1

Преди нещо да изчезне окончателно, то се превръща в обида. Така например да опишеш нещо като “българското” еди какво си се превръща в смъртна обида – това е бюджетната версия. От Тему, дето се вика, първо беше от Илиенци. По същия начин и либерализмът е дегенерирал до нивото на един малко по-сложен синоним на думата “смотан”. Да се опишеш като либерал вече не означава нищо особено, дори за самите горди либерали това не е название на реален феномен, а е епитет. Културен признак, някакъв. По същия начин, по който Божанков носи малки значки на Съпротивата от Междузвездни войни на реверчето на малкото си сладко костюмченце, така и думата либерал за него и неговото котило е заместител за наш-ваш. Което е съвсем нормално. Тук все пак е шмитиански блог, не сме гейове. Истинският проблем е, че това изпразване на термините от съдържанието им, за да бъдат използвани после като сигнална естетика, вреди и на реалното нещо, което тези термини описват. Вреди на социалния тип, който е създал либерализма.

Преди време писах в една приятелска статия към ППДБ  – къде на шега, къде не – че крахът на тази партия е нейната неспособност да идентифицира социалната група, която формира нейната материална и членска база. А щом не може да я разпознае, не може и да я обслужи, каквато в крайна сметка е целта на цялото упражнение. Затова се вкарваш, вярвам в по-голямата си част неволно, в абсурдни псевдополитически операции, при които, докато си на власт, назначаваш хора от други групи, от други партии, с други интереси. Това произхожда не просто от слабо познаване на хората като животни, но и от лично закърняване на инстинктите. Всеки организъм, от обикновената пчела-работник през женската лъвица до маймуната бонобо, практикува непотизъм. ППДБ в масовия случай, не. А когато го направи, то е някакво изключение, много срамежлива и половинчата маневра, за която биват принудени да се извиняват от долнопробни жълти парцали. Причината е, че я няма волята, която ръководи селектирането спрямо собствения ген, така да го кажем. При животното водещ е инстинктът за продължаване на рода и подсигуряването на качествена челяд. ППДБ се ръководи… от… не е ясно. 

2

Тази склонност към абстрахиране от реалността не е нова. За следосвобожденския българин образованието почти винаги е било въпрос на привидности, това е някаква социална идентичност, която ти си избираш – ти си образован българин, българин, който е видял свят. То е вид опаковка. Какво има вътре, това е без значение. Има един дълбоко провинциален комплекс в това, този стремеж да се отграничиш от своите, за да изглеждаш като приемлив събеседник за чуждите. Тези чужди не съществуват, реално, поне не и във вида, който така тормози подражаващия. За подражаващия светът е сцена и то не в хубавия “сега ще се покажа колко съм специален” смисъл. Да си на сцената задължава. Особено ако си комплексар. Ти играеш роля. Всеки ден, всеки час, всяка минута. Така образованието става конформизъм, а философията, мисълта, реториката – софизъм.

Празнословието е език на тази прослойка и винаги е било. Някога професор Михалчев и Асен Златаров са обикаляли селата и са изнасяли някакви трудно смилаеми речи срещу Шпенглер, наистина са се посветили на това начинение по един много аутистичен начин. Представи си да обикаляш селата да мрънкаш срещу Шпенглер… това е като днес да се завреш в Кърджали да агитираш за върховенството на закона. Даже не е чак толкова трудно да си го представиш. Можеш да си пуснеш Иво Христов и да слушаш – измежду камарите синофилия – именно този род самоцелни опити да се обясни някаква сравнително по-висока мисъл на масова аудитория, която единствено чака ключовата дума “Русия”. Ляво, дясно, русофобско, русофилско, така наречената интелектуална прослойка тук оперира все по този начин. Свинтила разказва как Стоян Михайловски е висял на балкона си над един от софийските пазари в петък следобед и е държал реч за английската конституция, докато наоколо са ревали магарета и са блеели непродадени овце. Такива хора винаги са се стремили да запълват вътрешните си потребности, то е форма на терапия. Много ясно личи това по (редките) авторски материали в гейополитическите медии, както и в постоянното ядосано бълбукане във Фейсбук. Аз съм виждал хора от тези среди със сериозно количество последователи да обвиняват руското нашествие в Украйна за кончината на родителите си – стресът от погазването на елементарната човечност бил прекалено тежък. Не искам да се ебавам прекалено с това, то е по-скоро тъжно. Падането на международния ред основан на правила и закони беше удар за крехкото здраве, ментално и другояче, на много хора в казионните коментаторски среди, дори не само професионалните. От там и едно известно ожесточаване. Естествено само дискурсивно. Това не е точно политическо съображение, то е производно на безкрайните видео-есета в YouTube, в които някакви мързеливи автодидакти се опитват да ти обяснят за “философията на екзистенциализма” в хитовата филмова поредица Завръщане на Ники Илиев. Долнопробно маскиране на терапевтичния уклон като политика или философия. Затова и тези хора във властта винаги се занимават именно с терапевтични казуси, за тях държавата е преди всичко една медицинска институция. Мога да продължа в този дух. Изобщо говоренето тук за корупция, то е някаква колективна форма на самодиагностициране. Всички в радиус от километър и половина от главата на Стамболов страдат от “бърнаут” или някакъв “синдром”, по същия начин и държавата страда от една абстрактна форма на гниене, която се дължи на това проклето балканско заболяване. Така ми казват. Аз лично епикриза не съм виждал. Но и без нея винаги има много за коментиране.

