Един ден в родината ни се появи Дмитро Кулеба. Появи се и заплаши да не напуска пределите на малка България, докато не получи отговор на исканията си. Стоя в кулоарите на Народното събрание и чака. При него се изредиха представителите на всички големи евроатлантически партии. Минаваха да беседват, да се съветват, да се извиняват, да късат ризи и да се кълнат, че ще извършат сепуку, ако България не подкрепи украинската страна във войната. 

Резултатът от този епизод е неясен, доколкото и до днес никой не е сигурен точно от какво естество и в какви размери е българската военна помощ за Украйна. Ако питате вехтата секретарка на Корнелия Нинова, която тя по някакво чудо все още не е успяла да уволни като част от ежемесечната чистка в БСП, ще ви каже, че такова нещо няма и България не е предоставила и един патрон на украинските си братя.

Всички ни е пределно ясно, че това е лъжа и няма много значение, защото имаме навик да се преструваме, че реалността, която ни се представя отговаря на реалността, която виждаме. Но се помни отношението. Висш представител на страна, която по повечето показатели дори преди началото на войната беше на едно що-годе африканско ниво, се появи тук изневиделица и се зае с това да обижда, разпорежда, заплашва и проси абсолютно необезпокоявано. И то с шумната благословия на една дребна прослойка от наши ”””сънародници”””, които изпадат в сексуален екстаз, когато получат нова възможност да обяснят как те не са от онези лошите балканци, а са послушни вестернизирани негри. Пардон, българи. 

Естествено ние сме свикнали да срещаме единствено дълбок шок и искрено недоумение, когато посмеем да отворим уста в европейски контекст – затова и предпочитаме да мълчим. Но в случая не ставаше въпрос за обичайната сервилност на политическата ни класа. Тук говорим за рамото, което позволява на страни като Украйна, Полша или балтийските джуджета да размахват един привидно голям геополитически член въпреки сравнителната си незначителност. Говорим за сянката на Америка.

Когато Кулеба се появи в страната ти, за да проси оръжия с наглата осанка на разярен пудел, когато Мелник се настани в държавата ти и започне безочливо да обижда теб, културата и историята ти, защото се бавиш с предоставянето на нови помощи, когато Зеленски те наставлява и порицава от видеостената за пореден път – това не са представителите на суверенната украинска нация. Това са реципиенти на над 65 милиарда долара военни помощи. Повече пари, отколкото предимно бели и деиндустриализирани щати като Вирджиния са получили за фискалния период от 2012-та година насам. 

За метрополията и периферията

Нека останем именно в 2012-та за момент. Тогава имаше президентски избори в Щатите. Обама се кандидатира за втория си мандат, а срещу него се изправи републиканецът Мит Ромни, който има по-американско излъчване от бургер с кола и бекон за гарнитура в крайпътна закусвалня. По време на една от речите си той съвсем между другото спомена, че “…в Близкия Изток има откровен копнеж за американско лидерство в региона,” което накара дори хомункулите от Ню Йорк Таймс да се засмеят. Смехът им, естествено, беше провокиран не от друго, а от факта, че някой е сгафил да каже премълчаната част на глас. 

Американецът, пристрастен към “генералните идеи”, както наблюдава още Токевил, е безкрайно склонен към това да разглежда себе си като носител на някаква диалектическа неизбежност. Той е длъжен да предизвика своя (гейски) синтез навсякъде по света и да цивилизова по-назадничавите народи – сиреч всички, които не се намират в северната част на американския континент. 

Трябва винаги да имаме предвид, че американската империя е хиперидеологизирана, обременена е от тежестта на собствения си мит и ролята на универсален арбитър във всяка една морална дилема. Но би било грешка да разглеждаме американската империя само от камбанарията на възвишеността. Истината е, че сляпото доктринерство е присъщо основно на оперативното ниво. На нисшите функционери. В случая на украинската война подобни хора излязоха на преден план с неоконите от типа на Макфол и Болтън, Кинзинджър, придворните обитатели на западното крило, всичките стажанти, журналисти, университетски преподаватели, говорещи глави и други твари на Катедралата.

