Българското посолство в Адис Абеба гъмжи от военни. Десетки мрачни мъже в тъмни, свръхдебели униформи, търсещи хлад под климатиците. Много от тях са насядали по кафявата трева в задния двор на посолството, скрит от булеварда зад грозна сива стена. Никой не иска да знае какво става в посолството на българите. Никой не очаква българите да правят нещо, камо ли пък нещо особено важно. Дипломатите ни са забити до рушаща се зала за карате, точно срещу мърлявата река Кебена, която е нещо като софийската Перловска, също така вдлъбната в земята и кривяща между жилищни квартали. Малката разлика идва от това, че по поречието ѝ е пълно с бараки и всякакви цигани – пардон, местни – си мият гащите в нея. На такова място се намира българското посолство. И точно там, в продължение на 3 месеца, пристигат малки групи български командоси и парашутисти.
Някой знае ли каква е българската политика по отношение на гражданската война в Судан? Не, ще си кажеш, не е моя работа (ДОБЪР отговор на всеки един въпрос, принципно). Сигурно държавата си има оперативни работници, консули, каквото там. Все пак е държавата. Няма как да няма някакъв скрит коз. Иначе нямаше да е държава.
Има нещо успокояващо в това да вярваш – съвсем непринудено, впрочем – в съществуването на българска дълбока държава. Или на български служби. Или на нещо наподобяващо професионална управляваща каста, макар и невидима, която да държи поне нещо под контрол. За имитативния атлантик, дълбоката държава са русофилските фракции във въоръжените сили и разузнаването, които дърпат конци, натискат бутони, дърпат ръчки и някак накрая три-четири маргинални партии правят протест с посещаемост от 200 души. Колкото и бездарно и дисгенично да изглежда всичко, има някакво успокоение – което никога няма да си признаят – в мисълта, че Каракачанов се явява на протест на Исторически парк не защото е автономна личност в хаотична ситуация, а защото ЗАДКУЛИСНАТА СИЛА държи нещата под контрол. Лош, добър, какъвто и да е. Всичко е по-добре от липсата на контрол. Дори и да не е лично твой.
Нещо такова пролича от истерията около борбите за надмощие в ДПС. Както мой приятел каза наскоро, Доган е демиургът в гностичната система на българския Преход. Имаш Костов, имаш Доган, имаш борчетата като сивеещи персонажи, крив свят, зъл създател, добър създател, ясен наратив. Предположението, че всесилният демиург – макар и зъл – може да бъде предизвикан от някакво дисгенично прасе на 30 години, докара много хора до бяс. Това нарушава концепцията, че някой държи нещата под контрол. Все пак, ако дори Соколът не е вездесъщ и няма скрит план, какво изобщо се случва? Как така всеки може да предизвика всеки, как така всеки би могъл на теория да победи всекиго и всичко? Кой държи юздите?
Хладна нощ в Етиопия. На булеварда пред посолството спира черен джип. От него излизат две качулати фигури. Те притичват към парадния вход – всъщност метална врата с решетки – където някой вече ги очаква. Униформен, закопчан до ушите. Много оперативни работници се изненадват, когато за първи път стъпят в Адис Абеба. Влажно и слънчево е през деня, но високата надморска височина прави температурите поносими дори за неаклиматизиран европеец. Или за българин.
Новодошлите прекосяват спящото преддверие, придружени от двама разтъркващи сънени очи военни и влизат директно в кабинета на посланика. Там те остават 2 или 3 часа. Водят разпален, на моменти полуразбираем разговор.
От кабинета излизат двама души с първите лъчи на слънцето. Посланикът ги изпраща с усмивка.
Докато в България целият коментариат и общността на демократичните човечковци хипервентилира заради Конституционния съд и обяснява как най-сетне се е разкрила Прокурорската република – което впрочем би следвало да ги радва, защото би ни доближило много до американската форма на демокрация – в Судан се разгаря мащабна гражданска война между “легитимното” суданско правителство и т.нар. Сили за бързо реагиране. Накратко историята на “земята на черните”, както напредничаво я наричат арабските търговци и берберите, е следната: заселена е от бедуини от Арабския полуостров горе-долу по времето, когато Владислав Варненчик е бил зает да губи от турците, около 300 години по-късно се превръща в робски пазар на мамелюците, в момента, в който българите са си казвали вече, че това да си османски поданик не е толкова яко, колкото звучи, а през 19 век египетската династия на известния боксьор Мохамед Али превзема Судан, само за да го изгуби петдесетина години по-късно и да се наложи да го управлява съвместно с британците. През 50-те години египетската монархия пада, а британците са изпъдени от Насер и неговия съмишленик полусуданец, Нагиб, чийто основен приоритет е именно осигуряването на свобода за родината си. Не е ли готино да откриеш етническата политика?