3

Бреговете на Византия в поезията на Йейтс са нещо полу-истинско, там е светът на духа и на изкуството и всичко сякаш блещука, премигва, заплашва да изчезне всеки момент. Точно по този начин и “либералната демокрация” за този комплексиран коментариат е нещо ефимерно, далечно, то е спомен – за Рейгън, за Тачър, за Обама или за Костов, за някакъв дребен отрязък от време, в който да бъдеш журналист или коментатор и активист наистина е минавало за много ангажирана работа, затова се и бърка с концепцията за гражданин. В действителност този нагон не се различава по нищо от разпространения тошовизъм. Той е основно личен. То е усещане за духа на някакво време. Не казвам, че няма нищо, което да не е качествено различно между настоящето угаръчно време и тези периоди (включая и тошовизма). Напротив. Но поривът за завръщане там е грешен. Ръководи се от глупост. И именно той поставя самоопределения либерал като действителен консерватор в настоящата обстановка. Има голяма ирония в това – онези най-активно зовящи за социална мобилизация искат да бранят ancien regime, но с реториката на революцията. Говори се за човешки права, за разум, за лекуване на някакви болести по общественото тяло. Но всичко това се прави отбранително. Има някаква заплаха, която е външна и е надвиснала над идиличния космос на познатото. Тя трябва да бъде посрещната решително, да бъде ликвидирана. Не случайно тези призиви се увенчават с провал, макар преобладаващата атмосфера на нашето време да е на дълбоко безпокойство. Не можеш да правиш “консервативна революция”. Дори чисто идейно това е една германска идея от периода около войните и резултатът е не просто незадоволителен, а почти смехотворен, политически погледнато. Наскоро с добър приятел говорих за Отмар Шпан, един не особено известен днес консервативен мислител от този период между световните войни. Той се занимава се антидемократизъм, корпоратизъм, след 30-та година опитва дори да агитира в нацистките среди за възприемане на средновековния социален и икономически модел в интереса на нов тип антииндивидуалистичен универсализъм. Той е член на партията, посветен ѝ е, вярва, че тя може да въведе неговата утопия. Няколко години по-късно се е оказал в Дахау, където и почти ослепява. Пускат го бързо, но не го реабилитират. Умира малко след войната, отритнат и разочарован. С малки изключения – големи личности като Юнгер, Шмит, Хайдегер – това течение е било просто един обречен последен отглас от германския романтизъм, касаещ нишови въпроси. Идеята на тази консервативна революция или контрареволюция се разбива в твърдата властова реалност на една истинска революция: тази на нацистите, на Хитлер, на духа на германския Volk. Причината е очевидна. Едното е носталгична идея, то е платонически идеал. Другото е потенциална енергия на цяло едно население, на цял един народ, на лидер, който олицетворява всичко това и го съчетава в своята личност и зад себе си има изграден елит, който да го подкрепя. Нацизмът е идеята като сечиво. Като оръжие. Той е нещо, на което можеш да се ободеш. Нещо, с което можеш да уязвиш врага си, дори смъртно. 