Но истинските елити изхождат по-скоро от бисмаркска преценка на реални интереси. Американската империя превърна Европа в масивен буфер, защото това е нейният интерес. Тя ликвидира германската икономика, защото нейният интерес е да превърне страните от ЕС в свои безпомощни клиенти. Да, изпълнителите на тези поръчения вярват искрено в цивилизоващата си функция и в американския “Manifest Destiny”, но това е, защото много от тях оперират в рамките на идеята за американска нация. Полезни идиоти би казал Ленин, ако кухият му труп не беше зает да усмърдява Червения площад.

Средният американец трябва да е безапелационен индивидуалист с нагласа “просто иди и го свърши”. Неговата роля е да се справя някак. Когато преди години Буш каза на майка с три деца, че това да работи на три места, за да свърже двата края е уникално американско качество, точно това беше намекът. Американецът е оцеляващ.

Междувременно Америка като империя, като машина, трябва да прожектира своята сила навсякъде и по всяко време. Американската империя е онтология. А външната ѝ политика е съдба; която, съвсем случайно, периодично се използва и по циничен начин от пелоситата, които докарват света до прага на въоръжен конфликт с Китай в името на това да угодят на хилядите китайски дисиденти в окръга си. Идват избори, все пак. 

Но да се върнем на иронията – империята задушава нацията. Защото докато империята се занимава с микроменажиране на прокси войни в другия край на света, нацията се дави във вътрешните си противоречия и коренното население остава смазано под идеологическите изисквания на Режима. Така се появява парадоксът на модерна Америка, която може да праща милиарди на трети страни и да организира преврати, водейки война с безкрай много фронтове по целия свят, докато в Балтимор улиците са осеяни с коматозни наркомани, а негрите се стрелят за ланци и лъскави найкове. Империята е паразитен организъм. 

Тук и дълбоката заблуда на европейското увлечение по атлантизма; нацията Америка не е просто болна, тя умира. Но дори и да беше в цветущо състояние, тя отново не би била никога моделът, който империята пресъздава в периферията си. Метрополията е символ и смисълът от него е той да бъде уникален. Когато Тръмп дойде на власт с амбицията да възстанови една мъртва визия на нацията в разцвета на златните години на капитализма, глобохомо не разхлаби хватката си в Европа. Напротив.

Впрочем дълбоко в себе си всеки евроатлантик разбира този контраст. Това е и причината толкова често в Европа, а и в България, да се срещат “умерени консерватори”, които симпатизират на Тръмп, но дълбоко ненавиждат всичко, което дори малко наподобява реалните му политики в собствените си държави. Те опитват да прилагат същото разграничение “нация-империя”, но го правят в скопените си страни, които са лишени от автономия, камоли пък от влияние на голямата сцена. Родният изолационист гласува за глобалистки партии, а футболният ултрас смята ПП и ДБ за финално решение на корупционния проблем. 

Но ако коренният американец е толкова смачкан, изниква въпросът как неговият начин на живот се разпространява до степен на пълна доминация. Отговорът е двуяк – първо това не е американската култура в нейния реален (доколкото изобщо го има) вид, това е един зомбифициран труп, който поглъща и асимилира елементи отвсякъде и ги привежда под централния контрол на империята. Прословутото многообразие всъщност е американската монокултура: филми, музика, дрехи, начин на говорене (негърски jive, който кара дори млади бели европейци с нулев досег до Щатите да звучат като извадени от вътрешните квартали на Чикаго). 

Другият аспект на това си обяснявам с анекдотичния опит на най-старата държава на Земята – Китай. Китайският етнос в модерния му вид е една химера, улична превъзходна, съставена от безкрайни завоевания и войни с племената в Централна Азия и Далечния Изток. Монголци, тунгуските манджури, киданите, от които в славянските езици се е наложило името Китай, след като ранните манджури (руржен) ги изтласкват толкова дълбоко в Централна Азия, че се сблъскват с руснаците. Тангутите. Всичко това са имената на тюркски и монголски етнически групи, които навлизат в днешен Китай, опожаряват огромни територии, подчиняват ранните кралства, избиват милиони – само между 157 и 280 година населението на Китай пада с 40 милиона по някои изчисления. Това е земя на безкрайна борба за контрол, същинска битка за лебенсраум без ясен победител. 

