Близо година обвинения в русоробия и дебилизъм, за да се окаже най-сетне, че нашият малък сегмент от интернета беше прав и атлантическата монопартия спря да бъде абстракция – превърна се в конкретна властова коалиция. Аз лично се радвам, най-сетне имаме правителство с топки, което открито заявява правата на жените и гей браковете като свой неотменен приоритет. Настигнахме ги западняците.

Но ги настигнахме и в друго отношение: коментариатът ни е хронично неспособен да предскаже каквото и да било. Цялото котило обществено приети и рекламирани експерти прекара последната година в това да тича след събитията. Но не са виновни (изцяло) те самите.

Политологията, социологията и всичките им разновидности не са истинска наука. Те са начин за властващата система, за зловещия Настоящ Ред на Нещата, да легитимира собственото си съществуване с научна лексика. Представете си един Даниел Смилов. Успеваемостта на неговите “прогнози” е приблизително равна на тази на пиян мъж, опитващ се да нацели тоалетната, докато пикае. Сиреч не е особено висока и след това се преструва, че всъщност заслугата за оставената кочина не е негова. Но Даниел Смилов е специалист. Той преподава. Има систематизация на знанията. Сигурно е учен, нали? 

Ами не. Смилов има ролята на свещеник. Той не преподава, той проповядва. Същото се отнася за всички негови сродни души, които прекараха последната година в това ту да нападат злия Борисов, ту да тръгват по пътя към Голгота, за да изкупят греховете му в публичното пространство. Беше много шизоидна ситуация и в нито един момент не беше точно ясно какво искат да комуникират тези хора на ниво вътрешна политика. Ако не са заети да пишат за войната (Бахмут=Джулюница и тем подобни умотворения), те бяха абсолютно безпомощни. Причината е, че им се налагаше да се лутат между разнопосочните послания на партиите, към които са закачени – това са ГЕРБ от една страна и ППДБ от друга. За ГЕРБ те са скачени от опозицията си, мрънкането срещу Бойко и компания е начинът за един политолог да се покаже като радетел на Нашите Ценности(тм). От друга страна има ППДБ, което: 1) са партиите на техните социални кръгове и приятели; и 2) е малко като да отидеш на площада за 1-ви май по време на соца. Ако не се появиш на площада, всички други прилични граждани ще се запитат дали не си таен хомосексуалист, който има нещо да скрие от партията. А от партията не бива да се крие. 

Така се озоваваме в моята любима хипотеза – че политолозите са маймуни. Това е научно доказано. Trust the science, flatten the curve и всичко останало. Но действително има цяла книга по темата. Професор Тетлок от университета в Пенсилвания е разгледал прогнозите на специалисти в политическата сфера в рамките на две десетилетия и е установил, че са точни, колкото шимпанзе, което хвърля дартс по таблото. Когато казвам, че горилата Коко със своето завидно IQ от 90 и речник от над 2000 думи на английски е по-интелигентна от средния политолог, това не е ебавка, а разпознаване на елементарен факт. Защото горилата разбира от сила и власт на интуитивно ниво. Знае с кого може да премери своята сила, знае как може да предизвика чуждата, да съхрани собствената. И това е есенцията на научната политология. Тя е наука за властта – нейното взимане, задържане, съхраняване, губене. Владетелят на Макиавели е научен труд; Монархията на Данте е утопизъм и ранен идеологически спърг. Модерните политолози следват идейния дух на Данте, докато самите политици в по-голямата си част се ръководят от аморалните принципи на властта на Макиавели. Дори бездарни технократи като Костов редовно и обилно цитират флорентинеца в книгите си. Да, установил съм това емпирично – похарчих 35 лева, които никога няма да си върна, за да купя новата книга на Костов.

Но защо новобългарският коментариат не предвижда никога нищо? Тук изпитвам вътрешен импулс да кажа, че това са кастрати с ограничен капацитет. Но истината е, че това са хора, които в едно по-друго време щяха да са възпитаници на АОНСУ. Тяхната функция не е да са прави, а да ръчкат, да пробутват авангардна реформаторска идеология и да оправдаят нейното наместване в публичното пространство. На мястото на АОНСУ вече има едно друго недоразумение с подобен характер – НБУ, дом на “””бившите””” троцкисти и на настоящите пламенни атлантици. Може би по-силно изразен паралел с АОНСУ има извън София, в китен Благоевград. Там, насред зелените поляни, е сгушен Американският университет. Една сериозна част от възпитаниците му са там с щедрото финансово покровителство на посолството, а вътре се занимават с всякакви полезни социални дейности като произвеждането на радиа за социалната справедливост или изучаването на новата вълна прогресистко indie кино в Щатите. Един конвейер за нови европейски хора, които с блажено удоволствие ти разказват как угандиецът може да бъде европеец, а това да кажеш “Да живее България” е доста проблематичен расистки dog whistle (ще ти го кажат именно с тези думи, защото българският не е на почит на територията на университета).

Сегашната ситуация най-ясно демонстрира истината за тези не особено интересни гадатели. Повечето от тях се покриха и чакат да премине бурята – поне по-умните от тях. Тези като Дайнов се върнаха към познатите си рефрени от ерата на Реформаторския блок и предишната итерация на градската десница, когато отново обясняваха, че е абсолютно наложително да се влезе във властта, колкото и приятно да било да си вечна опозиция. Сиреч да се прегърнеш с Бойко. Впрочем някой виждал ли е Москов и Лукарски напоследък?