4

Идеологиите не се раждат в духа на съзнателната необходимост. Не се изграждат, защото много искаш да “имаш” нова идеология или да си много авангарден. Те са продукт на естествени, дори биологически процеси. Ще се върна набързо много назад, към началото на един епохален преход в европейската история: раждането на града като отделна социална единица, като място, което развъжда един тип хора, които са качествено различни от онези, съществували досега в затворения свят на феодалната, аристократична система. Края на 12, началото на 13 век. Брюж, Флоренция, Любек, това са люлките на меркантилизма. Те са вече стъпка отвъд чисто личния елемент на освобождение, който градовете предлагат. Тази глътка свеж въздух, която прави от крепостния селянин свободен човек, тя става просто едно от много вдишания. Градът става точка на контакт, става възможност. Там постепенно се появява човекът, който живее, за да трупа, за да върши, за да снове нагоре и надолу – за това пише и Вебер, онези от вас, които са ронили сълзи от скука над учебник по социология или в лекция на Смилов сигурно си спомнят този момент. Социалният тип на ранния капиталист. Човек, който изпитва чисто жизнена необходимост от това да работи, да създава, да акумулира. Той не е някакъв прототейтист, неговото отношение е много по-фругално и аскетично дори от това на Бен Франклин, който по-късно формулира “съвети за младите”, които звучат поразително като извадени от хъслърски рийл в >настоящата година. Ранният капиталист е човек забележително сдържан и посветен на работата си. Трудът му е начин на живот и това много рязко се отличава от мъжа на традиционната работа. Традиционалисткият типаж взима точно толкова, колкото да подсигури съществуването си по познатия традиционен начин. Ти можеш да си какъвто искаш барон, но да видиш селяните да обядват и да прекъснеш обяда им с призиви за работа, това е било нещо немислимо. “Работата” изобщо е имала съвсем различен характер за тези хора. Животът е бил ясна последователност от ленивост, съзерцание и труд като една почти религиозна обредност. Добрите дела можеш да си ги колекционираш, да си ги пазиш за мига, в който трябва да изкупиш някой грях, дори. Това не можем да си го представим. Погледни Хампарцумян, погледни Памеца, иди на Женския пазар и си поговори с циганките или със скоро дошлите нови европейци – това не можеш да си го представиш вече. Но в действителност през Средните векове доминантният тип е бил неамбициозен, но и дълбоко посветен на труда си като форма на почитание на Господ. Професията е била даденост. Думата амбиция изобщо не е носила положително значение, това е било нещо осъдително. Ти да искаш повече, да се стремиш към повече и да изпитваш угризения спрямо отредената си роля, то е признак за едно неспокойно разположение, което Господ едва ли би припознал. Работило се е със свалена пред бога шапка. Има много недоразумения за това днес, много се злоупотребява със Средните векове. Тогава се е родил и този антипод, това отрицание на католическото покорство и склонността към колекциониране на добри дела… калвинизмът, пуританството, тяхното развитие е спомогнало за образуването на един нов социален тип, основно в градовете. Тогава се родил бюргерът, а с него и меркантилният тип – не меркантилен в смисъла на продажен, а на човек с нюх за търговия, за приключние, за който решението дали ще бъде спасен или осъден е въпрос на моменти решения, непрестанно сноване. Ранните натрупвания на капитал са били въпрос на дух. Ти отиваш да търсиш нови пазари, събираш екипаж, обикаляш с кораб. Мотото на средиземноморските плаватели в онези времена е адски смело, то гласи, че е необходимо да се плава, не да се живее. След това се връщаш със суровини от далечни земи, градиш манифактури. Или пък ставаш наемен войник. Така постепенно се образуват и първите големи търговски фамилии. Медичите, например, това не е “аристократично семейство”, то е търговско. Сфорца, Боргезе… Тези фамилии постепенно изграждат своето влияние по икономически път, техните уж дълбоки корени са изобретени по-късно. Те субсидират походите и авантюрите на една войнствена европейска аристокрация, която е забравила себе си и се опитва да живее далеч отвъд реалните си финансови възможности – в това е част от трагизма на този период. Кредиторът става княз и даже не говорим за евреите. 

