Имаше един много кратък период от време, непосредствено преди и непосредствено след изборите, когато медиите ни се опитаха да създадат впечатлението, че държавата се движи стремглаво към някаква еднолична форма на управление – президентска република. Без значение, че тези заявки присъстваха (открито) единствено в изявленията на политически маргинали като късното ИТН и мижавеещото ВМРО, това беше казус, който бТВ, Дневник и цял куп анализатори раздуха до размерите на мрачна буря, която всеки момент ще връхлети заспалото селце на българската политика. 

Подобна вероятност в действителност никога не е имало и основен гарант за това е самият Радев; това е един плах, умерен политик в своята същност, който по никакъв начин не е демонстрирал способност или дори склонност да сграбчи властта истински. Великите времена, перифразирам безсрамно Гьоте, попаднаха на слаб управник. Той имаше възможността да овладее държавата изцяло и трайно още след прословутия юмрук, но това символно действие не беше последвано от абсолютно нищо. Имаше цял куп подобни моменти в следващите месеци и години. Военната помощ за Украйна и въвличането на страната в конфликта бяха поредната червена линия на президента. Тя беше прекрачена, а той не реагира. Неговата функция се изчерпва с това да изпраща така известните на всички ни “силни знаци” и “ясни сигнали”, но никога да не прави нищо особено. Служебните му правителства са друг симптом за това. Пълни с всякакви незабележителни партийни фигури, които сигнализират във всички посоки на политическия спектър. Що се отнася до Радев, максимата е една – никога не се случва нищо. 

За сметка на това този иначе триангулиращ и флуиден човек беше превърнат целенасочено в символ на нещо, което в България практически не съществува – ужасяващата русофилска заплаха, която дебне да завземе властта и да превърне държавата ни в някаква мини-Унгария (какъв ужас!). Никъде в Европа не се обръща особено внимание на Радев, но някак в България той е превърнат, редом до Орбан, в нарицателно за руската пета колона в ЕС. Радев никога не е действал по същество в тази насока. Дори Асен Василев, когото извън гръмките обвинения на мъпети като Даниел Митов никой не може да обяви за русофил, може да бъде описан повече като “неутрален” от Радев, доколкото блокира единната външна политика на ЕС (pbuh) с търсенето си на отсрочки за нефтеното ембарго. 

Не, целта на демонизирането на Радев в тази ситуация е да бъде превърнат в параван. Неговата фундаментално безсмислена позиция дава на големите маси от провинциални русофили в страната усещането, че имат представителство в родните институции, но нещо повече от това, той в момента ефективно функционира като покривало за коалицията между ДБ, ПП и ГЕРБ. Служебното му правителство е абсолютно безгласна буква, никой от тези хора няма сериозна позиция по който и да било въпрос, с изключение на левичарят Пеканов, който обсесивно рекламира еврото. Междувременно по всички важни въпроси евроатлантическата монопартия съвсем свободно и с огромно мнозинство прокарва своите интереси. В рамките на няколко седмици, те успяха да задвижат процеси, които от месеци бяха замръзнали. Но публично продължава да се поддържа илюзията, че ПП се “дърпа”, а ДБ се “колебае”. Това се случва с благословията на Радев, който дава отсрочка след отсрочка и бави консултациите и връчването на мандатите с почти месец. 

В този смисъл тук се случва една много тиха и много спокойна политическа революция, която има потенциал да измени обстановката трайно. Парламентът, казано простовато, е първообразът на капиталистическата институция. През 16-ти век в Европа се заражда една нова класа, алианс между градските търговци и ранните банкери. Тя набира своята власт чрез обмен, печалба, лихварство. Появяват се финансовите центрове в Антверп, Лион, Генуа, Аугсбург. Овластената класа тогава все още е тази на традиционния феодализъм – принцове, лордове, князе, барони, правото на кръвта и наследството. Но феодалният свят е първичен, той е борба за пространство и за престиж. А войните изискват ресурс. Така тази класа на ранните бюргери, на търговците и банкерите, започва своя процес на действително овластяване. Като финансира армии, изкупува земя, събира лихви. Това е изместването на старата феодална система от новата капиталистическа класа. 

В този период се появява модерният вариант на парламента. Събрание, което се свиква с цел водене на преговори – напрактика пазарене – между представителите на феодалната аристокрация и набиращата сила нова капиталистическа класа. Законите в този орган се изработват подобно на договарянето на цена. И не е случайност, че повечето участници в парламентарния живот доскоро бяха адвокати и финансисти – хората, които са интимно запознати с функционирането на либерално-капиталистическия модел на уреждане на икономическите отношения. 

Постепенно в големи части от света това се променя с изместването на овластената класа, която го е направила необходимо. Това е менажерската революция по Бърнам. В Щатите става въпрос за Новата сделка и ВСВ, когато старите капиталисти, вече навлезли в етапа на отчуждението си от производството и завещали директния контрол на свои мениджъри, окончателно губят битката с една нова овластена класа, която борави с инструментите на държавата, за да упражнява директен контрол. 

