1

В първата част на това есе излъгах. Когато казах, че идеологиите не са плод на съзнателна необходимост – това беше една полуистина, може би дори по-малко от полу. Всъщност има цял един народ, който в модерното си съществуване е произвеждал идеологии единствено в духа на съзнателната необходимост. Евреите.

Има един много голям шок в по-новата история на евреите и той е тяхното напускане на така наречения щетъл – в учтива компания тези населени места ги наричат “градчета”, понякога “села”, но в действителност това са си едни малко по-отдалечени махали с изцяло еврейско население, които си се управляват сами и по собствени закони и на база собствени принципи. Те са традиционалистки по изявено предмодерен начин и са допринесли съответно за външното възприятие за евреите. В нашия край на света евреинът преди Освобождението и за известно време след него има същия облик като модерния циганин, Каравелов това много ясно го описва, говорейки за смрадта на еврейския квартал в едновремешна София, около стария Ючбунар. Това е недружелюбно място. Но дори тогава, към края на 19 век, вече има евреи и евреи. За Каравелов софийският евреин е некъпана сган, пловдивският такъв е европеиден търговец. Това не е признак за някакъв примордиален антисемитизъм, а за много дълбокото раздвоение на еврейската същност, което започва някъде след първите погроми в Одеса към 1820. Първото голямо сътресение за европейските евреи е именно тогава, повече от 100 години преди Холокоста. Тогава започват с все по-голяма честота да бъдат нападани еврейски квартали и щетъли в Русия и в днешна Украйна, на някои места дори и в Полша, която (напук на гордия национализъм на Браун и други подобни в съзвездието на Конфедерация) е една от големите люлки на източноевропейското еврейство. Именно там възникват и някои от по-противните секти на юдаизма, франкизмът, примерно. Там щетълът често дори е формална собственост на полската аристокрация, пряко закрилян от нея. Поляците ще се сърдят ли, ако ги нарека най-толерантния и либерален народ в онези времена? 

Но виж, руснаците определено не могат да бъдат обвинени в такова нещо. Погромите, масово явление особено по времето на Александър Трети, изтласкват адски голяма част от населението на тези щетъли на Запад. А както знаем и от собствен опит, който бяга, бяга в градовете. Притегателната им сила е огромна, там можеш да срещнеш други като себе си, да си намериш някакво кътче, в което да се свреш, някой покровител, а в най-лошия случай – поне да си близо до някакви хора, за които светът не е приключил безвъзвратно. Това естествено е мъчна работа. Днес формално погледнато разликите между селянин и гражданин са минимални, а дори някакъв -станец от бившите републики знае на базисно ниво какво се изисква от него, за да не бъде опандизен или пребит на улицата. Отделно и самото местно население е опитомено до степен на много високи нива на толерантност. Към онзи момент това не е така. Да мигрираш към града е нещо шоково. Ти излизаш от щетъла, който е една племенна общност… масово евреите по тези им махали са много бедни, каквото образование имат, каквото материално благосъстояние имат, те го получават като един вид подаяние от по-богатите си съплеменници, които са се озовали, волно или не, в позицията да запълват търговския вакуум, останал в католическия свят до много късно по чисто социални и религиозни причини. Но масовият евреин не е в никакъв случай богат. Той мирише.

Излизайки от пашкула на своето племенно общество, в което той е абсолютно изолиран от външния свят, има минимален контакт с външни, толкова минимален, че трудно изобщо ги разбира, евреинът изведнъж се оказва в града. Там, където разликата между лично и общо е размита максимално. Където поведението е пряко обвързано с етика. Да храчиш, да търсиш племенно отмъщение, да смърдиш… това са все неща, които са абсолютно убийствени в градския контекст, не просто ще те низвергнат, а ще те преследват за това. То е признак на някакъв друг свят, който трябва да бъде асимилиран. Софиянци могат и сега да си го представят как изглежда този сблъсък в някаква степен – за мигранта от Африка или Близкия Изток концепцията за обществено пространство е сложна, за него перилата в метрото могат да служат за простор, а пейките могат да бъдат легла. На места в западния свят това е дори по-изразено. Прословутият скандал с хаитяните в иначе тихи щати като Охайо показа именно една такава неспособност за човека на племето и на постоянното оцеляване да разбере, че гъските в парка не са храна, а са нещо чисто естетическо.

Можем да си представим, че сблъсъка на евреите с европейските развити градове е именно от такъв магнитуд. Но уникалното на евреите е, че в дебрите на този екзистенциален ужас, някои от тях са прозряли необходимостта от едно много велико всеобщо надскачане. Един болезнен процес на модернизация. 

