Изнасилването на историята и как се затрива човекът

Честото оплакване в средите на титаничната българска политологическа мисъл е, че българинът тачи “силни лидери”, че бил твърде склонен към вождизъм. Естествено причината за това оплакване отново се корени в дълбоката привързаност на тези набедени учени към западния демократичен модел на безлично, бюрократизирано управление – тяхната най-голяма мъка е, че не може да си изберат един никому неизвестен политически апаратчик, който да управлява алгоритмично и да не изразява никаква позиция в една или друга посока. По подобен начин се завъди и абсолютно изкуственият и не почиващ върху нищо мит за Иван Костов; той бе най-близкото до това българинът да бъде управляван от напълно нехаризматични и откровено антипатични технократи. Костов бе и един изключително успешен проект за отвличане на вниманието на десните пространства, давайки им някакъв кух инкубатор на БВП като заместител за национална политика. Старите десебари, някои от тях понастоящем зовящи се просветени патриоти и тем подобни завоалирани термини без особено съдържание, ще вирнат нос неодобрително при първото напомняне, че именно Костов е отговорен за нашата първоначална капиталуация по отношение на не-държавата БЮРМ. Нещо, което самият Костов никога не отрича, впрочем, и дори говори по темата с нескрита нотка на гордост. Функцията на подобни хора винаги е била да управляват България сякаш не е нация, а бъдеща икономическа територия на нещо по-голямо от нея самата.

Това кахърно мрънкачество в средите на фалшивата наука на политологията постепенно се пренесе ретроактивно и към историята. Помните оригиналните напъни в тази насока преди десетина години, когато пришълци като Емил Джасим правиха неистови опити в големите телевизии да предефинират робството като присъствие, а Левски да бъде превърнат в някакъв обикновен бандит. Много хора, дори в по-националноотговорните и чувствителни среди, си отдъхнаха след онази първоначална вълна, мислейки си, че подобни тези са твърде непопулярни, за да хванат дикиш дори в слабоумното публично пространство на превзетите ни медии. И това отдъхване позволи пренаписването на нашата история да продължи с пълна сила в изолираните среди на активистката гвардия. Така и днес каузата за пребоядисването на робството като някакво обикновено “гадно присъствие” продължава да се поддържа активно от извеснтни (за огромно нещастие) хора като Магърдич Халваджиян, чиито деди, макар и не българи, са изпитали на гърба си цялата ярост на турския бич. 

Всъщност цялото упражнение има за цел да дискредитира българското опълчение и да го превърне в нещо лесно смилаемо и приятно за ухото, за да може чрез този фалшив имидж на революционерите ни като амбициозни млади демократи с мечта за красива, мултиетническа България да легитимират и настоящия ред. Но това, повтарям, започва с дискредитация на досегашния образ. А за да се дискредитира опълчение, то трябва първо неговата цел да бъде принизена изцяло, за да изглеждат самите участници като едни истерични лудетини.

Най-видимо е при Апостола, може би най-универсалният герой на България и основата на нашия етногенезис. Оригиналният напън беше в посока неговото превръщане в терорист – това не мина, макар че продължава да се бута в определени интелектуални среди, които са си поставили за цел чрез морален обективизъм да кажат нещо от рода на “ами формално погледнато, към онзи момент на нашата територия са важали османските закони и тяхната власт е била легитимната.” Това естествено изисква от нас да приемем изобщо призмата на Османската империя като легитимна власт по отношение на етническото българско население. Което е абсурд; няма легитимна власт, която да изисква кръвен данък или да позволява ангарията. Оставяйки това настрана, произволът е бил правилото що се отнася до българите – четете писанията на Панайот Хитов, за да видите колко непоносими са всекидневните гаври с българите. И колко често се употребява думата роб. 

Собствените му сестри, под натиска на турските си мъже, водят дело срещу Хитов за по-голям дял от наследството на баща им. С него се гаврят не само в самото съдилище, но дори и по пътя към него, когато заптието, което го придружава отказва да го остави, за да не бере срам пред останалите българи. Забележете силно изразеният национален и етнически оттенък в целия този епизод – да вървиш през българска махала с турско заптие е срам и позор. Заптието го знае и се подиграва с Хитов, тормози го. Оттам следва и реакцията. Бъдещият хайдутин скача отгоре му и го пребива. Така той бива осъден на смърт. Помилван е заради застъпничеството на друго заптие, което било в дълг на баща му и така му се разминава “само” с отстъпване на почти цялото наследство на сестрите си и мъжете им турци. Семейната къща трябва да премине към дъщерята – още едно унижение. Така започва хайдутството на Хитов. Сам го казва:

”Благоразумните” хора говорят, че отмъщението е свойствено само на дивите и кръвожадните народи, ала аз мисля, че то е свойствено само на честните по душа и сърце, на ония, които ценят своето човеческо достойнство… Когато аз тръгнах по Стара планина, единствената ми цел беше да си отмъстя на турските зверове, които не знаят ни що е чест, ни що е правда.

