I

Младо момиче със зачервени бузи пристъпва нервно от крак на крак. С всяко движение латексовият костюм прискърцва леко и то се оглежда с гузна усмивка. Зад него се извива опашка до далечния край на улицата. Полуголи мъже, жени с разкъсани чорапогащници, маски на анонимните, дълбоки деколтета, дълги черни шлифери, ботуши до коляното, изцъклени погледи и свити зеници. Чакат на входа към подземен нощен клуб, който не дава признаци на живот, докато не слезеш по тесните стъпала надолу. Килимът е мек и аленочервен, а всяко момиче, което тръгва надолу бива последвано плътно от хищния поглед на гологлавата охрана. С всеки билет за влизане получаваш кондом. На отсрещния тротоар се намира студената каменна фасада на най-стария университет в страната. На съседния тротоар се намира най-голямата библиотека в страната. Сградата над нощния клуб е галерия. Току до входа има статуя на Владимир Димитров – Майстора. Обърнала е гръб на случващото се.

Описах сцената на събитието Berlin Calling. Проведе се преди няколко седмици в един от касовите клубове в центъра на столицата. Точно срещу Софийския университет. Точно до Народната библиотека. Това е празненство на сексуалната свобода, фетишизма и техното. Чрез солидната си детективска работа стигнах до заключението, че става въпрос за германска традиция, която се популяризира по цял свят. От свои сигурни източници (или както се изразяват любимите ми медии, “източници, които са запознати с мисленето на организаторите”) научих, че в това сумрачно мазе с несъществуваща вентилация са се провеждали оргии с някои от полуизвестните лица на софийския инфлуенсъриат. Цялостната идея на това събитие е такава – да се отпуснеш, да вземеш нещо (каквото и да е) и да правиш секс с непознати в подходяща обстановка. В този случай “подходяща обстановка” е под синкавите неонови светлини на остъклена тоалетна в клуб за подрастващи. Също така всяка будка в тоалетната е била екипирана с дилдо. Предполагам за тези, които се нуждаят от загрявка преди реалната работа. 

Това е типът място, където можеш да срещнеш млади български певици с големи носове и не особено красиви физиономии, които се запознават наред с всички под веселото влияние на няколко линии амфетамин. Същите тези певици често излизат от това мазе с новооткрито чувство за дълг към обществото си и се впускат в корпоративно-спонсориран изблик на социален активизъм, подпомогнати щедро от цял ятак маркетингови агенции и “””криейтиви”””. Те ще се появят на екрана ти и ще ти кажат да идеш да гласуваш, защото твоят глас има значение. Или пък ще те призоват да се присъединиш към някоя инициатива за паралелно броене, която ще се провали в изборния ден, но не и преди в нея да бъде излято значително количество средства, включително и партийни. Тоест, твои пари, под една или друга форма. Тоест ще подпомогнеш закупуването на следващия латексов костюм, който да бъде зацапан с телесни течности по време на страстно сношение в някой мърляв сутерен. 

Хората, които изградиха нашия свят обитават именно такива пространства. Техният дом е сред непрогледната димна завеса на споделения срам. Журналистите, телевизионните водещи, активисткият корпус, дребните кариерни политици, музикантите, актьорите, студентите с амбиции да стигнат далеч чрез “нетуъркинг”, сексуалните девианти с връзки по високите етажи. Ако звучи нелепо, то е защото умишлено се потулва. Дори в България, това е реалността. Кръгът “Егоист”, който сега се подвизава под една или друга форма в активния политически живот. Останките от някогашните мутренски среди, Слави Трифонов, Борисов, Данчо Ментата. Модерните анални бандити като Асен Василев. Всички тези хора са се пръкнали в тъмните ъгълчета на своето общество, отдали са се в някакъв момент на всеки един порок, за който е могло да им хрумне и са останали завинаги променени от това изживяване. Дори няма нужда да се разхождаме до острова на Епстийн, за да открием дълбоките дебри на дегенерацията. Най-малкото защото това вече е приемливо. Някогашните мръсни тайни на елитните кръгове бяха превърнати в идеологии за ширпотреба. Но би било грешка да приемем това за обикновен безпричинен хедонизъм.

