Животът ти преминава в Кулата на Артекс. С параклиса отгоре и с паркинга отдолу и с офисите между тях и с Радио Зорана на 3-ти етаж по неясни причини. 

Представи си сега, че няма нищо навън. Нищо освен това. Имало е потоп или зомбита или ядрена война или Събитие с главно С, за което няма да ти разкажа до последното действие на историята. 

Животът ти отича между етажите на Кулата на Артекс. Нагоре-надолу по коридорите, нагоре-надолу с асансьорите. Open plan офисът се е превърнал в комуналка с мърляви прозорци, през които не се вижда нищо, освен сажди и сиви облаци. Какво сънуваш, когато флоресцентните лампи изгаснат? 

Силно се надявах, че няма да ми се наложи да пиша повече. Поне не и по този начин. Искрената ми надежда бе, че ще мога да се отдам на по-хубавите неща в живота – като това да си съсипвам здравето и съня, преследвайки красиви жени. Уви, мъжът мечтае, а боговете му се смеят в лицето.

След началото на втория мандат на Тръмп и възхода на Пеевски ми изглеждаше, че няма нищо повече за казване. За всеки с поне умерена доза чувствителност бе очевидно, че енергията се е изпарила. Няма нужда дори да се хиперфокусира човек върху угаръчната действителност на българския дискурс. Интернет като цяло влезе в мозъчна смърт. Принципатът на Тейт премина в Доминат на Ник Фуентес, деривативни християнски канали, които продават брандиран мърч, скучен полоноиден консерватизъм, както и изнасилена до смърт реторика от /pol/ през 2015 година, която сега се рециклира като базирано противопоставяне на вековната ционистка конспирация. Между Виктор Лилов, средния телеграмски антисемит и Мартин Карбовски няма никаква смислена разлика. Постигнахме великия синтез. Вече навсякъде всички “забелязват” и настояват да пишат коментари за USS Liberty, снимките на Епстийн или пък за това как Исус, действително, е цар. Бисмилах, ще прозвуча като някой от поколението на Васко Кръпката, но алгоритъмът погълна контракултурата на дясното и я превърна в кашкаво лайно. С нея си замина и последното подобие на творческа жизненост в публичното пространство. Сега нещо друго вилнее. Нещо е нахлузило кожата ни и се прави на нас. Създания от най-зеленясалите блата на Дискурса, които вечно триангулират, вечно се изказват, коментират, анализират. Които толкова са се срастнали с общественото мнение, че е трудно изобщо да различиш контурите им.

Кулата на Артекс предпоставя едно скучно, но като цяло спокойно съществуване. Регламентирано и ясно. Всичко в Кулата, нищо отвъд нея. Всеки етаж си има някаква цел. Всеки етаж се ползва за нещо. Тъмни помещения под земята за отглеждане на гъби, аквариуми по високите етажи за картофи. В бившите стаички на чистачите се помещават малки магазини, а в старите сървърни помещения е новата администрация. Има хигиенисти, бирници, часовои, техници. Има строители, които следят за целостта на Кулата и гледат високите нива на влага да не я разядат съвсем. Има радио с главно Р и то си има свой етаж и той е необяснимо ниско, но стига неочаквано далеч, защото това е единственото подобие на развлечение, което е достъпно за хората в Кулата. Никой не снове нагоре и надолу прекалено. Етажите си имат свой живот – споделен, но отделен. Всеки знае къде му е мястото и с какво се занимава. Ако гледаш картофи си гледаш картофите на 15-ти и не ти остава друго, освен привечер да се бухнеш върху разядения пуф в някогашната кухня – сегашна всекидневна на етажа – и заедно с останалите да се заслушаш в беседите. И слушаш за дългата история на нещото, което е или е било отвъд Кулата. Борис, Симеон, Захарий. Много имена, много спорове за достойнствата им. Кой какво е направил, какво не е направил, какво е клевета. И постепенно погледът ти взима да блуждае. Постепенно окото ти тръгва да играе по зацапаните бели стени и да търси нещо, което да го задържи. За какво беседваш, когато животът ти се съдържа в пространството между гъбения коптор под теб и картофените насаждения отгоре? 

Дискурсът не прощава никому. Той те изхвърля, но след това срамежливо те придърпва обратно към себе си. 