Така, прескачайки едно съвсем дребно количество събития в рамките на хилядите години история на територията, позната като Судан, се озоваваме в любимото ми време – собственото ми време. Има ли по-важно време от него?
Судан бе личен режим на един приятен типаж на име ал-Башир точно 30 години. Тъмни времена на погазване на основни човешки права, репресии и преследване на политически опоненти, докато един прекрасен ден през 2019г. суданската ДЕМОКРАТИЧНА ОБЩНОСТ не го свали от власт. Както обикновено се случва в този род страни, демократичният процес завърши с “временно правителство”, което се усмихна вежливо на американците и обеща да проведе свободни избори в рамките на година. Годината изтече, мина и втора, Радев ни показа две млади момчета от Харвард, а лидерът на временното правителство направи преврат и установи военна хунта. Това е ал-Бурхан, към настоящия момент легитимен (доколкото изобщо е възможно в тази септична яма наречена държава) президент на Судан. Той воюва срещу друг бивш член на временното правителство, генерал Хемедти, който е начело на талази от етнически араби, които през последните 10 години участваха във всяка регионална война от Йемен до Либия. На всяка манджа мерудия е казал българинът. А докато го казва, на различни места в тъмна Африка едновременно умират двама арабски бедуини, три различни разновидности бербери, някой клет ислямизиран номад в Централна Нигерия, както и един руски наемник, секунди след като е чул някакъв бесен украинец да говори за майка му на чист руски. Светът става странен пак. Най-сетне.
Регионът Ал-Фашага изглежда почти обитаем. Вода, високи треви, безинтересни широки пространства, разнообразени тук-таме от някое измъчено дърво. Българите са се разположили под и около тях. Някои се излягат, обърнали шапки върху лицата си и скръстили ръце на гърди, други играят табла под сянката, наобиколени от полуизядени консерви. Всяка група има по един наблюдател. Байрактаринът. Носи бинокъл и малък бял предавател на Старлинк, който извива чисто бялото си лице към небето като слънчоглед. Някъде недалеч бръмчи двигател. По пътя се задава бял пикап, а на няколкостотин метра зад него ръмжи и тир. Българите се размърдват. Един от тях – леко прошарен, с гумени нашивки на Пънишър върху тактическата жилетка – дава сигнал. Спящите се будят, седналите стават. Запромъкват се през шубраците на групи по четирима, отдалечени едни от други на стотина метра. Белият пикап вече се вижда ясно. Двама въоръжени в каросерията, единият с изгоряла от слънцето кефия. Три приглушени изстрела, две тела се свличат безшумно. Шофьорът ускорява. Куршумът трудно се надбягва. А тираджията – както всеки тираджия по земята, независимо къде – предпочита предпочита да си запази кожата и спира малко преди мястото на нападението. Излиза с ръце на тила. Българите излизат из шубраците. Възрастният лае нещо на английски. Тираджията отговаря само с една дума: СУСАМ.