Цялото пропагандиране на индивидуалността като заместител на реалното многообразие. Гностицизмът на разните неправителствени организации и институции, които рекламират злободневното освобождение като форма на избавление от сивия свят на репресията. Всичко това имаше директни политически последствия, но те бяха изцяло второстепенни – все пак трябва да си израснал в това, за да го приемеш за нормално. Презентизмът на “историята започна през 89-та” е по-труден за прокарване сред хора, които поне помнят, че е имало свят преди това. А пък същите тези, които помнят “преди 89-та” са склонни да забравят, че е имало и друго, по-старо, може би дори по-автентично. И то в един предвоенен свят, който вече стига до нас само като шепот от историята.

Първотостепенното последствие от културното освобожденчество беше разбиването на старите идентичности. Това българинът да се дели на шоп, мизиец, каракачан, тракиец, руп и пр. етнографски класификатор има реален културен, исторически и обществен смисъл, но трудно се превръща в база за политическа позиция, а дори и това да се случи (за което няма данни поне в модерната българска история), би било нетрайно и неефикасно в ерата на менажираната централизация. За сметка на това индивидуалните признаци са лесни за експлоатация. Можем да разсъждаваме за тях като за социална придобивка. Няма контекст, в който някаква значима маса от български граждани да се откаже от пенсионното си осигуряване доброволно, например. Дадеш ли на масите нещо, не можеш да си го вземеш обратно. Трудно можеш дори да го намалиш – най-близкото до това е политиката на остеритет, която остава една от най-неуспешните политически позиции през последните десетилетия. (Както и трябва да бъде, бих допълнил.)

Да си представим хипотетична средноизвестна българска РнБ певица на име Доротея. Позволиш ли на Доротея да прави секс в тоалетните безнаказано, тя може би ще има славата на лека жена, ала това няма да се отрази особено на нейните нагласи. Съчетаеш ли тази склонност към каналното копулиране със, да речем, субсидирането на видеоклипове с голота в тях, пиенето на публични места и превръщането на негърската модна индустрия в култ, то всичко това се превръща в начин на живот. Доротея вече не консумира от гола полза и цинизъм. Тя възприема тези си навици като нещо автентично, което се е зародило в нея и не може, а и не бива, да бъде ограничавано. И ако се опиташ да я ограничиш, тя ще намери своите естествени съюзници много бързо.

Доротея никога няма да гласува за Възраждане. Никога няма да гласува за ВМРО. Никога няма да пусне за Шкварек за кмет, когато той неизменно се яви на местните избори със своя особен бранд католически национализъм. Той е също толкова дълбоко не-български, колкото и всяка джендъристка приумица, впрочем. Начинът на живот на Доротея я заключва в определен електорален сегмент. Не може да напусне този сегмент, защото това би означавало доброволно да заличи всичко, което я определя.

Тя е новият европейски човек. Постетнически настроен, защото изпитва страстно привличане към определени цветнокожи мигранти в Европа и слуша артисти с имена като Youngboy Never Broke Again. Постнационалнен, по силата на това, че негова основна мечта е да пътува между еднотипни на вид и на атмосфера градове и да се изживява като космополит. Постсексуален, защото ендокринната му система е изкривена до степен на пълна нефункционалност. И най-вече постполитически, защото неговите съображения вече не са материални, не са въпрос на групови интереси и на стремеж към контрол над каквото и да било, а са изцяло ориентирани към просвещенските лозунги за свободи от всякакъв порядък. Ще си позволя да повторя. Доротея няма да гласува никога за тези, които искат да ѝ отнемат нещото, което тя вярва, че я дефинира. Можем да беснеем по тази тема безкрайно, но фундаменталната истина е, че няма политическо решение за Доротеевия проблем. 

Черният хап не се дъвче. Гълта се. Трябва да знаем много добре с какво си имаме работа. Чак тогава имаме надежда да се борим. 

Западните населения, както и космополитното българско такова, имат нулева памет. Не говоря за родова памет или нещо подобно, което да е трудно за смилане. Става въпрос за обикновена памет за събития, които са се случили преди повече от няколко седмици. КОВИД и войната илюстрират това идеално, в този смисъл те са оптимистичен пример. Фаучистките кохорти като Тейлър Лоренз искаха Америка и западните страни да приемат същата стратегия на нулев КОВИД, която и Китай прилага от самото начало на пандемията. Онзи ден същата Лоренз отричаше собствените си статии във Вашингтон пост, отричаше изобщо принципа на нулевия КОВИД, в името на това да напада пълноценно китайската държава в контекста на пресните протести там. Това е същият Китай, който преди около месец, месец и малко уж беше “на прага на гражданска война”, защото Си беше арестуван/отвлечен/мъртъв. Статиите бяха навсякъде, Туитър избухваше. Това беше малко преди конгреса на Китайската комунистическа партия. 