Моето пътуване по Стара планина

Това е същността на хайдушката участ, на този бесен порив на съпротива и мъст. “По-далече, по-далече! Ще отидем още по-далече!” Това крещи Хитов на своите момчета по време на пътуването си в Стара планина. Цялото настояще словоблудстване за нравствената революция и галантния продемократичен бунт е само това – изкривяване на фундаменталната истина за природата на нашите герои. Техният подвиг е много повече от някакво кухо рецитиране на идеологеми и мантри. И целта на принизяването им до символи на модерната европейска интеграция или борбата с “авторитаризма” е да се елиминира естественият порив на народа да търси своя истински лидер. Затова и те са превърнати в лица на движения, в нещо, което може като тенденция да се сравни с безлични политикани като Борисов и Трифонов и Кирил Петков. У тези хора няма и капка от това, което е задвижвало нашите революционери. Те не беснеят за овладяване на пространството си и освобождаването на българската нация. Да, носят някои от повърхностните признаци на “силния лидер”, но нито един от тях не е бил дори на крачка от това да се превърне в повече от обикновен европейски политик, произведен на конвейер по подобието на съществуващи тертипи, от манекените на Световния икономически форум като Трюдо/Санна Марин/Ковачевски до безсилната проевропейска център-попул опозиция на Бепе Грило. Нито един от тези хора не е автентично българско явление, а единствен Борисов се е доближавал изобщо до онзи тип strongman политика, срещу който беснее българският коментариат. Какъв по-добър начин да убиеш паметта на Левски от това да го приведеш под общия знаменател на вождизма с хора като Бойко?

Затова навлизаме в ерата на валетизма на Карлайл; никой герой не е герой за своя слуга, както е написал той. За да убиеш бъдещето на героизма в България, трябва да започнеш от миналото. Да поругаеш паметта на Левски с безкрайно облъчване на пространство на всевъзможни теми от “убил ли е Левски дете” до “щеше ли Левски да се бие за Украйна” (това последното е реален цитат от жълтопаветен градински гном във Фрогнюз) и едновременното приравняване на историческия героизъм с модерната политиката на грозните лица и уродливите тела; сякаш Нинова или Асен Василев могат по нещо изобщо да се сравнят с тези природни стихии, които са били хора като Филип Тотю. 

Дребни Нови Европейски Хора обличат кожата на българските герои и я носят като костюм, за да задвижват рекламните кампании на украинската армия или на еврофедерализма. Кухи системи и идеологии, които нямат общо с онзи дух на съпротивата, който е позволил на истински големите личности да виреят в онези години. Защото това никога не е било борба за демокрация; каквато демокрация е имало в намеренията и способите на нашите герои, тя е била естетически контраст на султанската власт. По същия начин, впрочем, по който доскорошните азовци станаха яростни атлантици – това не е някаква реална вяра, а е начин да се диференциираш от врага.

Подвигът на Левски или Ботев или който и да е герой от пантеона на нашата възрожденска история не може и не бива да се затваря в кутийката на дребнотемието и широките политически движения. Борбата на българския народ е отрицание на демократичното, партийно решение, тя открито се формулира като гняв срещу безсилното ръкомахане на чорбаджиите, които действат по модерния модел на компромисите и децентрализацията; това, което троглодитите предлагат като модерна интерпретация е блудкав колективизъм, поднесен с тънка естетика на евроатлантическа въоръжена съпротива срещу лукавите реакционери, пардон, русофили. Причината да прекрояват Левски или който и да е етап от историята ни и да се опитват да ни говорят с препратки към миналото не е тяхното дълбоко вярване в определена интерпретация на случилото се. То е равносилно на това атеист да говори на християни за това как Господ би искал те да пуснат бежанци в държавите си, защото трябва да обичат съседите си. Аргумент от типа “аз не вярвам в това, но знам, че ти вярваш, така че ще пробвам да те убедя така”. И в процеса на тази ментална гимнастика губим паметта за тези герои, чрез които нашата нация определи себе си и чрез които ние заживяхме в историята. Нацията живее чрез своите герои. Всичко останало е убийство на човешкото.


Телеграм група за бутикови книжни подвързии: https://t.me/osnovata

%d bloggers like this: