1
Времето отмива всичко, дори това, което привидно остава след потопа. Ето, словосъчетанието “треска за злато” – формално то съществува, даже хората продължават да го употребяват и то не само в контекста на някое денонощно казино с позлатени джинове на фасада си в Орландовци. Но смисълът и контекстът са изгубени. А те дори не са някаква обскурна част от историята. Принадлежат към онзи момент, когато стотици хиляди приключенци от цял свят четат във вестниците, че в един отдалечен регион на Канада, в който дотогава е могло единствено да си намръзнеш ташаците, е открито злато. В коритото на един от притоците на реката Юкон, Клондайк. Над 100 000 души се стичат там още в първите месеци след откритието. Джак Лондон пише за това дори, като в книгите му още можеш да намериш и оригиналното название на треската – klondikitis, нещо като клондикит на български.
Формите на миналото са изненадващо устойчиви. Тоест всичко все така неумолимо си се променя, но има едни силуети, едни универсални черти, които биха били разпознаваеми и за човек преди 100 години, стига да предположим, че той изобщо би имал капацитета да възприеме настоящия свят с неговата забързаност, неговата свръхестествена скорост. Треската за злато не е изчезнала. Но както всичко друго, тя е добила един нездрав и бледен вид, изглежда по-слаба и по-скучна от всякога. Но все така си е там. За тези, които имат досег с Бизнеса (pbuh), особено в България, но и в Европа като цяло, няма нужда да казвам, че арабският свят в момента се гледа с навлажнени от облизване устни. Там е БЪДЕЩЕТО. Всеки е водил в някакъв момент такъв разговор със средно-до-не-особено успешни бизнесмени, които са изчели де що има статия в Бизнес Инсайдър или Капитал за това какви мащабни инвестиции в Х или Y сектор се правят от нефтархиите. Естествено самата дума нефтархия няма да я чуеш, защото за тези хора това е една надресурсна и надполитична Мека, а Кааба е поредното IPO на бивша държавна компания, която сега е станала “частна”. Който иска да е голям, сега се надпреварва през пустинята към сунитските нефтени кралства. А те приемат с отворени обятия.
Странна е за европейския разум социалната динамика на тези места – не можеш да видиш “местен”, който да се занимава с някаква действителна работа, прекарват повечето си време в срещи с потенциални инвеститори или в развиване на инфлуенсърските си профили, защото там общо взето всеки бизнесмен е и инфлуенсър. Останалото е една маса от гост-работници от цял свят, но основно от по-бедни мюсюлмански страни, като Пакистан или средноазиатските постсоц Тоталистанове. По места като Бахрейн е пълно и с европейски и американски експати, които наистина живеят като в обетованата земя. Повечето от тях са лично привлечени от “частни компании”, зад които стои съответната монархия, и всичко им е осигурено, за да вършат дейността си от там. Добре е за бизнеса. Управляваща каста от стари сунитски монарси, илотска маса от гост-работници, които буквално си плащат за удоволствието паспортите да им бъдат отнети още с кацането, и една голяма група от висококвалифицирани западни специалисти, които живеят в същинска приказка и изпълняват ролята на акселератор на местната икономика. Звучи ми някак познато… не знам, може би кръвната ми памет дава на късо.
За българския и европейски бизнесмен, вероятно човек около 40-50, прекарал по-голямата част от съзнателния си и деен живот в един континент със задъхваща се икономика, с все по-малко свободно пространство и потенциал за иновация, това изглежда като нов хоризонт. Ето държави, готови да строят градове в пустинята. Ето принцове, които са истински ГЕЙМЪРИ и искат да налеят милиарди от държавната хазна в организирането на турнири по ЦС с по-малко досадни полски тийнейджъри в публиката. Има една екстравагантност в този подход, която само последните монарси на тази земя могат да предложат на европейците. А на тях им липсва това, липсва им този нагон, който е абсолютната противоположност на стеснителното морализиране на ЕС. Едно такова попипване и почесване за климатичните последствия или за това как точно тази инвестиция в месо за Южна Америка може да се отрази върху дребните естонски производители на пушена в сауна шунка. Това последното наистина се прави, впрочем, даже е доста вкусно. Патосът ми тук не е някакво пасивно-агресивно отрицание на Европа и възхвала на “виталния” Изток. Тъкмо обратното. Тук съм да кажа, че единствената причина тези нефтархии да изглеждат като някаква жизнена алтернатива е, че Европа е изтощена. Не чуждото превъзходство, а собствената умора е проблемът и това е проблем, който изглежда нерешим вече от десетилетия независимо от (уж) възхода на дясното.