2

Марксизмът има много здрава вътрешна логика, ако го разглеждаш като масова групова терапия. И преди съм казвал, мисля, че социализмът за много народи представлява едно заклинание за модернизация, включително и при нас в голяма степен е именно това. Но тази му функция е много далечен отглас от това, което самият Маркс е изпитвал и е систематизирал. Марксизмът е народна религия! Не в смисъла на това банално полоноидно наблюдение, че “дублирал” християнството, не съм Джордън Питърсън… имам предвид, че това е едно племенно божество с учение, което е насочено изцяло към един-единствен народ. Ако разтвориш Манифеста на комунистическата партия, още в началото има всъщност изненадващо трогателен пасаж:

Навсякъде, където извоюва господство, буржоазията разруши всички феодални, патриархални, идилични отношения. Тя безмилостно разкъса пъстрите феодални окови, които връзваха човека за неговите „естествени повелители“, и не остави никаква друга връзка между хората освен голия интерес, безсърдечното „плащане в брой“. Тя удави в ледената вода на егоистичната сметка свещения трепет на религиозния екстаз, на рицарското въодушевление, на еснафската сантименталност. Тя превърна личното достойнство в разменна стойност и на мястото на безбройните, гарантирани и придобити свободи постави само една свобода — безсъвестната свобода на търговията. С една дума, забулената с религиозни и политически илюзии експлоатация тя замени с откритата, безсрамна пряка, бездушна експлоатация. Буржоазията лиши от свещения ореол всички видове дейности, смятани досега за почетни и гледани с благоговеен трепет. Тя превърна лекаря, юриста, попа, поета, човека на науката в свои платени наемни работници. Буржоазията смъкна трогателно-сантименталното було на семейните отношения и ги сведе до чисто парични отношения. Буржоазията показа, че бруталната проява на сила в средните векове, от която реакцията толкова много се възхищава, е намирала своето естествено допълнение в леността и неподвижността. Едва буржоазията показа какво може да постигне дейността на човека. Тя сътвори чудеса, съвсем различни от египетските пирамиди, римските водопроводи и готическите катедрали; тя извърши походи, съвсем различни от преселението на народите и кръстоносните походи…

Това продължава в този дух още известно време. Направих си експеримент тези дни и го показах – за допълнителен ефект на английски, тъй като българският превод е твърде механичен – на няколко свои приятели. Без да споменавам кой е авторът, повечето от тях автоматично допуснаха, че става въпрос за някой реакционер от рода на Дьо Местр. Не без причина. В този откъс избива на повърхността всъщност много човешка травма на евреина, не революционния комунист, Маркс. Тук прозира неподправена носталгия по семейното, племенното, примитивното. Поне в ортодоксалния марксизъм това е една напълно нескрита мъка по щетъла. Затова и това заклинание за модернизация работи горе-долу по следния начин: трябва да надскочим жалкото си съществуване днес, за да можем да се изкачим до висините на властта и чрез употребата й да наложим завръщане към комуналното. След това при съветския комунизъм към края на това изречение можем да добавим и едно “със средствата на технологията”, от там идва и това сакрално отношение към науката при съветите. То всъщност е белег на вторичната европеизация на болшевизма, която си крета необезпокоявано от Сталин нататък, но това е друга тема. Макар че може би си струва да се разчепка предвид изразено руската форма на русофобия, която вирее тук. Хвърли поглед на скорошните антитръмпистки постове на Дайнов на английски – всичко става ясно. Този човек е полуграмотен на всеки език, който не е руски. 