През последните месеци, на фона на всеобщото отдръпване от активния политически живот, тече един много самодоволен триумфализъм в “консервативните” и “базирани” среди. Вече mafiqta е колкото подигравателно, толкова и положително понятие. Да си против Пеевски е нещо като да си против Путин – симптом за емоционален афект, някаква женска истерия, която те е обзела въпреки по-добрата ти преценка. София е естрогенова дупка, тя е Сойфия, даже до по-голяма степен, отколкото преди години, когато градът лаеше вяло против Борисов. Сега и най-лекото ръкомахане предизвиква ярост. Ако бъде прегазено куче и софиянци възнегодуват, то те са лицемери и слуги на същата иначе незначителна мафия, защото помагат да се заглуши темата за Лукойл. Ако софиянци излязат да протестират срещу дисгеничното антропоморфно прасе, то те са изнежени педерасти, които си нямат по-добра работа. Дори и повечето от протестиращите да не са софиянци. Дори и повечето от живеещите в София изобщо да не са градски хора, а просто да искат да бъдат такива в собствените си очи. Случи ли се нещо в София, то се превръща във фонов шум за станалия вече естествен дискурс на “антиглобалистите” и “соите”, които вече години наред са непримирими в опитите си да се отегчат взаимно до смърт с най-тъпите опорки в световната история. 

Всеки протест в София се инициира от розови болшевики, всеки от Възраждане е на руска хранилка, всеки софиянец е гей, всеки селски антисемит забелязва, всеки от провинцията е традиционалист, а да си против транссексуализма те маркира завинаги като базиран крепител на Западната цивилизация. Тоталният триумф на Дискурса е повсеместно освинване на действителността. Всяка категория, която не е двубитов идеологически етикет, просто се изпарява. Концепции като красота, свобода и романтизъм тотално са изпаднали от речника на набедената ни интелигенция, заменени от надпревари кой е по-прав в прогнозата или интерпретацията си. Може да живееш в отвратителен коптор, но поне предвиди изхода от протестите. Или пък развоя на частичните местни в Щатите. Или пък продължителността на войната в Украйна. 

Това кашкаво лайно е крайната точка на устойчивия герберизъм. Един дебел слой постоянно мрънкане, хипервентилиране, строго размахване на пръст по абсолютно несъстоятелни теми. Спорове между Харизанов и Симов за данъци. Кавги между Възраждане и МЕЧ. ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НАБОЛЕЛИ обществени теми като това дали трябва да се изучава Исляма като свободно избираем предмет в даскало. Вечно говорене, обговаряне, изговаряне на неща, които по същество са по-скучни дори от разговор за времето навън. 

А под този слой е истинската септична яма на българското всекидневие. Онази лепкава гняс, която сме се самоубедили, че е по-добре от “алтернативата”, каквато и да е тя. Може да обитаваме разложения труп на една умряла цивилизация, но поне тук има парад на традиционното семейство. Може провинцията да изглежда като след руски артилериен обстрел, но поне нашият вносен Нурсултан не е баш като западния мигрант Абдул. Герберизмът е примирение с всичко, което е грозно, мърляво, всичко, което е присъщо на една дребна душа, устремена към калта и към почвата, а не към онова, което може би съществува отвъд стените на този вампиричен геронтократски режим. 

И един ден, както си слушаш вечерната беседа по радиото, осъзнаваш, че това е нетърпимо. Не можеш да дишаш повече тези изпарения. Не можеш да търпиш бледите лица на отгледаните под изкуствена светлина хора в Кулата. Нима това изобщо е живот? Да гледаш гъби в собствените си лайна, да гризеш варени картофи по празниците, да слушаш как в съседната палатка се прави ялов секс. Тогава се изправяш и се дотътряш до прозорците и ги позабърсваш, за да надникнеш. Колкото и да бършеш, не се вижда нищо. Усещаш как останалите те гледат с укор. Но никой не прави нищо по въпроса. Поне не и докато не направиш опит да отвориш прозореца. Дръжката скърца, старите панти пищят, някой зад теб тича през глава– 

Както казах вече, има едно чувство за важност, което всеки усеща, когато се впусне в Дискурса. Ти ТРЯБВА да коментираш случващото се. Трябва да формулираш теза. Да си прав. Да предвидиш събитията. Да кажеш нещо по-провокативно от останалите, за да не останеш незабелязан. Трябва да се знае, че си част от тези събития и си бил в окото на бурята, докато те са се случвали. Сигнализирал си, контрасигнализирал си, нападал си и си осмивал.

За добро или зло, това беше поспряло тук. Функцията на Борисов винаги е била такава в идеалния си замисъл, това е олицетворението на философската концепция на Андрей Райчев за вечната статичност на българската политическа среда. Никога не бива нищо да се случва, винаги трябва да има коалиции с поне три движещи се части и поне един хор от оплаквачи отстрани, които да задават тон. Наруши ли се този муден космически ред, българите освирепяват и изпадат във временен религиозен екстаз, в който си екстаз призовават стоглавата ламя на националната катастрофа. В такива моменти проличават и контурите на единственото нещо, което наподобява национална митология в модерната ни държава. От националните катастрофи, през Народния съд, та до Възродителния процес, най-лошото, което един българин може да направи, е да пожелае нещо. Да поиска да види какво ли се крие отвъд стената. По-добре да си зяпаме в краката и да си гледаме картофите.