Нека останем в Италия, защото там се вижда най-ясно. Амбициите са огромни, пространствата са малки, армиите също. Затова се наемат частни войници от цял свят. Войните са много и са постоянни; все пак аристокрацията е една каста, която е основана от войни, нейната стойност е до голяма степен военна, нравственото й учение се дължи на военна доминация. Особено в англосаксонския свят, това е много важен момент. Така се развива и тази дребноаристократична прослойка на странстващите рицари, която представлява най-прекия досег на простолюдието до едно по-развито учение на нравите и етиката. Много ясна социална функция е това, макар и неосъзната. Тя извира именно от войната, от войнството. Но парите за тези войни постепенно стават чужди. Ако загубиш войната, ти ще може и да стигнеш до разумно споразумение със семейството или семействата начело на вражеската армия – все пак по всяка вероятност делите кръв, делите векове традиция – но парите са дошли от търговците и те ще искат своето по договор. Те ще вземат част от земите ти, част от титлите ти. Макиавели говори за това усърдно, това е светът, в който той израства и вирее. Той става свидетел вече на новото разположение на силите – след като първите парламенти на континента са се появили като “консултативен орган”, изискан от търговците от своите длъжници като начин да ги контролират, след като харчовете им съвсем са напуснали разумните граници. Така сядат на масата с представителите, с носителите на духа на стария режим. Виж за пример венецианския Съвет на десетте – това е тайната служба на олигархията във Венеция, заможни мъже, които следят и наказват дори патрициите. Те живеят спрямо много стриктен морален кодекс. Те се бъхтят постоянно, носят същия етос, който и останалите семейства от така наречената Златна книга. Те се превръщат в пълнокръвна част от венецианската аристокрация. Такова нещо е невъобразимо сега, такъв тип социално изкачване. Меркантилизмът тогава е нов, мощен феномен. Роден е от нов тип хора. Родил е нов тип хора. И тези хора имат волята да предизвикат циркулация на елитите. Но това не им стига.

5

Търговецът, бюргерът, той през цялата си история се стреми към това да елиминира посредниците, а феодалната система е система на многото посредници, на много нива на разслоение. Затова е грешка да се говори за истински стремеж към “свобода” в този смисъл. Градският човек не отхвърля властта, той я рационализира в своя полза. За тази цел обикновено застава на страната на короната срещу местната аристокрация. Европейската история е дълга поредица от вътрешни междуособици и пререкания на собствена територия, короната срещу феодалите, короната срещу църквата, постоянни съюзи, кроежи, войни и войнички. За човека на търговията и капитала, това е проблематично. Той се нуждае от яснота, нуждае се от пряк достъп. С феномена, който описах по-горе, появата на тези мощни търговски фамилии и установяването на една нова градска йерархия, новата градска класа убива аристокрацията и се навлича с нейните одежди. В днешна Германия и в германските градове вече има наследствени титли като Großbürger, към 17 век този процес вече е към своя край и търговецът се е установил като част от системата, той я е обуздал, не я е ликвидирал. Но в недрата на града се ражда един новия човек. Човекът, който вече се осъзнава политически като фактор, съвършено отделен от традицията и от добрия й тон. Той има волята за представителство, за участие, дори за някаква автономия на действие. Оформило се е политическото тяло и то постепенно се разраства с разпространението на четмото и писмото. От тези просветителски среди се раждат ранните либерали. Тук започва разклоняването на новия либерален елит от стария търговски такъв – новото се ражда в клубовете за дебати, сред адвокатите, учителите, в университетите, в кръговете на покровителстваните от богатите фамилии артисти и поети. Гарибалди е син на търговци от Ница, баща му го учи да бъде моряк и така той развива едно фундаментално свое качество – динамизмът, устрем към хоризонта. Расте в среда, в която редовно се търгува с далечни империи, докато в таверните се говори за революции. В такива среди се раждат враговете на абсолютизма, враговете на един задъхващ се режим, който вече няма място за тях и не им оставя възможности за мобилност. Либералът се ражда като революционно явление. Неговото кредо – отвъд формалностите – е на тоталното отрицание на този ancien régime. Това особено ясно се вижда при французите. Не говоря дори за самата Революция. По-късно, вече в периода между Реставрацията на Бурбоните и Юлската монархия, когато хора като премиера Франсоа Гизо създават краткотрайно течение на аристократичния либерализъм, което съпътства обречените упражнения в конституционна монархия. Тези половинчати мерки не стигат. Ветровете на времето опъват платната на нова група, на един нов елит, който е по-жизнен, който вярва повече в себе си. В крайна сметка това е може би най-важният елемент от управлението, от това да употребяваш властта и да разполагаш с нея по пълноценен, съзидателен начин – ти трябва да вярваш, че тази позиция ти се полага. Че ти трябва да бъдеш там, където си и за тази цел си готов дори да убиваш. Моментът на разколебаване предшества тоталния разгром.