Обещавам, че има причина да пиша всичко това, не е (само) интелектуална мастурбация. Хемедти е важна фигура още от времето на дългогодишния автократ Башир. Оглавява новосформираните джанджавидски отряди. “Джанджавид” е просто надут начин да кажеш “арабин”, бедуин, в много случаи мюсюлманин изобщо. Свикани са още през 2003г., за да потушат въстанието в Дарфур – южната част на Судан – а преди тях е имало други паравоенни формирования, тези на племената Аббала и Багара, които през 80-те са ползвани за същата цел. Етническа гвардия, която бива облагодетелствана от централното правителство, за да потиска размирни маси. Биоленинизъм, нещо като женската гвардия на Кадафи, латвийците на Ленин, негърът в Америка. Всеки режим си има питомно малцинство, което да ползва като бухалка срещу останалите групи, насърчавайки у него особен тип етнонарцисизъм или религиозен фанатизъм. Може би бъдещите бодигардове на Пеевски ще са осъзнати пантюркистки, които дълбоко мразят Доган и пр. заради хладкото им отношение към Велика Турция? Кой знае? И на кого му пука, реално. България е по-слабо релевантна от Судан…
…където през 2013г. с цел туширане на вътрешно етническо напрежение, съвкупността от арабски племена бива събрана от Башир в едно общо поделение на армията, т.нар. Сили за бързо реагиране. Те са подчинени на службите на страната и се заемат с всичко от жандармерийска дейност до охрана на границите (да говориш за граници на такова място звучи като ебавка, но да). Някъде тук в разказа се появява и Европа. Около 2014г. започна нещо наречено Хартумски процес. Това бе самото начало на мигрантската криза в Европа, Меркел още не бе отворила сърцето си съвсем за всички цветове на расовата дъга, и ЕС търсеше начин да парира масовата миграция още в зародиш. За тази цел, 37 държави, сред които такива от самия съюз и такива от Рога на Африка, сключиха дългогодишно партньорство. Не искам да говоря като скопен бюрократ, затова ще го кажа така: Европа започна да налива пари в страни като Судан и формирования като Силите за бързо реагиране с цел контролиране на човекопотока по един от основните бежански канали, този от Либия. Силите за бързо реагиране бяха в основата на Хартумския процес, в тях се наливаха десетки милиони с цел полицейска дейност, задържане и преразпределяне на мигрантските маси в други посоки. Хемедти публично се хвалеше с това колко много мигранти лови и говореше за това как Европа се нуждае от него. Това не е някакво чудовищно зло и не е нечувано. Кадафи, който много западни десни (и то дори не само от третосветнически тип) толкова тачат заради онова изказване как Европа ще бъде залята от черна вълна без Либия, правеше абсолютно същото. Изобщо изказването за черната вълна не беше някакво унило пророчество за участта на красивата европейска цивилизация. Беше ехидна заплаха. Това е същият Кадафи, който се появяваше по екраните на събрания на Черните пантери в Щатите и даваше оръжия на панафриканските комунистически движения там. Тъжно. В приятелството вярват само европейците на тази земя. Европейците и Владимир Путин.
Галабат е гробище на император. Не би го разбрал по вида на мястото. Суданско погранично село, също толкова прашно и безинтересно, колкото всяко друго. Има едно място в него, където обикновено е по-оживено и това е граничният пункт, през който етиописки баби от огледалното градче Метема оттатък границата стигат до близкия пазар. Самият пункт е ниска кална постройка. Когато българите дойдоха, върху стените ѝ имаше надраскани судански знамена. Видяха ги още от рядко залесеното възвишение, от което слязоха. Никой не ги спря по пътя им надолу. Никой не пита как така идват откъм суданската страна. Сега полагат тъмнозелен флаг на границата. Свобода или смърт. Местните спират и зяпат. С тях са и няколко граничнари към суданското правителство. Никой не се намесва. Може би буди гледката буди кръвен споме. Не говорят помежду си, а българите обменят по някоя дума само с етиопците. Суданците имат свои езици, основен сред тях е арабският. Един от по-възрастните българи си забърсва лицето с парцал и вади цигара от джоба на ризата си. Между дръпки разпределя задачите, определя екипите. Българите отново се разпръсват. По пътя към тях се задава камион, криволичи по прашния път, заобикаляйки камъни и корени. Възрастният влиза в ниската постройка и продължава да пуши. Основният граничен пункт в Ал-Фашага вече е под български контрол. А с него и основната транспортна артерия в региона. И съвсем скоро суданците ще разберат.
Проблемът с Хартумския процес е, че се провали. Силите за бързо реагиране отказаха да се подчинят на ал-Бурхан през 2023г., след като той напълни кабинета си с бивши кадри на Башир, застрашавайки етническия интерес на Хемедти и арабските племена. Последва объркваща прокси война, в която ОАЕ е основен спонсор на Силите, докато Иран подкрепя “легитимното” правителство, отскоро не само хуманитарно, а и военно. Русия първоначално бе на страната на Бурхан, след това отскочи за кратко до лагера на Силите за бързо реагиране и отскоро отново подкрепя правителството. Това пък създаде главоболия за най-новия участник във войната, Украйна, която общо взето обикаля Африка в търсене на начини да трепе руски наемници. Украинците се оплакаха, че в Судан са на една страна с руснаците и това прави работата им по-трудна от необходимото.