Уви, времето е в нас и ние сме в него – понякога неща се случват. Къде контролирано, къде не, Дискурсът все някак се разбужда и в зиналата му паст с песен на уста се хвърлят стотици изгубени души, поробени от усещането си за обществена значимост. От всичко, което се изля покрай протестите, имаше може би двама или трима души, чиито думи не бяха просто упражнение в попско мъмрене или пък обслужване на собствените патологии в писмена форма. Наистина нямаше една интересна мисъл, която да се пръкне в този вакуум. Като се започне от моралната паника на уж-дисидентските среди срещу възхваляването на младостта (наистина, няма нищо по-дисидентско от това да се скандализираш, че 20-годишни хора обиждат Пеевски на дебел и грозен), мине се през постоянното мрънкане на демократичната общност срещу “провокаторите” и се стигне до фалшивата загриженост на дъртите седесари, които едвам прикриваха усмивката си, размишлявайки сладко за това как някога са били измамени НА ПЛОЩАДА и се надяват това никога, ама никога да не споходи и сегашните млади. 

В такива моменти на очи бие зловредното безсмислие на Дискурса. Той изпива всякаква жизнена енергия от идеята за ораторство или диалог. Ти ставаш просто една твар под речния камък. Повдигнат ли го се разбягваш в каквато посока видиш. Или пък щипеш вяло. Дискурсът изисква от теб единствено позиционност. Няма никакъв фундамент на това, освен може би собственото ти желание да бъдеш чут и разпознат като Много Важен Човек от другите Много Важни Хора. Само си представи какъв щеше да бъде светът ни, ако Ботев си беше останал с- 

Мудроглупейшите и изряднейшите последователи на нашия Сумароков (нека се не сърди г-н Войников, че му дадохме това име. Сумароков е малко по-долен поет от великия Тредяковски) — почтените господа Пърличев, Сапунов, Пискюллиев, Оджаков, Станчов, Фингов, Деребеев (уху!), щурците на Блъсковото училище за мишките и сички нищи духом и богати глупостию, — сичките ще те потеглят, щеш не щеш, на съд пред парнаските богове, дето, разбира се, председателствува философът с дългите уши; а други, за кои истината не е тъй тежка и горчива, сир. онез табан суратларъ, на които и в очите да плюеш, те ще казват, че е божа росица — каквито са благородните напр. х. Иванчо Пенчович ефенди, Христо Арнаудов ефенди, Никола Генович ефенди, сладкото перо Михайловски, учителската фабрика Груев, синът на Мита Патката — Павлов, сиамските братя Балабанов и Овчов, букурещката „Добродетелна дружина“ за обиране на умрелите и все и вся дебелокожа породица и чорбаджийска — всички ще кажат: „Оставете тоз чапкънин; човек без работа, заловил се да ни гложде цървулите и да маскари пречистите ни лица, създадени по образу и подобию божию.

Представи си един Ботев, чийто нрав се изчерпваше само с безкрайна язвителност по адрес на други писачи. Никога няма да ме чуеш да защитавам Никола Генович, естествено, имам единствено презрение изобщо към идеята за “рационалната геополитика” и цялата генеалогия на тази глупост, като се тръгне от великия вестник Турция, чийто таглайн е буквално ‘Вестник на българските интереси”, а в манифестните си страници от първия брой изрично заявява, че ще напада революционерите и безнравствените им идеи. Безнравствени като това да искат да надникнат отвъд стените на железния си зандан, вместо да си играят на междутурско политиканство по улиците на стария Константинопол. 

O, tempora! O, mores! не го помни почти никой на този етап. Не защото е зле написан текст или защото е напълно лишен от смисъл – забравен е, защото е създаден с цел да бъде забравен. Това е един залп, една псувня по адрес на цяла сюрия хора, които за Ботев са били нищо. Никой няма да запомни Фейсбук поста ти, в който нападаш “софийската соя” за n-ти път с малко по-различни думи и с малко по-нова вариация на тезата, че те са самовлюбени лицемери. Мога да напиша три различни есета за това как Шкварек ми напомня за Хидает Паша или пък дори Садък паша Чайковски. На никого не му дреме. Думите са вятър, а дискурсът е един капан за човешки души. Ако се затвориш в това дребнотемие, всеки един ден от живота си ще късаш жива плът от себе си. Докато не остане нищо и не се превърнеш в празна съдина като Тома Биков.