6

А градът е много уверен в онези години. Особено в края на 18 и началото на 19 век. Той ври и кипи и из неговите дебри излизат какви ли не чудовища. От него излиза и нашата концепция за нация.

Ранният либерализъм е националистически. Когато казах, че идеологиите не са плод на интелектуална мастурбация или дори на съзнателна необходимост, визирах точно това: няма как ранният революционен либерализъм да има друг, освен масов, популистки, националистически характер, тъй като той цели тоталното отрицание на вражески аристократичен режим, режим малцинствен и космополитен. Не искам да подминавам и ролята на Наполеон във всичко това, той е демонстрацията, че с чиста воля за завоевание можеш да преобърнеш всичко, което е изглеждало здраво и вечно. Кухи идоли. Има известен анекдот за Бонапарт, всъщност той и сам го разказва, за това как се прокрадва през градините на двореца Тюйлери, когато простолюдието го щурмува. Там той вижда труповете на швейцарската гвардия, стотици от нейните членове умират в последен опит да защитят крал Луи XVI – това е всъщност последния организиран опит да бъде защитен краля изобщо. Буйстващите го залавят и го изтипосват с червена фригийска шапка, символ на революцията и по-конкретно на якобинците. Наполеон е силно афектиран от тази гледка, но не е пленен от морална паника. По-скоро той съзрява в този момент уязвимостта на тези късни монархии, особено на Бурбоните, които той по-късно ще пъди от Испания с едно презрение, което си представям, че се е родило именно в окървавената градина на Тюйлери. Военният бонапартизъм ражда наборната армия, която довършва започнатото от Революцията. Не Робеспиер или дори големия Фуше са символ на този период, а Корсиканеца, който сублимира в себе си духа на старото и на новото време. Негов е смъртоносния удар, макар други да довършват уязвения стар ред по-късно. Но тук избързвам малко.

Преди познатия нам период на модерните държави, Европа се разграфява основно на династически принцип. Вестфалският ред е една много сложна игра на баланс. Градове и села сменят своята принадлежност десетки пъти в рамките на едно столетие, а това, което ние познаваме като геополитика, е просто междудинастически контакт. Политиката е камерна, тя се случва в спалните и в дневните на великите князе и крале. Да имаш любовница с определен произход, която говори определен език, може да има повече значение за развоя на управлението ти, отколкото някакво селско въстание някъде си там. Реалността на терен е основно лингвистична. Кралете и князете говорят универсални езици, първо латински, по-късно неговите разклонения… това продължава до наистина много късно. Например в Белгийско Конго, масовият език продължава да е френски. Това е мощен, универсален език, той има една политическа функция, която фламанският не би могъл да има. Причината за това е, че той е селски диалект, той е пример за онова, което се превръща в основа на европейския национализъм около края на 19 век. В Австро-Унгария това е особено наболяла тема, там унгарската идентичност се базира на езиково малцинство, което осъзнава себе си заради активната дейност на предимно градски елит. Лайош Кошут, който е от малкото (сравнително) популярни унгарци тук, организира революция през 1848, ликвидира изрично германоезичната феодална система и постановява, че всички маджароезични поданици са всъщност унгарци. Друг познат на българите унгарец, Петьофи, също символ на набъбващия либерализъм на континента, дори описва малцинствата като “язва по тялото на нацията”. Така звездата на младия градски либерализъм изгрява, тя е оженена за революционна и масова форма на национализъм. Тя е острието на новородена концепция за националната държава. Заедно те целят да направят от селянина определен тип човек – сънародник или “гражданин на държавата”, всичко това на базата на езика и на рода, вече не продукт на града като пространство, а на града като идея. Много важно разграничение е това; вече именно езикът и рода са определящ фактор, не религиозната общност. Има определена идентичност, която е отчасти породена от градското въображение, но и от общото езиково и етнографско наследство, което градът пречупва през своето обогатено разбиране. Симбиотично е това явление, то е взаимодействие между чувствителния и много изрично културен либерализъм на градовете и финансовия гръб на провинциалната етнически и езиково маджарска дребна аристокрация.