3

Освен марксизма има други такива чисто възпитателни, цивилизоващи движения, които са насочени на първо място към евреи. Фройдизмът, по-късно и някои реформи на юдаизма, които го правят по-смилаем за разпространените християнски течения в Европа. Всъщност кулминация на този модернизационен процес е самият Израел, това е държавата като огромен пропаганден проект, насочен към разпръснат, полудив народ в племенно състояние. Израел е пиар от евреи и за евреи на първо място – това е нещо, което селският модерен антисемитизъм пропуска, приписвайки почти свръхчовешки качества на евреите. Еврейският елит е ужасен именно от това колко болезнено човешки и примитивен е характерът на собственото му племе. Това е жив разлом в Израел до ден-днешен, примерно нереформираният каханизъм на лица като Бен Гвир, той е в същността си застинал във времето междувоенен европейски национализъм. С риск всички 100 избиратели на ВМРО да ме линчуват, поведението на тези ционистки и фундаменталистки фракции не се различава съществено от това на истинското, старо ВМРО… отвъд това има и течения, които са напълно непокътнати от насилствената модернизация, харедимите, някои разклонения на Хабад Любавич, те са си останали страшно племенни, страшно непригодени към европейското цивилизовано съществуване. Под цивилизовано нямам предвид НАШАТА ДЕМОКРАЦИЯ, визирам на едно по-всекидневно ниво да се прави разграничение между вътрешен афект и социално поведение. Да не страниш от външния свят до степен, че буквално да се вкопаваш в земята, за да се скриеш от него. В Йерусалим редовно се плюе в краката на християни, псуват те и те обиждат, това не е някаква зла антисемитска конспирация, а е функция на самата държава Израел, която събира в себе си евреи от цял свят и се опитва да сублимира техните племенни различия и да ги превърне в граждани на Израел. Извън Йерусалим този проблем почти отсъства, защото това е единственото истински старо селище. Повечето градове в страната са упражнение в утилитарното масово строителство, редове блокчета, кооперацийки, мрежи от тунели и бункери под тях. Това също е съзнателно задигнато от упражненията в градоустройство на соца, но е усъвършенствано поради чистата необходимост да се облагороди не просто някакво бивше село, а изключително недружелюбна пустиня. Йерусалим е единственото средище, в което провинциалният, племенен евреин среща света – и той реагира както всеки домодерен човек го е правил. С уплах и с изключителна злоба.

Тук (почти) спирам да говоря за евреи, обещавам. 

4 

Една съществената част от “българското изживяване” в късния 20 и ранен 21 век е всъщност срещата с истинския Западен град. Завесата пада, соц партито се разпърдява и идва време да се излезе навън и да се влееш в тълпите, а ти си малко изморен, може би малко изпит от, ъъъ, веществата. Готов ли си за това? Някои бяха. Има адски много българи, които съвсем пълноценно се интегрираха по места като Канада, Щатите и Англия. Основно от първата вълна преселници. Интересно е, че като че ли всяко следващо поколение – вместо да се вписва по-пълноценно в глобалната монокултура – изпитва все по-голямо затруднение да се влее в западните общества. За това има две причини. Първата е, че западните общества са в процес на не особено бавна имплозия. Това тук в учтива компания е табу, то не се коментира, освен за да бъде ебавано като русофилска опорка. Така се получава, че много студенти тръгват за места като Амстердам и Берлин и очакват някакъв рай на земята, а се връщат с една много разклатена вяра в ползите от етническия мир и научната стойност на негрохирургията. Няма нищо скандално в това да кажеш, че масовият наплив на домодерни хора, хора племенни и нецивилизовани в европейския смисъл, оказва пагубно влияние в социален план – пишат го в щатски контекст дори любимци на българските факултети по социология и политология като Пътнам. 

Втората причина за намаляващия капацитет за интеграция се намира тук и тя е, че модерната българска държава е абдикирала от основната функция на старата народна република – цивилизоването. Сега колекционирането на стари табели от соца е нишово хоби, но то е успяло много добре да съхрани спомена именно за това. Табели за това как не трябва да храчиш по улицата, да сереш в храстите, как трябва да ходиш на работа къпан, да не смърдиш на околните. Тези призиви не са признак за някаква гаснеща ДРАКОНОВА, ОРУЕЛОВА, АНТИЧОВЕШКА идеология, те са нещо, което можеш да намериш у всеки един рязко модернизиращ се народ в обозримото минало. Лий Куан Ю често пише и говори за това колко много време и енергия е трябвало да отдели именно на такива казуси, да учи някакви малайзийски селяни как да се държат на базисно ниво, как да станат всъщност сингапурци. Градска идентичност пар екселанс, Сингапур е град-държава, от малкото в модерния свят. Пол Кагаме пък също има сходно преживяване, създавайки единствената пълнокръвна национална държава в Субсахарска Африка. Да не говорим за евреите и тяхното храчене, което продължава да им е огромна беда. Храчката на тротоара е направила от много мъже железни диктатори. 