–зад теб са бирниците, часовоите, дребните човечковци, за които структурната цялост на Кулата е предпоставка за собственото им хармонично съществуване. Но вече е късно за тях. Защото старият прозорец поддава. Рамката му се отчупва в ръцете ти и стъклото се разбива на парчета в краката ти и изведнъж из целия етаж се разнася шокиращата свежест на въздуха навън. Външен свят има. Не е космически вакуум, който изсмуква всяка прашинка живот. Не е радиоактивна зима. Няма чума. Има само далечна птича песен. Беседата все така си тече и безсмислено и жалко се разлива в огромната синева на хоризонта. В невъобразимите цветове на един свят, в който няма фосфоресцентно бяло и зловоние. Някъде там е възможно да има огън. Възможно е да има живот. Тогава те хващат и те завличат нанякъде. Спешно трябва да се вземат мерки. 

Нищо не ме натъжава повече от преждевременното одъртяване. Да се фосилизираш на млади години е престъпление срещу живота. Естествено това се насърчава сега, може би дори повече от всякога. С причина в българския речник фразата “път на младите” обикновено се поднася с ехидна усмивка. Да си млад граничи с греховното тук. Предпоставя някаква не особено интелигентна арогантност, едно очакване, че светът ти е в краката – когато светът не е там. Той всъщност едвам съществува, едвам примигва и блещука около теб, затворен между стените на институционалната власт и зле интерпретирания етос на траидицята. Република България е политически субект, организиран около зле прикрит съвет на старейшините. Противно на Кормак Маккарти, тук няма място за млади. Да си млад в България означава да направиш избор между това да избягаш, за да живееш в мигрантски квартал в Берлин или пък да останеш и да бъдеш изстискан от разширяващата се пожизнена бюрокрация на ГРОБ и Ново начало, в която дори и да влезеш под 40-годишна възраст, това няма да ти личи дълго. Няма да имаш дом, децата ти ще имат по-нисък стандарт на живот от теб, а при всеки опит да изразиш недоволството си, ще бъдеш обявяван за комунист от дисгенични дебелаци с прашасали партийни книжки. 

Това не се преобръща чрез разговори за джендъри, за данъци или за законодателни реформи. Начинът да се откъснеш от тази угаръчна грозотия е като се освободиш от Дискурса и потърсиш онова, което е вечно в Западния свят. Стремежът към красота, към свободата на всяка цена, към усъвършенстването на формите и оставянето на следа. Трябва да се целиш към величието. Единствено този стремеж не могат да ти отнемат мътните. Веднъж поставиш ли си за цел да надникнеш отвъд тази грозотия, ти вече ще говориш на език, който е невъобразим за тях. Единственият стремеж на тези хора е към вулгаризация. За твари като Трифонов Космосът не е хоризонт, той е повод да ебаваш мънкидонските ни съседи. Той не съществува като друго, освен като елемент от дискурсивната война. Можеш ли да си представиш дори една откъслечна романтична мисъл не просто да се пръкне, ами да вирее, в главата на Валерия Велева? Животът в тази държава се свежда до поенето и тъпкането. Нямам по-добър пример за това от спомена ми как слязох от връх Ботев обратно в Калофер. Празен град, разбит, в предверията му откъм Паниците абсолютно превзет от нечистоплътна биомаса, която гърми фойерверки посред бял ден и ходи по гол тумбак. Вървейки по улиците в самия град, единственият шум, който чух, долиташе измежду белите пердета на една недоизмазана двуетажна къща – беше ахкането и охкането на дърта леля, мандръсана от мъжа си. Отсреща пък съседът им гледаше, сърбайки кафе на балкона, оголил шкембе замислено. Това е естественото състояние на човешкото животно. Признак на жизнените народи е именно стремежът към това да се отречеш от това, да избягаш от тази нисша грозотия и да създадеш нещо повече. Поне за един миг да се издигнеш нагоре като стеблото на младо дърво и да се опълчиш срещу фундаменталните закони на тази Вселена. Срещу ентропията, срещу настъпването на разрухата. Срещу бавната смърт, която се прокрадва към теб.

Животът ти преминава в Кулата на Артекс. С параклиса отгоре и с паркинга отдолу и с офисите между тях и с Радио Зорана на 3-ти етаж по неясни причини. 

Но ти вече знаеш, че има нещо навън. Нещо освен това. Не е имало нито потоп, нито зомбита, ядрена война или Събитие с главно С, за което да ти разкажа в последното действие на историята. 

Животът ти отича в подземните етажи на Кулата на Артекс. Ринеш лайната и гледаш гъбите, бъркаш бетон и поддържаш Кулата. Но колкото и да те бият, лишават и наказват, ти вече знаеш. Вече затваряш очи и сънуваш блестящо синьо небе, веднага щом фосфорсцентните лампи изгаснат.