Но пировият триумф отива при китайската култура. Културата, която всяко едно от тези племена приема изцяло. Език, писменост, литературно наследство, институции (които се пръкват първо в китайските кралства). Всичко това се възприема доброволно от завоевателите, които излизат от степите, слизат от конете си, прибират оръжията си и усядат, за да могат след това да бъдат претопени и ликвидирани по мирен път от културната хегемония на китайците. 

Това е моделът на многонационалната империя. И това приравняване под общ комунитарен знаменател предстои не само на автентичната американска нация от една страна, но и на всички други народи, които в преследването си на Магна харта достигат единствено до Големия Мак. 

Признаците на европейската американизация са безкрайни. На първо четене виждаме съвсем директните ѝ симптоми. Само 27% от французите са посещавали Америка. Но в управленската каста това стои другояче – там процентът е двоен. И повечето от тях са образовани в Щатите или в Англия, англосферата им е по-близка, отколкото цивилизацията, от чиято утроба са се пръкнали. 

Така получаваме и странния казус на германските Зелени, “партия на ЦРУ”, съставена от хора, които при едни други (може би дори по-добри?) обстоятелства щяха да са треторазредни съветници и секретари във Вашингтон. Вместо това те пробутват фундаментално неевропейските си възгледи за енергетиката вътре в Германия, а едновременно с това успяват и да продължат американското дело на оригиналната “денацификация”, която успя да скопи германеца духовно во веки и да го научи, че неговата нация никога повече не бива да смее да бъде… нация. 

Или пък нашата специфична източноевропейска приказка. Колко страни през изминалите три години в региона ни изведнъж се сдобиха с евроатлантически, ляво-либерални правителства като слънце? Кировци, ковачевци, Мая Санду в Молдова, все еднакъв чешит харвардци със западно (разбирайте обикновено американско) образование, които излязоха на преден план от нищото и мигновено предизвикаха дълбоки социални конфликти в страните си, преследвайки очевидно външни интереси. Достатъчно объркващо е, че да накара дори мъже-деца като Александър Кадиев да се почешат усъмнено по темето. Струва си да развием и една конспирация в този смисъл. 

За един латвийски селянин и неговият приятел англосаксонеца

В една алтернативна реалност Съветският съюз не е внезапен израз на автентичния гняв на нисшите класи. В тази реалност той е крайната точка на една контролирана диалектика, чиято цел е трайно да отслаби руската нация и да я подчини на други сили. Така с външна подкрепа и много внимателен подбор в страната хващат дикиш деструктивните сили на революцията. С чуждо финансиране, логистическа подкрепа, понякога дори пряка намеса. 

И в тази примордиална манджа на революцията се появяват тук-таме хора като Джейкъб Питърс. 

Необичайно име за руски болшевик, но някак един от основателите на Чека и най-близките довереници на Железния Феликс Дзержински успява да се казва точно така. Някои от най-бруталните постреволюционни чистки по време на Червения терор са организирани и проведени по идеята или под директното ръководство на сина на латвийски селяни, който е прекарал формативните си години в Лондон като член на Британската социалистическа партия и личен приятел на основателя на Гардиън, Чарлс П. Скот. 

В Лондон, Питърс успява да се забърка в голяма престрелка с полицията след неуспешен опит за обир на бижутерия с помощта на братовчед си, Фритц Сваар, участвал в Латвийската революция през 1905 и избягал след обвинения в убийство. Случаят на Сидни Стрийт приключва със смъртта на трима униформени, а Питърс избягва присъда след като добрият му приятел Скот се застъпва за него пред премиера. Така Питърс се връща обратно в Русия и става част от прословутия петроградски военно-революционен комитет. Останалото си го знаем всички. 