5

Има много сериозна разлика все пак между процеса на цивилизоване и процеса по създаване на град. Двете са обвързани, естествено, в голяма степен историята на великите цивилизации е история на велики градове – Епосът на Гилгамеш дори започва с доста завъртяна серия от размисли за живота в града, изобщо дивакът Енкиду е нещо като олицетворение на срещата на ловеца събирач с най-великата социална технология, града. В Гилгамеш даже се отделя време и място на теми като това колко е пристрастяващо яденето на хляб и пиенето на бира, любима дискусия в нашите кръгове до ден-днешен. Колкото и неприятно да е на много хора, включително и на някои мои приятели, великият град е корона на всяка една цивилизация, тя кулминира в него. Но сам по себе си градът не разпространява тази цивилизация, поне не и задължително. Напротив, тя много бързо залинява в него, задушава се, много бързо започва да се нуждае от някакъв външен източник на виталност. Това обикновено идва под формата на суверенния владетел, на мъжа, който произлиза от цивилизацията, но е някак встрани от нея… Гилгамеш и Енкиду в крайна сметка стават първи приятели още в древната шумеро-акадска митология. Природата не се разбива във високите стени на града. Тя чака отвън – трябва да бъде поканена обратно. В противен случай резултатът е покъртителен в скоростта си упадък на човешкия вид. Упадък, какъвто наблюдаваме и сега при нас.  За да разбереш как българинът се е разложил до нивото на духовен мангал, трябва да разбереш какво той не е усвоил, прескачайки тромаво стъпалата на развитието си – и какво соцът е опитал експедитивно да наложи чрез цивилизаторската си мисия.

Преди Освобождението, градът няма никаква еманципираща функция. В него цивилизация няма. Това само по себе си е много голяма разлика между нас и Западна Европа. София изобщо не е съществен фактор по турско, образът на големия град е Пловдив, с неговите оризища, които най-живо извикват образа на американска плантация, с неговите капанчета, в които по масите танцуват разголени млади момчета под мазни ориенталски ритми и сред мърляви облаци от опиумен дим. Евреи, арменци, цигани, арабски търговци, турци, татари, един огромен човешки мравуняк, Пловдив е инфектиран, той си се превръща в самия образ на ориенталския град, абсолютно демократичен, разплут, разливащ се във всички посоки. Османците са имали склонност да правят именно такива гранясали селища върху римски и византийски основи, за да се възползват от инфраструктурата, която сами често в историята си са забравяли и преоткривали. На тези места живо се усеща османският глобализъм, дефиниран от устрема към произвеждане на едно потурчено насекомо, за което единствена пътеводна звезда е да завърти малко алъш вериш и да изкяри тук-таме нещо. 

Освобожденският ни елит произлиза от друго пространство. Пояс от почти изцяло български градчета – по-скоро големи села – в които не просто има хомогенност, но и необичайно голяма доза самоуправление. Може много да се говори за самата организация на тези места, социалната им динамика, но това сега няма чак толкова значение. Важен е образът на един Калофер, на Карлово, на Котел, Копривщица… това е нашият блестящ град на хълма, идеалът, който съществува в съзнанието на всеки, който се нагърбва с нелеката задача да преебе вечния турчин. Когато се говори за чиста и свята република, тя изглежда именно така. Това е много важен момент. Особено днес, когато редовно се прави опит да се изврати тази концепция, да се одере кожата ѝ и да бъде превърната в наметало за мултиетническа анархотирания. Цивилизацията е естетически проект. Ти не носиш в съзнанието си импулс за високо БВП или “надпартийни”, Аллах да ми е на помощ, дори “неутрални” институции. Младите българи имат тази единствена отправна точка на своето притихнало, хомогенно селце, в което елитът основно се състои от даскали, търговци, занаятчии и попчета. Място, където слънцето огрява прегледни двуетажни къщички, камбаната бие в далечината, на калдъръма отпред двама млади търговци си говорят какво са видели по време на странствата си. У дома ги чакат за вечеря и вече са леко изнервени, че се бавят. На другия ден ще има вечеринка и ще се извикват образите на едни леко поизмислени, леко далечни, но много приятни, селски традиции. А надвисналата заплаха е фундаментално външна, това е змей, една хала с много глави. Хората живеят за такива картинки, това не бива да се подценява. Затова конкретно тази картинка оцелява много дълго и всъщност в известен смисъл е извикана обратно като образ по соца, когато в Пловдив и София започва едно голямо разчистване на махалите, рационализиране на градоустройството, създаване на пространства за тихо поколнение, вместо сноване нагоре-надолу по пазара или в калта. 