2
Бях твърде малък, за да видя фурора около завръщането на Симеон в България. Тогава, доколкото разбирам, съм бил по-скоро зает с това да пълня памперсите си с лайна и да плача. Но бях вече достатъчно съзнателен няколко години по-късно, че да гледам запустяващите клубове на НДСВ, както и тези на СДС, из центъра на София и да се чувствам, сякаш съм изпуснал нещо. Сякаш съм се родил след голямата треска за злато, след времето на интересните неща, когато нещо наистина се е случвало. Това изживяване, струва ми се, е типично за всички деца на угаръчни времена. Такива е имало много в историята, няма причина да се чувстваме привилегировани. Междинните периоди. Като да се озовеш на станцията минута-две, след като влакът ти е отпътувал и си го изпуснал и сега си напълно сам, след като буквално допреди малко е гъмжало от народ и всички са знаели точно какво правят и къде отиват. Кофти. Следващият влак по-скоро няма да ти свърши работа – поне не и ако не си купиш билет за него. А това изисква известно усилие. Усилие, което ще отложиш на първо време, докато се натюхкаш едно хубаво.
Проблемът с междинните периоди е именно, че не приключват от само себе си. Няма природен закон, който да определя точно колко дълги ще бъдат и в какво състояние ще излезеш от тях. Няма гаранции. Никой не може да ти обещае, че ако достатъчно здраво се вкопчиш в познатото досега, в това, което преди е работило, то магически ще проработи отново и за теб. Не си главния герой, освен ако не огънеш историята около себе си. Наративът не следва теб, освен ако не го принудиш да го направи. Всяко действие е посвоему бунт срещу изначалното безвремие на съществуването. В своето изтощение, Европа спря да се бунтува и си полегна да отдъхне, казвайки си, че ей сега след мъничко ще стане. Но колкото по-дълго си казваш “ей сега”, толкова по-трудно и нереалистично ти изглежда наистина да се изправиш.
3
Ние обичаме да си се представяме като главно действащо лице. Героят в беда. Може би дори героят, който се е отказал от героизма, за да си гледа градината, но ще се върне в момент на отчаяна нужда. Ами ако героят е остарял? Как бихме го разбрали изобщо? Дали възрастните хора се будят някоя сутрин, поглеждат се в огледалото и имат ясен момент на отчитане на реалността? “Аз вече съм възрастен – реалността е такава.” По-скоро ми се струва, че не е така. По-скоро се случва, както всичко друго в живота. В момента на сблъсък. Изкълчваш си глезена и усещаш, че тръгва да се чупи, вместо да си се върне в изходно положение, както едно време. Опитваш да вдигнеш нещо и разбираш, че силите ти ги няма. Опитваш да прочетеш нещо, но разбираш, че вече не мяташ дотам. Опит – провал, опит – провал. Май така се получава. Постепенно и тягостно, докато просто не грохнеш. Какво ли си е мислел Хилдерих Трети, докато свещениците са стригали дългите му червени коси? А какво си е мислел по-късно, когато Карлман го е извадил от манастира и е сложил корона на главата му? Дали е решил, че изпитанията му са били временни и е дошъл моментът да продължи като основно действащо лице във великата си история? Никога няма да разберем, но трябва да си представяме Хилдерих дълбоко объркан. Такава е и Европа в момента, неспособна да интерпретира случващото се. Където и да било по света. Ето, например, Башар падна и Европа я няма никаква. Турция е там, участва дейно, над Алепо се развя стар османски флаг и това го забелязаха само няколко души… американците са там, макар и основно като намек на този етап, една сянка, която пази страх на кюрдите. Руснаците се оттеглиха безславно и сега си търсят начин да смекчат загубата чрез завоалирани оправдания – безспорно европейска черта, браво за което, ето, че все още могат да намерят общ език с Европа. Иран беше “там”, да кажем. Турците и катарците сега ще строят тръба, която отива към Европа… но къде е самата Европа? Франция жестикулира нещо, опитва се със силни знаци и ясни сигнали да изпъди Израел. Напомня ми за един дядо, който видях като малък, опитваше се да сплаши група циганета, които се цанеха да му вземат торбата. В първия момент малко се стреснаха по навик, след това е ясно.