Тези теории за произхода на СССР като един полу-немски, полу-английски проект за подчиняване на Русия и затриването на нейния народ можем за момента да оставим на Галковски или на веселия (и пиян) дух на Жирик, но в тях има брънка от една фундаментална истина за Източна Европа в периода след ПСВ, която стои в основата на конспиративността на някои от модерните славянски народи. Дълбокото усещане, че развоят на историята ни е плод на контролирани процеси, които в нито един момент не са били достъпни за собствените ни населения. 

Някога това е започнало под формата на квартални истории за британци с черни куфарчета, които имат пряк достъп до най-високите нива на компартията. Развило се е като теорията на криптоколониализма за несъразмерното влияние на етническите малцинства в СССР като начин за унищожаване на “проблематичния” руски народ в полза на новия съветски човек. И накрая кулминира в разкриването на експериментите на Сталин в чертането на граници и изграждането на фалшиви държави чрез социално инженерство. 

Днес експериментите продължават. Те продължават въпреки разпада на СССР. Под един различен флаг, уж. А може и да е същият, ако повярваме в гореспоменатата алтернативна реалност. По една или друга причина условията и в собствената ни започват подозрително да я наподобяват. 

Между пандемията и войната

От няколко години на всички нива в обществата ни преобладава усещането за загубената автономия. Нямаме капацитета да сложим край на която и да било от кризите, които влияят върху личния ни живот, камоли пък върху тези, които афектират държавите ни като цяло. Редките случаи на реално дисидентство вече се венчаят с почетно място в престижния списък с врагове на украинската държава, които трябва да бъдат ликвидирани. Иво Христов и Вацев, едни иначе не особено предизвикателни умове, успяха да се озоват в Миротворец заради съвсем безобидно теоретизиране.  

Ако има положителен ефект от този конфликт, той е, че настъпи повсеместно падане на маските и разкриване на истински същности. Случи се на чисто човешко ниво – кашерваторът спря да се преструва, че целта му е нещо друго освен подмяната на квазирелигиозната естетика на идентитаризма с една също толкова псевдарска и неефикасна естетика на квазихристиянството по модела на бушовци, клинтъновци и ордите от бездетни и малодетни “Добри, старомодни момчета”, които управляваха Щатите и западния свят преди системата на глобалната полиция да се видоизмени и да се превърне в глобохомо, което виждаме навсякъде около себе си днес.

Случи се и на системно ниво – медиите махнаха наметалото на информираността и изпод олющената боя на свободата на словото блеснаха рекламните агенции и пропагандните канали в стил Комсомолска правда на новото време. Политическият елит на много места се показа не просто като некомпетентен и идеологизиран до болка. Видя се откровена ненавист към всичко, което отправя предизвикателство към хегемонията. Гейовете отидоха да се стрелят в Украйна като част от батальона на еднорозите. А родният герой Глиги се научи да суши филии на слънце край фронта. Наистина удари часът на откровение. 

Какъв ли грозен звяр сега е плъзнал към Витлеем

И действително: следващото поколение евроатлантици вече се мъчи да се роди. Това са “изключително базираните” крайнодесни като Мелони, които мигновено се отричат от всяка една по-предизвикателна теза и се примиряват с това да въвеждат козметични промени в обществата си и да борят “хомо” сегмента на “глобохомо”, докато обявяват шумно безрезервната си подкрепа за Израел, Украйна, Тайван и всички останали спонсорирани от Щатите псевдонационализми, които дестабилизират силните си съседи. 

Впрочем Борисов пасва идеално в тази нова реалност. С перформативното си християнско преклонение и привидна ганьовщина, той се вписва в тоя почти-ама-не-баш религиозен консерватизъм, за който полските католици проправиха път. Ще ги познаете най-лесно по сервилното поведение към Щатите. Защото базираните полски консерватори мигновено се отказаха от проекта си да елиминират чуждата собственост на местни медии, когато партньорите им скръцнаха със зъби. Нещо, от което Виктор Орбан не се стресна. Отново – слабата или контролирана опозиция се познава по делата. 