Освен това течение има и още едно, в известен смисъл доста по-старо и доста по-неорганизирано течение – хайдутлъкът. Това е по-разнородна група, група, в която има истински български селяни, но и българи, които са живели в хаоса на османския град. Някои хайдути напускат селото си по причини, които дори не са пряко обвързани с турците, това е мотив, с който по-късно българската литература доста се занимава. Българското село е задушаващо по много начини, не искам точно сега да се впускам в тази тема, но тя е пряко обвързана с предмета ни на разговор. Селският дом, преди него домодерни форми като задругата, традиционното българско общество, то има една ограничаваща функция. В известен смисъл то може да съществува без политическо участие, без концепция за естетика или за свобода, да не говорим за неща като величие. Не се нуждае от нищо над или извън себе си, което султанската власт така или иначе не му предоставя. Но това не е водещата причина за хайдуството, макар да е една много жива тема в българското битие. Масово хайдутинът е преследван от тенденциозното османско правосъдие. Той е бил преебан, хванал е гората като бандит, търсещ мъст. Своебразно пиратство е това. В съзнанието на тези хора градът е пространството на османската неправда, гората, планините, там е еманципацията. Много сериозна инверсия на европейската действителност, при която горите и планините от един момент нататък стават разграфена територия на различни барони, дори ловът се забранява. За тях градът не съществува като друго, освен като тактическа зона на действие. Там се връщаш единствено с конкретна военна цел или логистична цел. Затова и тези хора са ликвидирани с особена жестокост в редките случаи, в които са надживявали революционния период. Те все пак оцеляват до по-късно в лицето на хора като Тане Николов, последните воеводи, последните представители на един човешки тип, който разглежда пространството в изцяло военна и героична светлина. Това са guerrilla бойци, които оперират в различна реалност. За тях свещените пространства са далеч от селищата и популационните центрове, те са горички, хълмове, равнини, местата, където са се провеждали ключови боеве, за които никой цивилен или непосветен не е чувал. Там става въпрос за братство от германски тип. Едно доброволно начинание. Хайдутинът не е съвместим с патоса на националната държава, макар да е играл ключова роля в нейното изграждане. Единствената истинска допирна точка между двете групи са деструктивните фантазии насочени срещу градовете на врага – опожаряването на Цариград, например. То е идеал, който споделят всички от Ботев през Бенковски и Заимов до Хитов. Отвъд това няма нищо. Хайдутинът е романтичен бандитски образ, но той не е съвместим с европейския разказ. Затова и сега се игнорира тотално от “проевропейските” кръгове, по начина, по който се игнорира и сходния – като поведение и закваска, не като причини или функция – европейски тип на колониалния наемник, на свободния войник като Зигфрид Мюлер или Лудия Майк Хоар.

Тук се проявява парадоксът. Отхвърля се социалистическото почистване на града от всичко ориенталско – и това действително е нещо последователно с предосвобожденската концепция за цивилизования град – но се отхвърля и тази по-стара концепция за свободния човек, който живее за себе си и за своите братя по избор, а не по кръв. Така се озоваваме в модерния български град, едно набъбващо като бакпулвер туловище, в което няма никакъв план, никакво разслоение, никаква концепция за каквото и да било, освен за обикновеното оцеляване. Тук идваш по работа и се побратимяваш с околните по неволя. Приятел си със съседа в общежитието или с комшиите, които са от същото село и се прибирате заедно по празниците. Комплексираното академично отрицание на всичко, което не изглежда като Берлин през 2005 година се съчетава с болнавия ни отбранителен национализъм, който избива най-често като квартален шовинизъм при отсъствие на друга реалистична или поне романтична цел. Да обидиш Надежда пред набор 09 с електрическа тротинетка е като да кажеш нещо за Западния бряг пред Бен Гвир. Българският град е преди всичко едно безкрайно демократично пространство, където никоя власт не е истински легитимна, където никоя цел не е истински вездесъща до степен, че да надхвърли дребния животец. 