Нека не се занимаваме с такива досадни и тягостни неща като геополитика. Винаги съм мразил геополитиката – само ресурси и земя и дребни племенни борби и кръвни вражди, всичко е твърде човешко. Да се върнем на собствена територия. Германия, коледните пазари, атентатът. Какво се случи там? Ами, никой не е много сигурен, поне никой от тези, които като Ива Иватта или Руслан Трад или Александър Стоянов имат функцията да тълкуват американския/израелския/руския интерес във всяка една случванка и съответно да ориентират последователите си за това кой е добър и кой е лош в ситуацията. Затова и никой от този чешит не казва нищо смислено за настоящия казус. Това в действителност не беше нещо, което пряко засяга европейците. Нали, отвъд фактът, че отново проклетият Сократ беше намесен. Зад всичко зло стои този грозен пендел. Но както и да е – саудитският дисидент се вряза в германците съвсем между другото. Да, някои уигнати се опитаха да изкарат това дълбока етническа неприязън и така нататък. Приемам го, вероятно и това го има, комплексът на дебелия кафявоид винаги играе някаква чисто психологическа роля. Но отвъд това, този човек беше потопен изцяло във вътрешни за Саудитска Арабия проблеми. Неговият проблем с Германия изобщо бе, че тя не се меси достатъчно дейно във вътрешните саудитски проблеми на негова страна. За него Германия, Европа, това не са категории, които значат нещо особено… те са топос в борбата му със саудитската монархия, която той разглежда като радикално ислямистка. Европейците фигурират, те не са фокус. Това е далеч по-дистопично, далеч по-тъмно бъдеще. Бъдеще, в което Европа дори не е достойна за неподправената етническа неприязън на бившите си колонии, по силата на собствената си емаскулация.
4
Дали изтощеният вол усеща, че се е превърнал от добитък в плячка? Или през цялото време е зает да си мисли за следващата стъпка, за следващия дъх? Страхът на повечето хора не е само от физическото грохване – той е от това да изостанат и повече да не са в състояние да направят догонващ спринт. Треската за злато да не е за теб, а ти да си самият ѝ обект. Да търсят злато до теб, около теб, в теб самия. Преобръщането на ролите в Европа тече вече от доста време. В началото се посрещаше с присъщата погнуса, с която редовият европеец (този, който не страда от аристократично отегчение, което се лекува с ориентализъм) винаги е подхождал към Изтока. Когато отбори като Манчестър Сити и ПСЖ започнаха един по един да “падат”, всички ги третираха като прокажени. За тях се говореше, че не играят истински футбол. Постиженията им нямаха значение, не се брояха. Един вид санитарен кордон. Обратно, отборите с история, макар и често в по-лоша финансова ситуация или в серия от загуби, заслужаваха симпатиите на феновете.
С времето стана ясно, че нефтархиите не са дошли само за малко да си купят отбор и да го изшиткат на по-висока цена. По някаква причина си останаха собственици, купиха и още отбори. Едновременно с това из много страни започнаха тихомълком масови покупки на недвижими имоти от катарски фондове, както и от такива от Емирствата. Отвориха се музеи на ислямската история в градове като Париж, а в университетите НПО-та като Катарската Фондация наляха десетки, стотици милиони с цел въвеждане на нови образователни елементи, нови модули, цели нови дисциплини. Далеч съм от мисълта, че европейският ляв хуманист се нуждае от финансова облага, за да подкрепя репресираните слаби коне на другия край на света, но една от големите причини за повторния ръст на подкрепата за Палестина, например, се дължи именно на Катар и на Турция. Казвам повторен, защото в късната ера на Арафат палестинците започнаха една много трудна за отбраняване стратегия на атентати в Европа и по света, за която днес като цяло никой не обича да говори много, а след това заместването на традиционните (дотогава) ляво-републикански движения с открито ислямистки организации не помогна в краткосрочен план за популяризирането на каузата. От тогава до днес – това са може би около 30, 40 години – основната промяна е демографска и икономическа. Основната промяна е, че в Европа се отглежда бавно и методически една нова елитна класа, която съчетава в себе си левия универсализъм на досегашната хуманитарна идеология, както и елементи от ново, непознато досега движение. Движение, което е основано на постоянна taqiyya и на практически бездънния джоб на нефтените монархии. Като съм тръгнал конспиративно, има и още нещо, което напоследък ми направи впечатление: дубайският шоколад, който без някаква видима причина гръмна навсякъде и сега се продава на абсурдна цена във всеки един магазин. Телевизиите както тук, така и в цяла Европа, се занимаваха с това да показват рецепти и да говорят как шейховете си го похапвали с удоволствие. Поредното активно мероприятие, насочено към това да се създаде възприятие за Залива като земя на благоденствието и екзотиката. От колко години в България основна дестинация за кифли с кубици и рапъри с анцузи и къщи в Делта Хил е Дубай? Даже е произволната крайна точка за всеки, който иска да се спаси от закона. Наивно е да се смята, че тези места са някакви забравени от Америка колонии. Почти толкова дебилно, колкото да приписваш всеки един внезапен изблик на политика на Русия, Щатите или Израел. Истината е, че портите отдавна са свалени. Дали сирийската война не беше нова Суецка криза?