Или пък блатният гном Путлер, който умираше от 13 различни вида рак преди да бъде превърнат в холограма. Помните ли как родните “””разследващи журналисти””” (които днес се занимават с това да ни убеждават как Телъс са зли русороби) се бяха посветили на това да правят дисекции, пиксел по пиксел, на срещата на Путин с някакви женици от авиационния бранш в опит да докажат, че това всъщност е било дигитална манипулация? Или пък как Сергей Шойгу трябваше вече три пъти да е бил пращан в Сибир, за да чука камъни за наказание, че войната се проточи? Или пък как Пригожин и Кадиров вече четири пъти готвеха преврат и техните затворнически бригади чукаха на портите на Кремъл. 

Всичко това са сюжети от последните няколко месеца. Всички предизвикаха умопомрачителен фурор. И всички отминаха. Тези неща имат важна функция отвъд откровената дезинформация. Те унижават хората, които ги четат и които им вярват. Ти се инвестираш в това да обясняваш на приятелите си, че руският президент води със себе си стажант, който да му събира фекалиите в епруветка от страх да не бъде клониран. Пречупваш си гръбнака по такъв начин, че напълно да загърбиш реалността и да приемеш идеологическите предпоставки на тази “новина”. И след това осъзнаваш, че медиите не просто са ти хвърлили този кокал целенасочено, за да те заблудят, но и са го направили съвсем между другото. Ти не си нищо освен един туийт, който да служи за показател на ярост в анализ на нагласите в социалните мрежи. 

Новият европейски човек няма капацитет за самосъхранение. Той е роб на импулси, които са отвъд неговия контрол. Това е клише. Нужно е да се изтъкне единствено, за да се създаде ясната представа, че това не е нагласа. Това е състояние на духа. Може да замеряте подобен човек с безброй много статии и проучвания, дори в собствените им източници. Наскоро мой приятел, Капибарата, ми изпрати много хубав линк към дълъг материал в The Hill за фталатите и за убийственото им влияние върху ендокринната система и производството на тестостерон. Някои от тези хора ще приемат подобни съображения сериозно, но ще го направят през призмата на зеления активизъм. Ще кажат, че корпорациите са зли, задето го позволяват. Ще бъдат частично прави, но по грешните причини. Няма да се замислят за деструктивното влияние на едно феминизирано и емаскулирано общество дори за миг. Ще причислят тази битка към някаква борба на температурите. Рационализаторският стремеж да “намалиш процента” на затопляне. Както беше с потискането на кривата. Този груб математически детерминизъм смазва духа. Човешкото не вирее в марсианските условия на числовия свят. 

Наскоро прочетох нещо, което ми направи забавно впечатление в една от книгите на Бърнам. “A minority of one is usually put in an asylum, not awarded political rights.” Това е писано преди около 80 години. На пръв поглед е много правилно, казваш си, ето, някой, който се дефинира като пансексуален трицератопс вероятно би бил вкаран в лудница във всеки един друг момент от историята. Но след това се усетих за нещо друго. Наполеон е малцинство от един. Сталин е малцинство от един. Цезар е малцинство от един. Тази сила на духа, тази воля за доминация над пространството, това е своеобразна лудост. Диво преследване на имперската и колониална мечта. Не мога с чиста съвест да кажа, че подобен човек функционира на същия принцип като днешните свръхкомерсиализирани малцинства. 

Не считайте сексуалните девиации за нещо от първостепенно значение; те са повърхностен признак на този режим на грозотата, който е отвлякъл модерния свят, но за сметка на това са удобни като способ за илюстрация. Истината за това хипериндивидуализиране на идентичностите се корени именно в стремежа към демократизация на вътрешния свят. Някога вътрешният свят на обикновения човек е бил простичък – в него е имало стремеж към покорство, спокойствие, семеен живот. Волята на подобен човек може да бъде разпалена единствено от нещо наистина велико. Но днес всеки е революционер. Всеки руши своите прегради. Всеки застава на ръба на собствената скала и се взира в някакъв свой хоризонт. Но той е лъжовен. Завършва в непрозрачна стена с краските на залез. Няма бъдеще в този стремеж. 