6

Причината да се възпалявам толкова безотказно при всеки опит да се релитигира казусът с робството е, че именно там се намира разковничето, там е причината ние да сме неспособни да изградим каквото и да било. Не защото сме толкова клети, смазани жертви, че няма как да се възстановим. Напротив. Точно факта, че се опитваме да игнорираме случилото се и да се правим на съвсем нормални “европейци”. Основата ни е гнила. Масовата историография на този етап е достигнала до един полу-ама-не-баш негласен консенсус, че “османското присъствие” е всъщност нашия феодализъм, това не е робство, а е “гадно владичество”, както се говори по телевизията от космати арменски продуценти, които не смеят да гъкнат, докато собственият им род бива унижаван и насилван от планински турци на няколкостотин километра от тук. Дори не искам да навлизам в чисто моралния аспект на този въпрос – макар че той сам по себе си, вярвам, е напълно достатъчен – истината е, че този опит да интерпретираш Османската империя като просто някаква редовна част от собственото съществуване те води до комично грешни заключения. Едно от тях е, че ти си преминал през нормалния за Европа исторически преход, но вместо Рим и католически папа, ти си имал везир и Висока порта и Константинопол (по неудобни от историческата гледна точка причини наречен вече Истанбул). Така започваш да си мислиш, че българите са някакъв прокълнат народ, някакъв дълбоко недоразвит тип късокосмести шебеци, които са неспособни на елементарната социална организация, която всеки друг “европейски” народ постига при наличието на същите или поне сходни условия. Нима спахиите не са просто форма на феодализъм? Нима това бейовете да ти грабят така наречените плодове на труда на ангария не е същото като това някой барон да дойде и да консумира брака ти в първата брачна нощ, само защото се води господар на твоето село? Това сплескване на всички исторически феномени в едно е злонамерено, то е зловредно безсмислено, но в провинциалната комплексарщина на българска историческа мисъл е абсолютно необходимо, за да можем да се престорим, че сме точно същите като всички онези, на които се възхищаваме. Ние чисто и просто сме се провалили в прехода си към модерността. Така стигаш до абсурда някакъв гейополитически градски активист да третира Третото българско царство като либерална конструкция от западен тип, та дори с демократични черти, и да ругае комунизма по линия на някакво имагинерно налагане на ориенталски деспотизъм и “връщане назад”. На този комплексиран, догонващ принцип се формира и мисленето за града. В днешното българско въображение се налага образът на града като един форум. Това е общественото пространство, за което бааааааавно и свръхсложно говорят (за жалост) Хабермасовците на този свят, както и техните възпитаници в АОНБУ. Като си представят града, тези хора виждат един огромен, препълнен с народ, площад. Впрочем това горе-долу е и образът, който разни носталгици по соца и по царско време си представят – те виждат едни прегледни, чистички улици, по които се нижат върволици от елегантно облечени гражданЯ. Край тях има красиво орнаментирани фасади съответно в сталинистки или във виенски стил. Всичко е наред, никой няма да се усети, че си българин. Една имитативна крайна точка без никаква база в реалността. Социализмът довежда това до крайност – превръщаш “града” в привилегия, но нямаш реална мисия, заради което нямаш и реални граждани, само една огромна агломерация базирана на масирано държавно строителство. Социалистическият цивилизоващ момент тук идва чак по-късно и умира в ранна детска възраст заедно с Людмила Живкова. Това изобщо не се коментира. Напротив. Заради асоциацията със социализма, всичко това е заклеймено като източен деспотизъм. В публичното пространство се блуждае между величаенето на някакъв безобиден гражданин, който уж е съществувал по царско и е бил върховата точка на съществуването, и паническия страх от некъпаните зверове, които формират масовата част от населението и трябва да бъдат държани далеч от София в интерес на физическото оцеляване на великата ни интелигенция. 

7

Много се подценява ролята на чистата бъзливост в модерната ни история. Нищо не се случва тук до голяма степен заради неистовото желание да се избегне жестока, болезнена, мъчителна смърт. В центъра на столицата, малките се събират около разсечената мегаглава на Стамболов. Не съм му фен, но е наистина патологично единственото нещо, което знаеш за него, да е колко грозно и мъчително е умрял – то е вредно за теб самия. Изобщо преподаването на история след Освобождението се фокусира основно върху това: как някого го изтезавали, как ВМРО му отрязали пръстите, насекли го с брадви, пръснали му черепа… то продължава и при говоренето за историята навън. Картинката на Мусолини е как виси и партизаните бият разсъблечения му труп с колове. Всяка стъпка, каквато и да било стъпка, те води не просто към крах, а към нещо, което сериозно напомня на видеата на картелите, които се разпространяваха масово след ок. 2012 година. Преходът ни е безкръвен до голяма степен именно защото кръговете, способни на политическа организация, живеят в панически ужас от насилието и насилствената смърт. От там се съчиняват и половинчати разкази за социални договори на места, където такива няма. Защото докато ти се барикадираш в Центъра на София и се опитваш чрез графити и оправяне на плочки да я накараш да заприлича на “нормална държава”, в която няма какво да се случи, градът по икономически и демографски причини се пълни с хора, които нямат никакъв цивилизоващ фактор в живота си. Които нямат такъв страх от насилието – и биха ти спукали тиквата от бой без да им мигне окото. Това не е морален казус, макар че много се опитват да го превърнат в такъв в момента чрез масови психози за локалните по моловете и тем подобни. Всеки, който не е живял под похлупак добре знае, че преди да има “локални”, дори в Центъра имаше скинари и те в известен смисъл бяха доста по-притеснителни от това сега. Преди тях пък имаше мутри и от Раковска се чуваше гърмеж и пукот не прекалено рядко. Такива неща се случват, когато нямаш никакви инструменти за контрол над едно население, когато градът не функционира като развъдник за определен социален тип, а само като сборен пункт за бедните и некъпаните на една нация в напреднал стадий на упадък. Масовият човек винаги дегенерира до такова ниво, когато бъде оставен – човешката плесен, както я нарече скандализирано Кьосев, докато се опитваше да резюмира мисълта на Ницше. Да, това е биомаса. Това е неупотребим човешки материал. И причината не е, че сме болни от корупция и децата на партията са на власт. Причината е, че власт ефективно няма. Власт в смисъл на централизиран контрол, упражняван от елит, който има изрично политическо самоопределение. Борисов и сие не са животни на политиката, те са човечета на политиканството, на оцеляването, на самосъхранението. Един истински демократичен елит, който е превзел София и го е превърнал в един истински демократичен град, който просто си набъбва. “Расте, но не старее” е много подходящ слоган за такова раково образувание. 