Този процес е много кървав. В Австро-Унгария, ако продължим да чепкаме там, виждаме как броени години след революцията на маджарите се намесва консервативният бирник на Европа – Руската империя – за да възстанови традиционния ред. Така на власт идва режимът на Колман Тиса, по-късно и по-кратко просъществувалия такъв на сина му Ищван, който се грижи за това да смаже маджарския национализъм като го изтиква от градовете обратно в провинцията и едновременно с това елиминира крепостничеството и въвежда данъчно облагане сред аристокрацията. Как се състезават маджарите тогава с големите латифундии, с германците, с евреите? Ами, не се. Сгъват. 

Навсякъде в Европа процесът на национално обособяване минава през едно болезнено съсичане на стария ред. То се провежда от сравнително малки групи, които се нагърбват със задачата да творят история и да правят от аморфните маси истински народи; в Италия Гарибалди тръгва на завоевателна война в Сицилия с едва 1000 души. След себе си той оставя диря от трупове, по която други го следват и в чийто край откриват италианската нация. 

Но никой не го прави както Корсиканеца преди това. Никой не претворява света по свой образ и подобие по този начин.

7

Всяка система стъпва върху основата на един велик подвиг. Подвигът се кодифицира – той се превръща в отправна точка за закони. Така героят става велик законодател. В модерната европейска история има един такъв – това е Бонапарт. Неговият Code Napoléon не се обсъжда много, макар да е буквално носеща стена на т.нар. Западна цивилизация. Като магнитуд единствено може да се сравни следвоенния ред, наложен по време на Нюрнбергския процес. Там няма един мистичен законодател, има по-скоро колективно налагане на лепта над силата от страна на справедливостта. Именно така се заражда движението, което днес се дефинира обикновено като либерализъм. То е менажерско движение, то цели да наложи процеса над действието, институцията над личността, управлението над властването. Нарича се днес дълбока държава, но това е по-скоро пейоративно название за съвсем естествен за тази система процес на скриване на реалните механизми на властта под повърхността. Както всяка една държава скрива юмрука на принудителната си сила зад сатенената ръкавица на закона, така и административният апарат заравя дълбоко наистина плашещото лице на суверенитета, върху който се основава всяка стабилна система. Под суверенитет визирам познатото на всички аутисти – решението. Да можеш да взимаш решения означава да бъдеш суверенен. В модерния, следнюрнбергски прочит на света и на държавата, този суверенитет бива окован в конституцията, от него остава един помен, една посока на движение, след което машината на институциите забоботва. Курсът е зададен, капитан не е нужен. От тук можем да си говорим, докато не ни посинеят бузите, за парализа на институциите и така нататък, но това само по себе си не е важно. Поне не и точно сега. 

Ще поясня в следващата част от това есе. Но на този етап ще кажа следното: градският човек е олицетворен в чистата си форма от Джузепе Гарибалди, не от Манол Пейков. И ранният национализъм, оформен под влиянието на града и на неговите либерални тенденции, знае това много добре. Знае, че ред се чупи със стряскащо насилие. И единствено из развалините на традиционното можеш да построиш нещо ново, каквото и да е то. Тяхната позиция е революционна, искам да го натъртя отново. Няма нищо революционно в организирането на тридесет и пети “поход за мир” или пък парад в подкрепа на Х права на Y потисната група или малцинство… това е консервативен уклон. Ти лобираш. Демонстрацията, протестът, това не е реална опозиция, не и в настоящата система. Дори в рамките на българската клептокрация с бюрократични черти, това ти да излезеш да браниш нечии права, това е консервативно действие, то е защитно. Може да се каже, че ППДБ е партията на консервативната реакция, дори, ето една формулировка, която не се чува често. Дори извън управление, тези хора са защитници на един режим, с целия му мисловен и интелектуален багаж, всичките му културни символи и знаци. Има един проблем: този режим не съществува тук. За България това е само приказка за лека нощ.