-върлите комунисти всъщност излязоха най-практичните и най-комбинативни членове на местните си комунистически партии. Борчетата, мутрите, олигарсите – всички те се оказаха или синоними на миналата власт, или нейни временни заместители, които бяха постепенно и повсеместно изтребени, за да се даде път на новия-стар елит.

Няма смисъл да се коментира точно до каква степен България бе управлявана от прагматичните отрочета на БКП през изминалите 30 години; Бойко Борисов сам по себе си е достатъчен пример за студената калкулативност на представителите на тези среди. Той далеч не е единственият възпитаник на тази управленска школа. Вероятно няма и да е последният, който излиза на преден план, предвид разгръщащата се ситуация. Нима ген. Атанасов не е сътрудничил на БКП в качеството си първо на съдия (още на 28-годишна възраст!), а по-късно и на прокурор в Разград? Нима Красимир Каракачанов не е бивш агент на ДС?

Късно е за лустрация, каквото и да си говорим. Дори и да не беше, спорно е до каква степен щеше изобщо да има полза от подобни действия. Истината за Народна република България е, че повечето нейни граждани са осъзнавали необходимостта от това да си член на партията и да й сътрудничиш както и доколкото можеш, за да си осигуриш един по-спокоен и нормален начин на живот. В това няма нищо осъдително; човекът, за добро или зло, е най-лесно приспособимото животно на Земята. Каквото и да се случи, ние можем да намерим начин да просъществуваме, дори това да ни коства огромна болка, стрес, притеснения и унижение.

В случая на социализма, това е една система, която предполага неща като дребното клюкарстване, връзкарството и “топенето” в името на дори минимално катерене по социалната стълбица. Партията е единственият истински показател за напредък и по-високо обществено стоене. Ако не си с нея не си точно потиснат и смазан, но не си и в най-добрата възможна позиция. Ако си с нея, обаче, имаш (макар и ограничен) път за развитие, стига да си способен да създадеш необходимите връзки и отношения на лично ниво. Това е корупция в най-чистия й вид – система, в която дори финансовото положение бледнее пред личините познанства и базисният алъш-вериш.

Та, основната идея, с която започнах преди един-два параграфа – лустрацията вече е невъзможна основно поради факта, че останалите наследници на социализма са дребни риби, които са опитвали да съществуват, а не да пребъдат. Разбира се, от гледната точка на (сравнително) свободни хора можем да гледаме на тези наследници като на жалки подобия на човешки същества поради очевидното им нежелание да жертват живота си в името на някаква по-абстрактна и справедлива кауза, но дали в действителност имаме това морално право? Борисов в продължение на повече от десетилетие мачкаше “фундаментални” демократични ценности като свободата на печата или пък независимото дребно предприемачество. Ние не реагирахме по никакъв съществен начин, дори летните протести през 2020г. не се оказаха особено убедителни; как бихме могли да претендираме, че разбираме или дори оценяваме свободата по-високо от средностатистическия жител на НРБ, когато самите ние сме се примирявали с унижението и наглостта на едно практически еднолично управление толкова дълго?

Как се продължава нататък? Нуждаем се от съсредоточен, общ национален напън за разрешаване на конфликтите от миналото. Невъзможно е да постигнем съществен напредък преди да сме се изправили пред травмите от “детството” на модерната българска държава. Били те последствие от комунистическата или царската власт. Редно е да приемем, че бруталността на народа ни, неговата жестокост и склонност към насилие и неравенство, е също толкова вродена и естествена, колкото стремежът ни към едно по-добро колективно бъдеще. Бъдеще, в което ще успеем да се еманципираме от природата си. Не българинът е зъл или инатлив или подъл – живото същество, съществото, пръкнало се на Земята чрез естествените процеси, или пък съществото, поставено на този камък от самия Бог, съществото, което е директен потомък на Адам, падналото животно – то е способно на изключителна жестокост. И не сме само ние. Всички животински видове, отвъд определено ниво на развитие, водят кръвопролитни сражения помежду си. Шимпанзетата воюват безпощадно. Пият кръвта на ближните си, пребиват своите кумири от детство до смърт в името на репутацията в племенната си общност. Това е реалността на природата. Жестокостта е във всички ни. Нашето фундаментално задължение към съществуването, на лично ниво, е да обуздаем животинските си пориви и да изградим една система от правила в света на анархията.