8 

Национализмът е също толкова градски феномен, колкото и либерализмът. Никакво количество романтично венцеславене на героизма и на древните корени няма да направи от провинциалния телкаджия радетел на родното. Масовият човек винаги ще гравитира към позиции, които го пазят, които му галят чувството за важност без да изискват нищо особено от него. А най-добре, ако му и обещават някоя дребна човещинка. Малко мазнинка да потече и за него. Ако крайната ти цел не е да се настаниш най-отгоре на воняща на развала пирамидална структура като общински съветник от ГЕРБ, това не е материал, с който можеш да свършиш нещо. В което няма нищо лошо – хората винаги са били такива. С известни изменения, човешкото животно никога не е било впечатляващо, никога в масовата си част не е било достойно за най-смелите ни мечти или надежди. Миговете на красота в човешката история са едни редки проблясъци. Но хората се дресират. Както кучето, конят, дори котката, въпреки чепатия ѝ нрав. Ролята на града е да дресира. Великият град, столицата, те произвеждат облика на една цивилизация, там се гради човешкия тип. Селото няма политическа функция. Провинциалният град може да има, но в много по-малък мащаб. Ако искаш да си силен, ако искаш да си независим, ако искаш да имаш потенциала да стигнеш до Луната, ти трябва да имаш градове. Мощни, красиви, жизнени, хаотични дори… места, в които през прозорчето на бордея виждаш върволицата, която се катери към акропола, където тържественият помен се редува с дионисиевата зверинна радост. Такива пространства се създават с власт. Не се създават с голи принципи и протестни действия и всякакъв род консервативно (като нрав, като подход) мрън-мрън за това какво “не бива” и какво “не е редно”. Редно е това, което можеш да наложиш. Гражданинът – бил той националист или либерал или фашист или каквато друга градска идеология се хване да вирее в климата на това нещо – има една чисто групова, съсловна задача:  да се наложи над провинцията. Има едно много комплексирано, срамежливо отношение от страна на всички партии и на всички движения тук. Много е неловко, че не можем да намерим кандидати за листата в Хасково, много е неловко, че никой не иска да ни слуша и че ако искаме да им говорим за нещо, което не се отнася до Русия и Украйна или до социалните надбавки, никой не иска да ни слуша. Такава е чистата реалност. Това е група, която разбира себе си именно така. Която си има провинциален елит, който я обгрижва и отглежда именно по този начин – с поощряване, с надбавки, тук-таме с малко насилие. Тези човеци са недостижими. Нещо повече: те са враждебни. Крайно време е да бъде разбрано това. Както Стамболийски е разпознал заплахата за селското движение у комунистите, както комунистите са прозряли ролята на БЗНС като символ на една все още жива социална група… ГЕРБ и ДПС и Величие и всякакви подобни трябва да бъдат интерпретирани като белег на политическите и социални тенденции у многообразна, но иначе единна група – на българското село и човешкия тип, който то произвежда. Не можеш да преговаряш с него по начина, по който това се прави в момента. Не можеш да го изреформираш до изчезване или да го убеждаваш да се саморазпусне. Ако искаш да го промениш, трябва да го принудиш. Можеш да измислиш начини да го цивилизоваш впоследствие, но това се случва на първо място с власт – Израел работи за масовия евреин, но той е възможен благодарение на малцинствените идейни течения преди него. Всичко по-малко от това е просто хоби и помпане на самочувствието. То е някаква консервативна фантастика в главите на хора, които се чувстват “европейци”, като под това разбират само Нетфликс, Реддит и Спотифай. Българският либерал е нравствен консерватор, който се занимава с браненето на комикси, водещи на вечерни talk show-та и негрохирурзи. В известен смисъл е и неизбежно предвид самоналожената роля на наблюдател на историята.