Преди време попаднах на коментар от анонимен германец в /pol/. Вероятно не е авторски, но гласеше: “Mass anonymizes.” Идеята е, че най-лесно се крие нещо в огромен поток от информация. Маскировката не е толкова ефикасно прикритие, колкото вписването. Нещо подобно ми се струва, че целят оригиналните блюстители на малцинствения принцип. Всяка една от тези псевдоидентичности може да бъде разглобена до съставните си части. Те са комплекс от консуматорски признаци. Гейовете ходят по определени места. Купуват определени стоки. Отговарят на определени стимули. Ядосват се на определен тип послания. Гласуват за определен тип партии. В масата от еднообразни културни сигнификатори, всички те стават едно. Можеш да си построиш гей от предварително предоставени кубчета и той ще се държи по изцяло предвидим начин. А естествената му човешка предразположеност към “процеса на силата” бива подчинена на стадния интерес. Якобинецът не желае да се отличи от тълпата. Тя го дефинира със своята агресивна неопределеност. И рано или късно всеки Робеспиер бива погълнат от надигащия се бакпулвер.       

---

II

Един невзрачен китаец се явява три пъти на магистърските изпити, които дават право на достъп до бюрократичната служба на императора. Проваля се и трите пъти. Някъде из академията, където учи и се готви за своята служба, той попада на Едуин Стивънс, протестантски мисионер. Той му връща книга на втория китайски протестант, дебел том на Лян Фа. Проваленият магистрат прелиства книгата набързо. Приема съдържанието ѝ присърце. Но, както и с всичко останало, интересът му към темата угасва бързо. Зает е да се готви за четвъртия си изпит. Междувременно се заема с кариера като учител. Някъде там, в промеждутъка, той сънува.

Сънува, че среща двама мъже. Единият млад, в разцвета на силите си, тих и сдържан. С него по-едър мъж, облечен в драконова роба, с шапка с широка периферия и златни коси. Мъжът със златните коси налага някого, някаква свита форма в краката му. Това, казва магистратът на приятелите си, е Конфуций. Мъжът със златните коси го бие, задето е заблудил народите на Китай и ги е повел по пътя на греха. Магистратът усеща, че златокосият е негов баща. По-младият мъж е негов брат. В съня, баща му му връчва две неща – златен печат и меч, с който да се бори с демоничните орди, които заплашват света. Магистратът се буди и според разказите на приятелите му вече е нов човек. По-спокоен, по-стабилен, по-решен да се справи с живота. 

Проваля се няколко години по-късно и в четвъртия си и последен опит да вземе изпита. В изблик на отчаяние, той се връща към книгата на мисионера. Този път я прочита внимателно. Взима посланията ѝ присърце, започва да живее с нейните постулати. Анализира сънищата си през призмата на християнската символика. И стига до заключението, че златокосият му баща е Бог Отец. По-младият мъж е Христос. А самият той, магистратът, невзрачният учител на име Хюн Сюшоан, е негов брат. И негов дълг е да поведе китайските армии в екзистенциална битка срещу демоничните сили и техните последователи на Земята. Това осъзнаване настъпва през 1843г. Тогава Хюн е на 29 години. 

Хюн Сюшоан е лидерът на Небесно царство Тайпин. Абсолютистка християнска теокрация, която съществува между 1851 и 1864г. Повежда Тайпинското въстание срещу династията Цин. В пика на влиянието си, Царството интегрира около ¼ от територията на днешен Китай и води битки на множество фронтове с империята и с различни регионални вождове. С течение на въстанието загиват над 20 милиона души. Победата на империята над Небесното царство идва благодарение на френска подкрепа – всичко това се случва след провала в Опиумната война и началото на века на срама за Китай, когато вътрешната политика на страната се диктува почти изцяло от външни сили. 

Хюн завършва живота си на 50, обсаден в собствения си дворец, ядящ трева. Враговете му изравят тялото му, обезглавяват го, обгарят останките и след това ги изстрелват с топ, за да са сигурни, че той наистина е мъртъв. 

Когато споменах по-рано, че не желая да съпоставям този тип лудост, тази бясна воля за доминация над пространствата и увереността в собствената сила, със сегашната жалка идентитарна консумация, имах предвид именно това. Подобни истории не могат да бъдат затворени в усмирителна жилетка и натъпкани с бензодиазепини с цел опитомяване. Духът на една отминала ера на жива, витална енергия. Днес това изглежда като някаква фикция, някаква девиация. Това е дъхът на ера, която не е дори на 150 години отдалечение от нас. 