Това не означава да се примирим с всяка власт. Примирението с тиранията е равносилно на загуба, на отказ от това да се борим със света. Ролята на индивида е да дефинира сам за себе си значението на понятия като “свобода”, “смисъл”, “тежест”, “чест” и “отговорност”. Както и да се бори в името на изпълването им със смисъл. Тоталитарните системи, системите на управление, които лишават индивида от свободата на избор и го затварят в рамките на сляпата догматика, отнемат на обикновения човек възможността и потенциала да дефинира сам за себе си света. Поставят го пред свършен факт и го принуждават да се бори в името на нещо, което не е изконно негово.

Модерна Европа е дефинирана именно от подобно течение. От стремеж човекът да бъде поставен, още от момента на своето раждане, в рамката на своя изначален грях. Съвременната политика е всичко друго, но не и просвещенска в смисъла, в който Западна Европа борави с понятието. Жан-Жак Русо дефинира човешкото същество като благороден дивак, чиято добродушна и непокварена същност бива разрушена и замърсена от обществото и неговите очаквания и изисквания. Това е и същността на Просвещението в Европа – отрицание на идеята, че човекът е изначално грешен и трябва да прекара живота си в изкупление. Русо позволява на индивида да се развива спрямо собствената си природа вместо концепцията за греховната същност.

Европейският съюз, западното общество като цяло, се въвлича в едно последователно отрицание на Просвещението. Един от основните параграфи на това отрицание е еколожкият: “Човекът е замърсител по рождение и трябва да прекара живота си в опити да ограничи влиянието си върху околната среда.” Друг признак на това отрицание е расата – белият хетеросексуален мъж е културно-политическа отживелица, която трябва да изкупи своята вехта, жестока същност по пътя на религиозната индулгенция посредством публично себеунижение и дори, в някои случаи в Америка, чрез доброволни репарации за предполагаемите жертви на историческия бял терор над популациите на Африка и американския континент.

Съвременният човек, оказва се, е потиснат не заради някакви невъобразимо сложни наднационални системи, които се управляват задкулисно, а заради собствения си стремеж към това да се отрече от жестоката си същност. Капацитетът ни за съчувствие, за емпатия и добродушие, сам по себе си е достатъчен да тушира всеки устрем към подобряване на материалното и духовно положение на западния човек. Защото, фундаментално, всичко опира именно до това – готовността на европееца да преглътне превантивния си страх от обвиненията в расизъм, фаворитизъм, колониализъм и тем подобни, за да постави най-сетне на първо място собствените си интереси.

И тук е важно да изтъкнем – Близкият Изток не се свени да противоречи на останалия свят, когато стане въпрос за интересите на Исляма. Гражданите на бедните страни от Субсахарска Африка не се колебаят да мигрират към Запада, независимо от това колко негативни са естетическите им възприятия спрямо него. Там съображенията са чисто практически – гладуваш или пируваш, живееш или умираш. Добре би било ако Западът си спомни, че именно това са правилата на естествените йерархии, правилата, които ние толкова усърдно се опитваме да забравим.

Бягството от същността няма да ни избави от истината. Никога няма да спрем да сме агресивни, кръвожадни, егоистични и алчни. Това е истината за природата – развитието на животинските видове се основава върху жестоко съревнование. Било то за територия, за доминантност вътре в примитивните общности, или дори за правото на размножаване и на продължаване на гена. Колкото по-скоро осъзнаем, че човешкото общество също е подчинено на същите тези примитивни импулси, толкова по-скоро ще започнем да работим към това не просто да ги задоволим, а и да ги притъпим. “Добрият” живот не е щастливият живот. Не е живот изпълнен с удоволствие и хедонизъм. Добрият живот е този, който ни предоставя уважение към самите нас. Този, който ни позволява да поемем отговорност над действията си и да се отделим от животинското, дори да е само за момент. Би следвало, по тази логика, целта ни да бъде да изкупим примитивността си като се стремим максимално към изграждането на ред в безкрайната анархия на първичния, инстинктивен живот, а не като насърчаваме субективността и безкрайните интерпретации в стил Дерида и френския постмодернизъм. Човешкото общество може да се опира единствено на кръвната връзка с предците си що се отнася до здрава основа за надграждане. Всичко останало е деконструктивизъм и постепенно културно и социално самоубийство.