9

Българският град не е и не може да бъде Марсилия или Флоренция или Брюж или дори Новгород. Няма как да бъде реформиран до степен, че да се превърне в нещо такова отвъд някаква перверзна прилика на пръв поглед. Имаше преди известно време абсурден порив да се говори постоянно за Клуж, да се сравнява тротоар тук с тротоар там. Това не е въпрос на “добри практики” или на лекуване на корупцията, въпрос на това какви хора властват и над какви хора се властва. Няма да има такова нещо като български град, който да не изглежда като коптор, докато властва елит, който е злонамерен към Града, който няма концепция за напредък, която да не е обагрена идейно в розово или червено и разбира технологията единствено като карго-култ към Духа на Запада. Няма как да има модерност в страна, в която към масовото население се подхожда със смесица от страх и заблудено възхищение към “обикновения трудов човек”. София днес функционира като човешки зоопарк. Тя е затвор за малкото качествен материал, който се произвежда тук, урежда трансфера му към други паркове или пък го скопява тотално, вменявайки му слабоумна идеологическа дихотомия между полоноиден католически консерватизъм и аналния бандитизъм на европейското ляво. Позиции, които нямат никаква връзка с реалността и не представляват нищо освен виртуално изживяване на чужда политика. Абсолютен dead-end. Този ефект е търсен умишлено. Най-голямата заплаха за спокойното живуркане и въртенето на алъш-вериш е стремежът към нещо повече. Към надскачане. Стремеж, който е естествен у по-млади групи, които рязко са натрупали средства, които се чувстват задушени. Очевидно е от само себе си, че има такива среди в България, които въпреки условията са успели да произведат капитал, да си изградят някакво кохерентно светоусещане по аналогия с видяното навън. Това е група, която надхвърля като значимост и като размер потенциала на всяко досегашно “градско” движение. На тези хора – не на коментариата и на дребните човечковци в казионната представителна политика – казвам: пространството в модерния свят не се открива, то се взима. А като го вземеш, трябва да го направиш разпознаваемо свое.

Съзряването или упадъкът на един народ не е в ничии планове. Оцеляването зависи от осъзнаването и възмъжаването на доминантна група, на малцинство с капацитет и самоувереност за управление. Дания е толкова развита и мирна, защото през 1536 година кратката гражданска война е решително спечелена от протестантите и от краля, който налага себе си и спомага за установяването на Датската лутеранска църква. Япония догонва и изпреварва Запада след решителна (и кървава) победа от страна на олигархията на Мейджи – начело с клановете Чошу и Сатсума – над консервативния, протекционистки шогунат Токугава. Букеле направи от Салвадор сравнително функционираща държава, след като опандизи почти 100 000 членове на Мара Салватруча и Барио 18. Сега има едно възкръсване на мускулестия либерализъм. Забраняват се антидемократични и популистки кандидати във Франция и в Румъния, в Бразилия (която е прокурорска държава) това става дори от по-дълго, опозицията се лишава от платформа, гонят се социални медии. В Полша Туск практикува законовоенни действия срещу ПИС и я задуши успешно, за да може да си продължи с тралала културните въпроси, с които и ПИС се занимаваше, но от друг ъгъл… това са признаците на един организъм в паническа отбрана, но не и в устрем към победа. Мускулестият либерализъм на модерния свят е палиативен. Той може да повлече други със себе си, но не може да се установи и наложи. При него единственото действие е невротичната реакция. Всеки български елит, който не е от обичайните среди и не желае просто да се слее с тях за кратко, преди да изчезне, трябва да възприеме себе си като бойна формация. Това означава да осъзнаваш чистата логистика на българската политика – да знаеш какво можеш да си позволиш в София в деня на взимането на властта, колко бързо и къде трябва да действаш, за да изземеш инициативата от вкопания вече режим. Означава след това да си позволиш всичко, от масови уволнения в администрацията в духа на Америка от ерата на Андрю Джаксън или на Гърция след войната, до форсмажорно преначертаване на общинските граници, сформирането на нови полицейски части, които да отговарят пряко на изпълнителната власт, назначаването на изцяло нови областни управители и преминаването на най-малките населени места на ръчно управление от тях. Да създадеш нова столица. Означава една енергична изпълнителна власт да спре да се срамува от собствения си потенциал за упражняване на власт. И може би – и това е най-плашещото, най-голямото светотатство – може би означава да жертваш републиката, за да спасиш всичко останало… à la guerre comme à la guerre.