Ако някой липсва в този прокси конфликт, то това е страната с най-голям залог в него. Европа. Което е забавно, предвид че именно Европа наля десетки милиони в Силите за бързо реагиране и в правителството на Башир, преди то да бъде съборено с (гласна) подкрепа от нашия най-велик партньор, САЩ. Европа подкрепи военния режим с очакването, че това е стабилен и договороспособен партньор, но в решителния момент го остави да се сгромоляса. Остави го да се сгромоляса, а с него и надеждата, че миграционният “проблем” може да бъде “разрешен”. В крайна сметка това е начинът, по който слабоумният новоевропейски елит разглежда заобикалящия го свят. Изолиран в технократични кръгове със съмнителна връзка с реалността, той гледа на всичко през призмата на технологичните проблеми и ефикасните решения. Но какво се случва, когато хората, които определят дефиницията за “ефикасно решение” дишат през устата? Какво се случва, когато шофьорът получи аневризъм, докато е зад волана?
Ако бях благосклонен към европееца, може би щях да определя Судан като нещастен случай. А аз съм много благосклонен към него, защото той е мен. Но това е един-единствен провал от стотици. В рамките на няколко десетилетия, европейската външна политика се сгромоляса. Какво да кажем дори само за съседите на Судан? За Етиопия, където заквасен в прозападните среди премиер като Абий Ахмед, същият Ахмед, който получи Нобелова награда за мир, беше превърнат в изкупителна жертва на гейополитическата хуманитарна идеология след началото на войната в тиграйския регион преди 3 години? Америка направи това, което винаги прави в Африка и Близкия Изток поне от началото на ХХ век – хвърли съюзническо правителство на вълците, защото активисткото крило на Държавния департамент прецени, че единственият път към демократизацията е чрез подкрепа за уличните демонстрации и маймунджулъците на малцинствата. Все пак Америка няма по-съкровен идеал от експортирането – по съвсем мирен, културен път – на флойдщина по целия свят. Но имаше ли смисъл Европа да се присъединява? Етиопия се сближи икономически с Китай и военно с Русия. Америка се преориентира към съседна Кения и я направи ключов съюзник в сферата на отбраната. Какво прави европеецът? Шофьорът се гърчи, някой трябва да направи нещо.
Трима от българите се смеят и играят на зарове. Стената до тях е осеяна с миниатюрни дупки. На петнадесетина метра доизгаря брониран автомобил с емблемата на суданските въоръжени сили. Някой стене, бере душа. Местните постепенно се подават от скривалищата си и започват да се оглеждат. Един от българите дава празен пистолет на любопитно голо детенце и то го хваща за дулото. Зеленият флаг се вее в песъчливия вятър.
Прошареният посреща амхарската делегация. Има нещо променено в него. Лекота на присъствието. Единият му ръкав е откъснат, а около ръката му е вързан червен плат с надписи на арабски. Боен трофей. Половината от контингента се изкачва по възвишението от суданската страна на границата. Разполагат се там, гледат сухата шир. Земеделците продължават да обикалят по задачите си. Някой стоварва голям чувал със сусам и ръкомаха на българите. Дар за тях.
Прошареният и амхарците стискат ръце. Един от тях носи пъстър вързоп. Цветовете на амхарските милиции, на Фано. Православните бригади, сформирани по времето на италианската окупация. Под българския флаг вече има нов. От възвишенията долита глъчка, изстрели. Из земите на Ал-Фашага се разнасят радостни български псувни.
Преди седмица се опитаха да освиткат Бурхан. Американските и суданските републиканци, брат за брата като НАТО. Имаше някакви плахи стъпки към преговори със Силите за бързо реагиране и след това го удариха с дрон. Той оцеля, но след покушението втвърди позициите. Ето къде американските и суданските републиканци се различават, все пак.