В Германия и Русия това става чрез (тогава все още) младите антикапиталистически режими. Руският соц започва с работнически комитети за пряко управление на инструментите на производство, но тези комитети постепенно добиват символна функция и през 1938г. изчезват почти напълно. Заменени са от любимите на Ленин специалисти и управители. Някои от тях дори идват от Германия като част от колебливия руско-германски алианс срещу старите сили на европейския континент.

В Германия нацистите идват на власт с подкрепата на един много малък сегмент от големите немски индустриалци, като основен сред тях е Фриц Тисен. Той е прокуден от Германия, след като Хитлер успява да укрепи своята власт и започва процеса на разнищване на капиталистическата система. 

Планът Маршал довежда тези процеси в Европа до суперскорост – огромни парични потоци тръгват из десетки европейски страни и отговорността за тяхното управление и усвояване пада не върху парламента per se, а върху монументална маса от бюра, администрации, бюрократични структури. От опита на тази бонанза се ражда и Европейският съюз като първата истинска менажирана супердържава. Сложна конструкция от неизбрани централни планьори, които упражняват фактическия контрол над производството, законодателството и икономиката на доскорошните суверенни държави, върху чиято територия ЕС се настанява. 

Основната разлика между България и Европа до съвсем скоро беше именно нашето изоставане по отношение на менажерската революция. Суверенитетът на нацията продължаваше да се крие в парламента. В постковидния период това се промени рязко. Законодателната инициатива на българския парламент се изроди в преводни и утвърдителни функции. От опозиция до мнозинство, всички се занимават основно с препотвърждаване на съществуващи закони и директиви, които са списани във външна административна система. Като тръгнем от безкрайния натиск за европейските фондове за възстановяване, минем през преводния закон за чуждестранните агенти и стигнем до всичките инициативи за военна помощ. Дори по (предполага се) исконно български теми като Македония, българският парламент борави с документи на чужди езици и единствено слага печат върху решенията на брюкселския бюрократичен апарат. Духът на българския суверенитет напусна сградата на българския парламент и беше затворен в капана на безкрайните коридори на Европейския парламент. 

Кога последно имаше широко обществено обсъждане за нещо, което по същество е български въпрос? Българската държава остава формален факт, но тя е по-скоро скелет, който да легитимира с присъствието си решенията на призрачната менажерска класа на европейската супердържава. Междувременно на територията на това, което някога е било България, свободно се упражнява мека сила от псевдодържави като Македония, които по стечение на собствената си изостаналост все още не са попаднали изцяло във водовъртежа на менажерската революция и съхраняват част от виталната агресия на битката за самодефиниране. Защо България позволява македонски политици да стъпват на нейна земя и да подкрепят дейността на терористични организации? Защото България няма суверенитета и самоинициативата, за да го предотврати. 

Важно е да се отбележи, че тази система не е капиталистическа. Може да се направи аргументът, че действителният капитализъм изисква свободни пространства и непознат свят, за да има посока, в която духът на търговеца и предприемача истински да вирее. Това по дефиниция е невъзможно в контролираната и строго регламентирана среда на менажерската супердържава. Но това не е и социализъм – в действителност има търговия, сравнителна икономическа свобода, минимална (но растяща, важно е да се отбележи) роля на държавата в личния живот на гражданите. Това е съвсем различен звяр. 

Система на бабешко мъмрене и постоянно порицание. Никой не е в безопасност от скептичното око на емаскулираните бюрократи. Това може да звучи смешно, но този начин на живот убива свободния човек. Не “преклонената главица” на дръзналия да запита дали икономическото самоубийство на Европа си струва в името на украинския народ. Това е истинската мозъчна смърт на гражданина. Става въпрос за система на квазирелигиозно административно управление, което се ръководи като един огромен HR департамент. Държавата ТЕЛЪС, която никога не спира да изисква от теб обучения в многообразие. Който не ми вярва е добре дошъл да се запознае с т.нар. Corporate sustainability reporting директива на ЕС от юни тази година.   

Някой ще каже, че това е нереалистично. “Но ние все още имаме политици!” и така нататък. На това отговарям по следния начин – и Меровингите са имали титли и (фиктивна) власт в последните си години, докато са били заложници на своя майордомо и не са имали контрол дори над собствения си дом. И след това Пипин Малкия, син на един практически управител на палат, се изкачва на франкския престол и става основоположник на династията на Каролингите. Той е баща на Карл Велики. Властта е символика. Контролът е нещо действително и неговото сграбчване не става винаги чрез революции и внезапни действия. Младата капиталистическа класа се заражда в средновековна Европа с амбицията не да прави социални промени, а да се установи като част от овластената феодална аристокрация. И в процеса на този си стремеж тя неволно придвижва света в една нова посока.