Когато започва Боксьорската революция и стотици хиляди бедни китайски селяни, част от паравоенни боксьорски милиции, обсаждат чуждестранните посолства в Китай в самия край на 19-ти век, една коалиция от 8 западни държави, сред тях Русия, Великобритания, Австро-Унгария и Щатите, изпраща малко над 50 000 души, които да се изправят сами срещу милиони. И тези 50 000 души, акостирайки край Тиандзен, придвижвайки се пеша към Пекин, успяват да наложат своята воля над огромните орди от въстанали боксьори, подкрепени от армиите на династията Цин. Едновременно с това Британската империя воюва и другаде, в днешна Южна Африка, където се води Втората бурска война срещу Пол Кругер и неговите командоси. 

Този луд поход за доминация приключи. И е много важно да си дадем сметка още, че българинът не е участвал в него. Славният миг на младия български национален дух идва по време на Балканските войни и продължава до Първата световна. Тогава българинът е пречупен под тежестта на собствения си освобожденски ентусиазъм. От онова поколение не е останало много, дори спомените са мъгливи заради неспособността на модерната итерация на българската държава да съхрани каквото и да било културно и историческо наследство. 

Разказах гореописаните истории, за да изтъкна дълбокото несъответствие между нас и тези преди нас. Нашият modus vivendi е чудовищно неестествен, в това съм силно убеден. Ние крачим през този живот с було пред очите, виждаме света през няколко слоя плат и стъкло, рационализирали сме го до степен на екзистенциално отегчение, скрили сме се от лъчите на Слънцето, защото сме същества на витаминовите хапчета.

Представете си за момент един предмодерен свят. В който бродите из дъждовните гори на непознат континент. Сечете, буквално, с нож, с меч, с мачете пътя си, растения се увиват около краката ви, свечерява се, а още не можете да намерите удачно място за пренощуване. Тогава в далечината, измежду клоните на дърветата, високо над преплетените им корони, се появяват заснежените върхове на непозната и неизследвана планина. Белите зъбери на червеникавия фон на залеза. В този миг усещате цялата мистична сила на света, който обитавате. Неговата безкрайна красота се крие в заплахата, в мистерията, в непознатото. То е това, пред което някога нашите деди са се кланяли. Човекът надскочи себе си и сега трябва да изстрада приземяването. 

Дисидентът е длъжен да го изстрада сам. За да се прероди българският народ се е наложило да бъде бит и преследван с векове. Героичният човек, един Левски, Ботев, Волов, се ражда във време на осъзнатото страдание. Народническите движения са хубава брошка, те са задължителни за родните ширини и без тези демонстрации на влияние тук не може да се прави политика. Но е нужен осъзнат стремеж към едно посвоему аристократично контраелитно ядро, което е изстрадало своето осъзнаване.

Това са хора, които са видели дебрите на този декадентен режим. Те са били в средите на днешните големи, общували са с тях, опознали са начина им на живот, опитали са от отровното изобилие и дионисиевата вакханалия, зърнали са обезчовечените лица на катамитите на елита. И са намразили всичко това в червата. Дисидентът не може да бъде просто аутсайдер и загубеняк, който мрази от завист и липса на достъп. Той трябва да извърви своя път и да излезе от другата страна кален. Очернен, но заякнал. Омърсен, но убеден в неотложната необходимост от каузата. 

Такъв живот звучи невъзможен. Небесното царство Тайпин звучи невъзможно. Българското освобождение звучи невъзможно. Животът изпълнен с приключение и завоевание е далечен на новия европейски човек, който стои в многоцветната си клетка, произведена със съдействието на Артекс, обзаведена от Икеа и остъклена с луксозна дограма. Нищо няма да произлезе от тези маси от населението. Те се борят, за да обзаведат своя ковчег. Всеки един от тях мечтае за тракийско погребение със западни почести. Доротея ще разсипе България и ще остави тленните ѝ останки на вашите деца. Защото нейните ще се родят в болница, обслужвани от мултиетнически екип от акушерки. Ще израснат в турския квартал на някой бездушен немски град. Ще протестират за правата на мианмарската опозиция по улиците на зомбирания труп на Берлин.

Тежестта пада върху тези, които остават. И тази тежест е най-големият подарък, който новият европейски човек може да направи на българските дисиденти. Желязо остри желязото. А човек остри волята си срещу ударите на съдбата.  

^{Телеграм канал за уроци по ситопечат: https://t.me/osnovata}