СБР твърдят, че не са били те, естествено. Който е общувал с араби знае, че племенната им култура е основана преди всичко на концепцията за чест в чуждите очи, позната на българите като обострена форма на синдрома с излагането пред чужденците. Никой арабин никога не е виновен за нищо, дори да бъде хванат в крачка. “Как може изобщо да ме обвиняваш, кафир такъв?” и така нататък. Но може и Силите наистина да са невинни. Те от своя страна твърдят, че ударът е дело на ИСЛЯМСКА ДЪРЖАВА. Мда, и нея още я има. Липсваше ли ти? В Африка се завръща бавно, но славно. В случая обаче не става въпрос точно за Ислямска държава, а за батальона Ал-Бара ибн Малик, ислямистка милиция на страната на суданското правителство, която има може-би-ама-май-със-сигурност връзки с ИДИЛ. Ако се чудиш защо пък две различни групи мюсюлмани биха се били толкова жестоко, то конфликтът между тях е сходен с този между османците и кемалистите. Едните основават идентичността си върху радикален Ислям, другите върху етническа принадлежност. И двете групи са противни. Но това е просто, нали, моето субективно мнение. Прекарах около 10 страници в това да пиша за един сравнително малък конфликт, в една не твърде голяма част от света. Част от света, към която изпитвам инстинктивна погнуса, но която се налага да разбираме, защото някой счете за необходимо да превърне дома ни в арена на всички племенни, етнически и религиозни конфликти на земята. Затова, пишейки (макар и повърхностно) за отношенията между десетките групи в Судан, всъщност пиша за единственото, което ме интересува…
…за Европа и за нейната така наречена алтернатива. Орбан дълги години беше любимец на националистическия интернационал, защото… ами… мрази педалите? Нещо подобно. Никой не може да каже точно какво прави Орбан смислена фигура отвъд очевидното му нежелание да цепи басма на гейополитическата идеология по отношение на някои от по-новите социални теми, както и липсата на ентусиазъм да се самоубие чрез руско оръжие. И това не важи само за него. Няма казионен европейски консерватор или националист, който изобщо да прави каквото и да било. Европейското дясно, било то консервативно, популистко, националистическо, еврофедералистко с изкуствен интелект и бело и курви, нито една от разновидностите му не изглежда в състояние да прави каквото и да било. Великата хипотеза на Орбан за бъдещето на континента е някакво не особено конкретно говорене за Европа на пазарящите се свободно нации и за националната държава като основа на европейската цивилизация. Което е забавна теза, но пропуска факта, че Европа никога не е пръквала нации от утробата си по мирен път. Това не са деца по любов. Европейската национална държава, наследник на предхождащите я териториални единици, основани на принадлежност към династии и прочее предмодерни политически субекти, е продукт на постоянно кинетично действие. Тя е продукт на война. От 16 век нататък, европейските градове сменят своето притежание по няколко пъти на десетилетие. Тези нации не съществуват по силата на своето лавиране. Не строят китайски университет и не канят филипински гост-работници, докато ръкомахат по някакви моментни културни или социални въпроси. Слабото загива, силното постига надмощие. Заблудата в самото сърце на европейския консерватизъм е същата като тази в основата на либералния хуманизъм, който завря континента в кучия гъз на утопичния инфантилизъм. Европа на спокойната търговия е мит. Европа на неясната християнска идентичност, която почива единствено на стремежа към мир и изолация на всяка цена, е абсурд. Статични фронтови линии няма. Има постоянно движение. Стъпка напред, стъпка назад. Така се държи фронт, с атаки и контраатаки. Няма континент, който да е видял толкова много военни жертви, колкото европейския. Дори с постоянните племенни конфликти, войните за древни, сухи, неплодородни земи из Африка и магариите на различните разновидности араби. Европеецът е оцелял, защото се е бил. Бил се е, с когото е намерил. Бил се със съседите си, бил се е на другия край на земята, бил се е вътре в собствените си общности. Европа е континент не просто на интелектуализирането на човешкото състояние. Това е земя на крайностите. Идентичността на всеки един европеец, национална, религиозна, цивилизационна, е изградена на база осъзнато отрицание на Другия. Оцелели сме, защото сме знаели точно какво не сме.
Призори откъм Гондар в Етиопия се извива дълъг конвой. Най-отпред се движи цивилна кола, типичният бял пикап. За него е закачен флагът на републиката. Конвоят спира, от бронираните автомобили наизлизат въоръжени мъже. Прозяват се, разтягат се. Един от тях отива да се изпикае още със слизането. Слънцето е някъде зад тях, катери се без да бърза. Пикапът продължава към граничния пункт и спира. От него излиза униформа със звезди и пагони. Гърбът е малко по-изправен, осанката малко по-надменна. Униформата говори английски. Търси командващия взвода. Двама амхарци излизат от ниската постройка, а между тях върви възрастният българин. Той заявява името си високо. Ковачев. Усмихва се и се приближава към етиопската униформа с протегната ръка. Имаме нещо за вас. Българинът – тоест не, вече е Ковачев – има предложение. Може да говори.
Слънцето вече напича. Обядват по капаците на колите си. Няколко от българите убиват време като се борят на основния път, докато иззад прозорците на спрелите в очакване на проверка тирове ги наблюдават объркани шофьори. Етиопците поглеждат назад към вкъщи и чакат. Ковачев и шефът им са в граничния пункт вече от няколко часа. Чудят се как ще протече денят. Ще го бъде ли?
И докато се чудят, командирът им вече разпорежда нещо. Води преговори с по-важни от себе си униформи някъде далеч в една от многото бази на етиопците из амхарския регион.