5
Обикновено говоря за едно много противно, много миризливо дистопично бъдеще. За Европа на фавелите. Говоря за общобългарската партия, за анархотираничният Пеевски, за подема на биомасата, която изпитва органическа неприязън към всякаква концепция за превъзходство. В някакъв смисъл това е оптимистичен вариант – една степен на видима, осезаема непоносимост, която няма как в сравнително краткосрочен план да не роди реакция. Но какво ако освен гниенето отдолу се появи и натиск отгоре? В Европа отдавна вече действат сили, които не са “еднополюсни” или “двуполюсни”. Динамиките в отношенията между нефтархиите, както и вътре в самите тях, постепенно се прехвърлят тук. Постепенно европейската политика се превръща във функция на тази на Залива. Тръмп не иска да се занимава с Европа особено. За какво му е? В крайна сметка сме просто един пазар, а пазарите се регулират сами, стига да им зададеш някои начални параметри. Ако сплашиш Германия достатъчно, примерно. Защо никой не вярва на Тръмп, когато казва, че ще се пренасочи към Китай? Никога не го е крил. Всъщност почти никога не е и лъгал. Ако каже нещо, обикновено го прави – дори и да е тъпотия. Пренасочвайки се към Далечния Изток, защо Америка не би потърсила подкрепата на нефтархиите в икономическата война? И защо не би отстъпила поне част от европейския пазар на тях, като един вид предплата? Заливът прави неща. Нефтархиите са вече навсякъде, от войните в Африка през тези в задния им двор в Леванта до вътрешността на Русия. Европа е– ами, тя е заета основно с това да обмисля дали има сили за един последен опит да направи нещо. Каквото и да е то. Турция има своя неоосманистки проект. Израел има своя проект да разширява “буфера” си, както някога Руската империя е разширявала границите си в безкрайната степ. Нефтархиите си имат свои цели, Саудите са консервативното влияние, Катар си бута своите проекти с Братството и съвместно с Турция. Какво има Европа? Европа има безкраен пилпул за това дали да си антизелен те прави автоматично много десен и много суверенен базиран радетел за запазването на независимата национална държава. Или нещо такова, не знам. Не мисля, че някой изобщо знае на този етап. Бърнам пише, че една от големите причини Франция да падне под нацистка власт е, че буржоазните ѝ идеологии са загубили съпротивителните си сили. Превърнали са се в интелектуално упражнение. В нещо без политически заряд. Нещо, за което да се убива е абстракция. Това се завръща постепенно и частично чак по времето на окупацията. Но дали някой преди това е знаел, че нещата, за които толкова пламенно разказва в кафенетата, за които толкова спори в парламента и пише толкова много книги на теоретична база, са абсолютно повърхностни? Че са една безжизнена, болнава естетика? Имитация на познати форми.
А дали Хилдерих е знаел? Дали е знаел, че майордомите от бъдещата каролингска династия са иззели функционално властта още преди той самият да се роди? Трудно е за човек, който винаги е страдал от златна треска, да осъзнае, че той вече е обект на такава. Че треската не е за него, а е по него.
Затова ще завърша с една илюстрация на златната треска. След 25 години, Европа е по-скоро Евро-Бахрейн. Компактна арабо-европейска каста стои начело на привидно секуларни режими на Стария континент, докато под нея има огромно море от вносни работници от цял свят, съчетани със старата средна класа на самата Европа, както и източноевропейските работници. Фавелизирани държави с огромно етническо и социално разслоение. В низините избуява безсилен религиозен фундаментализъм, докато по върховете щъка “елитният човешки капитал”. Технократичен, постидеологичен режим, който по-скоро ползва традицията като политически инструмент, отколкото като основа за някакво автентично героично или национално действие. 25 години нефтархиите ще изкупуват бивши руски активи. Ще се продават рафинерии на уж британски или френски консорциуми, но зад тях ще стоят катарци или турци. Тих икономически колониализъм без съществени фанфари. Америка ще присъства все по-малко. И местният евроатлантик ще се чувства все по-объркан от това, че за пореден път кръвната му вражда с Русия е имала обратния на желания ефект и го е изтикала в обятията на източния деспотизъм. Как ти звучи това?
“But there’s the Muslim Brotherhood. They’re an unknown quantity. If they got twenty percent, it would be a symbolic benchmark, and could change the balance of power…” I was talking utter bullshit, of course. Ninety-nine percent of the Muslim Brotherhood would throw their votes to the Socialists. In any case, it wouldn’t affect the results at all, but that phrase the balance of power always sounds impressive in conversation, as if you’d been reading Clausewitz and Sun Tzu. I was also rather pleased with symbolic benchmark. In any case, Marie-Françoise nodded as if I’d just expressed an idea, and she launched into a long disquisition on the possible consequences, for the university leadership, if the Muslim Brotherhood was voted in. Her combinatory intelligence was fully engaged, but I wasn’t really listening anymore. I watched the hypotheses flicker across her sharp old features. You have to take an interest in something in life, I told myself. I wondered what could interest me, now that I was finished with love. I could take a course in wine tasting, maybe, or start collecting model airplanes.”― Michel Houellebecq, Submission
Просто приказки 
Нападай!