Чичо-Tомовият българин ще расте като дял, не се и съмнявайте в това. И пиша този текст частично, за да предупредят всички приятели за опасността от манджурските кандидати, които се роят. Ще има нови проекти с различна насоченост, които ще поддържат същата стара линия с по-красиви краски: пекановци и зарковци ще се представят за лица на ”””умерената””” социалдемокрация, ще се съюзят с някои от старите зелени представители на градската десница и тихомълком ще помагат на новия властелин на Овергаз Майк Помпео да откъсне България от нейните ресурси и да превърне това, което е останало от страната в същински плацдарм от балтийски тип. 

Ще се появят и нови патриоти и консерватори с хубави думи за европейската дегенерация и упадъчния либерализъм. Ще звучат като нас, ще се движат като нас, но това, което ще ги отличава е, че никога няма да заплашат хегемония. Никога няма да посочат с пръст същината на нашия проблем. И освен това ще ни въвлекат във всеки един следващ конфликт в региона, бил той сръбско-косовски, гръко-турски или, както вече биват посяти и семената на това катастрофално братоубийство, вътрешномакедонски с умишлено внушение за междудържавен проблем с България. Когато една изкуствена държава бъде създадена и насъскана, нейният единствен път към легитимация на собствената идентичност минава през сблъсък с първоизточника на културата си. Казусът “анти-България” няма да се разреши от само себе си.

---

Във “Вихър” Антон Страшимиров описва една малка нация на прага на своето голямо историческо дело. Балканската война и приповдигнатото настроение на народ, който тръгва в бой, за да изкупи страданието и унижението на миналото си. Виталният българин, този който съществува в истинско многообразие – “поносливите” шопи, с всичките им торлаци, мрачани, знеполци и проче подгрупи; предприемчивите мизийци, смъртните врагове на турците в лицето на тракийците. Всички етнографски групи, които формират българските дух и бит, Страшимиров разказва за тях детайлно в навечерието на епохалните събития от първо лице. 

Днес нацията ни е сведена до една каша, която е изгубила спомена за своята реална идентичност. Би било твърде лесно да припишем всичките си болежки на империята. Да, американската монокултура обезличи трайно големи части от Европа и света. И тази монокултура е меката сила на зловреден политически режим, който цели да постигне подчинение чрез идеологически способи. Автономията на малки страни като България е минало и изключването на нацията ни от т.нар. силов процес (по вуйчо Тед Качински) изглежда безвъзвратно. 

Но първите проявления на студеното икономическо мислене, което погуби народа ни бяха плод на ранната съветизация и маниакалните сталинистки програми за индустриализация, в чиито ход населението ни е преселено в градовете с цел изграждане на ”””пролетариат”””. Българинът е откъснат от земята си. Това е истинският грях на социализма към народа ни. 

И днес сме изправени пред една сила на грозотата, която си служи със същите инструменти. Ниската логика на материализма, която ни шепне, че трябва да отваряме границите си, че трябва да приемаме чужди и да отпращаме свои, защото пазарите така повеляват. Че трябва да скопим държавата си в името на чуждестранната частна инициатива, че трябва да се откажем от ресурсите си и да посрещнем имперските проконсули с отворени ръце и усмивка на уста. 

Това ни поставя, не само нас, но европейския човек като цяло, пред избор. Да изтлеем, заменени, субвертирани, изтощени от метастазите на монокултурата. Или да направим един финален опит. Нациите и народите се раждат в героизъм и умират в забвението на старческата мекота. Днес стремежът към сила и независимост на народите бива заклеймен като “недемократичен”, като “вреден за правовата държава”, “опасен за системата, основана върху правила”. Това е матриархалното порицание на една забравила себе си прослойка от класни отговорници. Слаби мъже и жени от свят на залеза, които се опияняват от сложни легализми и бюрократични ритуали, с които пречупват всяка воля за живот. 

Ако българинът иска да просъществува, ако иска да спаси нещо от това, което е останало и да изгради наново това, което е изгубено безвъзвратно, той трябва да пожелае този живот. Трябва да го сграбчи и да се бори за него. Трябва му национална кауза. Да види отново възвишения екстаз на това да тръгнеш с шопите към Цариград. И да бъде готов за един-единствен избор – победа или изчезване.

---

_{телеграм канал за цугцванг и шахматни гении: https://t.me/osnovata}