Коментариатът свърши своята работа като опозиция. Някои от тези хора ще бъдат разочаровани, може би дори ужасени, от това изчадие, за чието раждане влязоха в ролята на акушери. В крайна сметка, както вече споменахме, те не са действително посветени в света на политиката, те са туристи. Не виждат какво се случва, виждат повърхностните му белези. Типичната популистка заблуда. Което е иронично, предвид че най-големият им враг е някаква блудкава дефиниция на популизъм, която асоциират с националистическа реторика и социално реакционерство. Но действителният популизъм е политиката на повърхността. “КОЙ ЩЕ НИ ДАДЕ ПАРИ?” провикна се лелката от БСП преди време. Това дефинира общо взето мирогледа на коментариата, макар никой да не желае да си го признае. Те разсъждават на база конкретни политики, но са тотално неспособни да формулират идея, която да въодушеви когото и да било. Политиките не са политика. Дребнотемието не е политика – всички искат градският транспорт да идва навреме. “Европейското развитие” е небулозно, както и всякакви абстракции за промяната. Изобщо думата промяна навлезе в широка употреба с изчерпването на полезното действие на предишния рефрен, на прословутата реформа, която НДСВ направи мръсна и замени лексикално за понятие с идентично съдържание. Нищо от това не е конкретна идея за това какво представлява България и какво трябва да направи тя, за да просъществува. Нациите не виреят в безвремие. Както “да напишем книга” не е идея, така и “да оправим тротоарите” не е държавна политика. Това е шетане из апартамента. Всяка домакиня го прави, когато я хване съклет от седене вкъщи.

За щастие имаме примери за това какво наистина представлява политиката. Начинът, по който Букеле стъпка престъпността в Ел Салвадор е политика. Действителна, национална, жизнена. Да мобилизираш целия държавен апарат в посока ликвидирането на организираната престъпност, опандизвайки хиляди наркотрафиканти, дилъри, наемни убийци и проче – това е действие, което променя всичко. Завинаги. Макрон говори за политика, макар и още да не действа особено решително – когато заявява необходимостта от реиндустриализация на Европа и икономически протекционизъм с цел избягване на васалитет към Щатите. Назад във времето опитите на Никсън да разбие ФБР и ЦРУ бяха действителна политика. За нея той си плати скъпо, но не толкова скъпо, колкото повечето други несретници, които имат неблагоразумието да действат срещу пожизнената бюрокрация на американската дълбока държава. 

Но това не са неща, с които коментаторите и експертите някога ще се захванат. С тях трябва да се започне от нулата. Малки стъпки. “Къде се намира Македония на картата?”, това би било хубаво начало. Така поне може и да се принудят да споменат изобщо съществуването на този проблем. Но колко му е? Защо ѝ е на малка България външна политика, когато можем да я аутсорснем на Америка. Вместо това ще посветят цялата си енергия на това да ни убеждават как Истанбулската конвенция определено не е гейска пропаганда или пък колко жизнено важно е да видим дълбоката връзка между наградите на Георги Господинов и моралния дълг да приемем еврото. Добре дошли в сомнамбулската медийна демокрация без посока, без цел, без минало и с някакво сивкаво настояще във вечен преход.

Заключителните изречения пиша след бурните седмици на постзаписна еуфория. В самото навечерие на настъпващата ера на атлантически максимализъм. В следващите месеци, може би дори години, България ще се променя доста. Вероятно не по начина, по който дори променящите я очакват това да се случи. Искам да приканя своите приятели да не губят кураж – няма какво да загубим повече, което не сме губили и преди. Започва “реставрацията” в очите на нашите врагове: моментът да обменят изцяло състава на властващите елити, да сменят администрацията, да хванат юздите здраво и да се захванат с важни дела като забраняването на Възраждане и промяната на Конституцията (само чакайте ДПС да получи етнически поправки в замяна за участието си в мнозинството). Тези сътресения ще бъдат резки и ще бъдат силно осезаеми. Обликът на нацията ще се измени тотално. Настъпва голямото разкриване. То започна със записите, когато в рамките на няколко часа дискурсът направи един огромен диалектически скок и минахме от “ние не сме чужди агенти” на “да, чужди агенти сме и така е редно”. Дайнов заплаши да забие джипа си във вратите на президентството, а Стойнев, автор на култовите лукави нечовеци, открито шили за превръщането на България в европейски протекторат. Имаме си работа с долнопробни сини болшевики, чиято единствена цел и задача е да разбият България на хиляди парченца и да ги пръснат в южния вятър. Почвата никога не е била по-рохка от сега за нашите тези. Никога не е имало повече потенциал да стигнем до по-голям брой интелигентни, образовани българи, които иначе никога не биха възприели думите ни по силата на социалното си положение. Сега всичко е ясно и всичко се вижда.

България се буди бавно. Но когато го направи, тя трябва да има пред лицето си един жизнен, подготвен национализъм, който да ѝ покаже как да си отмъсти за стореното.