Новите ни управители ще довършат повсеместната инфантилизация на европейските народи. Ера на социални придобивки, на зелени ограничения, на ESG, неспирно идеологическо порицание. За кратко някои, дори сред собствените ми приятелски кръгове, се заблудиха, че войната в Украйна представлява “отрезвяване” на гниещата структура на либералния свят и ще се върнем към “войнственото начало”, каквото и да означава това в контекста на тази ни система. Но германското превъоръжаване се оказа невъзможно, а волята на средния европеец достигна единствено за това да нарича руснаците ватници и да се радва на кървави видеа от голите поля на украинския изток. Бакпулвероподобното съществуване не е просто нежелано последствие на менажерската система, то е нейна основна черта. И както Бил Кристол и ордите от неокони в навечерието на иракската война лъгаха за прераждането на либералната система в огъня на войната, така и сегашните свещеници на менажерската идеология лъжат, когато обещават една развита и напредничава Европа на народите след окончателната победа над смуглите евразийски таласъми, които са нападнали бяла Украйна.

Новите властелини както на Европа, така и на Украйна, са надскочили себе си управители като Урсула фон дер Лайен, които вече напълно са излезли от полезрението на действителните си правомощия. Няма по-очевиден менажерски проект в модерната история от Украйна. Когато преди няколко месеца пред един огромен видеоекран европейските бюрократи потриваха ръце с поруменели от въодушевление бузи, докато си разпределяха порции от Украйна за следвоенно “””възстановяване”””, това беше признак, че страната ще бъде превърната в площадка за един нов вид управление. Недемократично, посткапиталистическо, подобно на една Босна, в която евроатлантическите партньори си инсталираха мним администратор, чието име никой не знае, но който във всеки един момент може да реши да приложи абсолютно тотална власт, за да промени политическите обстоятелства. Това е бъдещето, което новата управляваща каста създава в своето преследване на контрол. И в това бъдеще няма да има и петънце свободно пространство, в което някой от нас да може да се изтегне и да усети полъха на вятъра върху лицето си.

Предупреждавах нееднократно за последствията от сляпата българска подкрепа за Украйна. Тук не става въпрос за дихотомията русофил-русофоб, а за елементарните реалности на нашата позиция. Ние не просто компрометирахме своята теза по отношение на македонската псевдодържава, ние напълно я взривихме с наивната подкрепа на националистическия ни сегмент към Украйна. Много хора се смяха на Ердоган за “двуличната” му политика по отношение на Русия, включително и тук. “Вечният турчин отново ще предаде Запада!”, последвано неминуемо след около ден от “Даже вечният турчин не желае да има общо с ватниците!” Обикновено второто придружаваше някое изказване на Ердоган свързано със статута на Крим. Тази му реторика винаги е била плод на първо място на елементарни турски интереси vis a vis Кипър и Егейските острови. Той не може да си позволи да подкрепя едностранното анексиране на територии, защото това ще създаде опасен прецедент за турската страна в спора ѝ с Гърция. Едновременно с това придвижваше и икономическите си интереси с Путин. 

Българският националист игнорира това, както игнорира абсолютно всички политически съображения. Но ние така или иначе станахме посмешище, нямаме какво да губим повече в тази насока. Затова ще се опитам рано да предупредя за следващия провал на българската държава, този път изцяло вътрешен. Реториката около шистовия газ и разработването на български енергийни източници не е израз на волен дух на родния суверенитет. Статиите в подкрепа на добива не случайно излизат в Капитал и в Дневник, не случайно тези идеи тихичко се прокарват от средите на ДБ и дори се приемат от зелените активисти, които преди десетилетие бяха готови да пребият “Шеврон” с пръчки. Майк Помпео вече има участие в “Овергаз”, дойде тук по покана на шефа на Лудогорец, а няколко седмици по-късно същият Домусчиев направи официални срещи и с Хилъри Клинтън. 

Това звучи като несвързана поредица от събития, но е показателно за посоката на американското отношение към България. Ние няма да сме балтийска държава – балтите нямат нищо, което да интересува когото и да било отвъд горящата си етническа омраза към руснаците. Реабилитацията на Борисов също не е случайност, не му е хрумнало спонтанно, че след толкова години демонизация и криене е време да се появи в сутрешния блок на бТВ. Режимът не иска от нас да бъдем фронтова държава, а добивна колония с привидно “християнконсервативна” линия на действие. Междувременно в дебрите на обществото ни продължават да се крият същите течения на НПО-демокрацията, както се случва и в Полша, която в реално време се бори с това да запази своята същност, докато продължава да подкрепя американците по всички направления. 

Няма преговаряне и договаряне с тази турбо итерация на американската империя. Не можеш да я поканиш в дома си “само за малко” и не можеш да ограничиш влиянието ѝ до един малък сектор. Няма “търговия” с американската империя. Няма реформиране и подобряване, дори когато за кратко си се докоснал до лостовете на властта ѝ – Тръмп е на път да научи това, след като бъде разкъсан през следващите две години от една страна от Десантис и неговите кашерни консерватори, от друга и от медийно-демократичния комплекс на държавната власт. 

Америка иска абсолютно всичко. И когато Америка поиска нещо, тя обикновено го получава.

---

_{телеграм канал за производство на дантела: https://t.me/osnovata}