След часове очакване, откъм Етиопия се задава нов автомобил. Малък градски Седан, четириместен. Вътре има само двама души. Единият от тях излиза неуверено. Ръцете му са вързани отпред. Поглежда назад към скупчилите се етиопци, но в този момент те са просто тълпа зрители, не военно поделение. Тогава съзира амхарците, които излизат от граничния пункт. Усмивка.
Асегед Меконен, лидер на едно от основните крила на Фано, е свободен.
В десните среди пусна корен мъдростта, че добрите национални държави са самодостатъчни, контактуват минимално с външния свят и общо взето свеждат съществуването си до охранителна дейност по границите и културна репресия на вътрешно ниво. Из икономически територии като България тук-таме се прокрадват и смели идеи като национализирането на ключови ресурси и тем подобни вълнуващи крайности, но като цяло концепцията за това КАКВО ДА СЕ ПРАВИ се свежда до “забраняваме гей пропагандата и затваряме границите”. Доктрина на връщане към нормалността, която е присъща само на народи, които са забравили как се сънува. Усещането за изключителност, което Достоевски, а вероятно и всяка разочарована от мъжа си жена, предпоставя като изискване за жизнеността на всеки организъм, в модерната европейска нация е мутирало в изплашен изолационизъм. Нямаме смелостта да действаме, когато му е време, нямаме и самоувереността да игнорираме всичко съвсем. При страни като Италия, това е квазиреалисткото пазарене, което се свежда до това да получаваш газ от места като Алжир в замяна на приемане на гост-работници. Вече дори старата активистка линия – стратегическата автономия, която е американска политика без американски средства – се е разпаднала тотално. Европа не съществува никъде. Нито като единен субект, нито по линия на нациите, които се явяват нейни съставни части. В редките случаи, в които някоя европейска страна благоволи изобщо да загатне, че МОЖЕ БИ НАЙ-СЕТНЕ ЩЕ НАПРАВИ НЕЩО, дресираните десни изолационисти започват да скимтят като първи африкански антиколониалисти. В “десните” среди никой дори не му хрумва да формулира алтернатива на злите доктрини на неоколониализма, които (предполага се) са всяли хаос в Третия свят и затова населението му просто се налага да идва при нас. Няма теза, няма причина да съществуваме. Европа варира от етнографски музей до човешки зоопарк в зависимост къде се намираш. Но течението е едно и то е неумолимо. Патологизацията на решителното действие и на личната амбиция – болна амбиция, ето как е залегнало в българския език като устойчива фраза, амбицията като болестно състояние – довежда до мумифициран елит. Раздути структури, с ниска ефективност и практически отсъстващ капацитет за истинско движение. Затова тези бюрокрации на течението имат възможност единствено да поддържат различна степен на анархотирания, както пролича в Англия. Това са държави, които могат единствено да запазват структурната си цялост, дълбоко консервативни режими, които мачкат защитаващите се, но не са способни да гарантират реда или достъпа до правосъдие. Може да се гледа на това като организационен проблем. Дефицит на циркулацията във високоите ешалони. Цял набор от чисто технически проблеми, липса на системно мислене, упадък на образованието и науките. Но не обяснява дълбокото усещане за безсмислие, което се разстила над европейските народи. То има мирис, има воня, това са миазмите на Диарбекир и от съседните килии лъха на разложение. НО ти още имаш нос. Ти го усещаш. Значи още имаш обоняние. А щом не си доволен от смрадта, значи имаш чувство за самосъхранение. Честито. Има и други. Има и друго.
Ковачев е някъде в Сахара. Води групи ухилени българи, които карат бъгита между дюните, преследвани от алжирски дронове, срещу дебел марокански надник и с дяволит плам в очите. Лицата им са по-светли. По-твърди. По-предизвикателни. Дадоха Ал-Фашага на етиопците. Но там между прашните хълмове, над онази ниска погранична колиба, затисната между не-точно-Етиопия и не-точно-Судан – над нея се вее зеленият флаг.
Има свят отвъд решетките, поля отвъд зандана. Странен свят, опасен, лишен от вътрешна логика, подчинен единствено на неумолимата природа на нещата. В него ти струваш, колкото струва волята ти. В него вирее, това което се наложи. Никой цар не седи на трона си спокойно и никое божество не гледа отгоре безучастно. И в този свят няма никаква причина да седиш мирен и да се подчиняваш на чужди митове.
Просто приказки 