85 Days in Slavyansk е епопеята на барона на черните хапове, терорист номер едно на Русия, на любимия политически и военен анализатор на всички украинци – Игор Стрелков.

Стрелков, истинско име Гиркин, е руски монархист и бивш офицер от ФСБ. Участва във войни от 20-годишен, пътува из Източна Европа и се включва във военните действия първо в Транснистрия, а след това и в Босна. По-късно се бие в двете чеченски войни и накрая се озовава на мястото, което всички познаваме и следим с трепетно очакване, за да разберем каква е следващата медийна истерия, която ще ни се сервира като колосален цивилизационен сблъсък – Украйна. 

В същността си 85 Days е агиография на Стрелков. С право – това е архетипният завоевател и приключенец. Нарушава всички установени норми на социалната си прослойка, за да замине за бедна страна в напреднал стадии на социален разпад и гражданска война и да се бие, да кърви и да убива в името на романтичната идея за руската монархия. За капак прави всичко това със скришната (и бързо пресъхваща) финансова подкрепа на дребни кръгове в руския елит, които следват по-радикална линия на геополитика без благословията на истинския стопанин на Кремъл. 

И в действителност Стрелков стига до Славянск със своите 52-ма единствено благодарение на подкрепата на националиста-олигарх Константин Малофеев и на главата на кримската република, Сергей Аксионов. Руската администрация се опитва многократно да спре неговата маскирана екскурзия, но в крайна сметка той успява да стигне до дестинацията си, скрит в тежкогабаритния еквивалент на баничарка. Води със себе си автомеханик с опит от чеченската война, Моторола, който по-късно оглавява батальона “Спарта”, доброволци от Киев, Харков, Одеса, дузина руски ветерани и Александър Жучковски – авторът на книгата и пряк участник в обсадата. 

Целта на Стрелков е проста – да повтори кримския сценарии и да провокира руската намеса в Източна Украйна в защита на етническите руснаци в региона. Ще спестя някои детайли и ще прескоча няколко месеца битки в и около Славянск – тази намеса така и не се материализира. 

Ситуацията в региона към онзи момент е коренно различна от сега познатата ни. Русия е плаха и все още разглежда Украйна като договороспособна страна, с която може да се разговаря пълноценно, лица като Владислав Сурков направляват политиката на Кремъл по отношение на Новорусия (историческата област, която обхваща Одеса, Донбас и Крим) и целенасочено работят за потискането на бунтовническите движения в интерес на дипломатическите преговори около минското споразумение. Споразумение, което в крайна сметка никой не приложи по никакъв начин. Междувременно в Славянск около 3000 доброволци от цялата Украйна и Русия са под обсадата на над 20 хиляди украински войници без сериозна бойна техника, без адекватна екипировка и без хуманитарна помощ за цивилните, които остават в града. 

Това е контекстът, в който Стрелков действа. Неговата задача е на апостол, който създава тайни комитети из вражеска територия. Войските, които той обучава и администрира се превръщат в гръбнак на появилата се по-късно професионална армия на ДНР, а цялостната кампания в Славянск печели на Донбас ключови месеци подготовка като заключи почти цялата армия на Украйна около града. Но в хода на самата обсада това е иррелевантно. Тогава участниците в нея имат само едно – очакването, че ще умрат в този град и ще се превърнат в емоционален символ на руския свят и причина за влизането на Русия във войната на страната на зараждащите се републики.  

Но това не се случва. Путин отказва да признае независимостта на ДНР и ЛНР. Упражнява натиск за отлагане на референдумите, с които те изобщо обявяват отцепването си от Украйна. Русия признава Порошенко за легитимно избран президент на Украйна и му дава зелена светлина за началото на АТО (антитерористичната операция – праобразът на руската операция-която-е-военна-ама-определено-не-е-война). 

Митът за руската намеса, казва Жучковски, не произлиза от руската държава, колкото от руския народ. По негови твърдения към края на кампанията в Славянск в редиците на бунтовниците има около 20 процента руснаци, които се включват като доброволци, след като четат за войната в блога на Стрелков или в някое от големите националистически издания, които по онова време отразяват събитията отблизо. Механизъм, който много наподобява този на чуждестранните доброволци на украинска страна в момента. 

Всъщност паралелите със сегашната ситуация са толкова много, че е трудно да се изброят. В един пасаж от книгата Жичковски разказва как Моторола и неговите “спартанци” надуват мюсюлманска молитвена музика през колоните си, за да карат враговете си да мислят, че кадировците са дошли на помощ на бунтовниците. Самият Моторола пък дълго е смятан за чеченец заради дългата си брада и грубите си черти. Това е и причината за интензивната омраза на украинците към чеченските военни и за масираната медийна кампания около тяхното участие във войната.

“Призракът на Киев” и другите подобни митични образи са съпоставими с идолите на ДНР и ЛНР като Михаил Толстих – Гиви, който започна участието си във войната именно като част от славянската бригада на Стрелков и по-късно стана командир на батальона “Сомалия” преди да бъде убит през 2017-та от украинските служби за сигурност. Подобни легендарни образи бяха избивани масово. Алексей Мозгавой, който водеше моторизираната бригада “Призрак”, гореспоменатия Моторола, който наскоро получи орден от Путин посмъртно – това са проявления на митологизацията на всяка една война. В украинските версии няма нищо лошо, освен че биват рекламирани активно от корпоративните медии и техните говорещи глави.

Всичките истории за това как баби свалят руски дронове с буркани, как украински супервойници унищожават десетки самолети и хеликоптери – това са преувеличени версии на преживяванията на Малц и Ромео, двама бунтовници, които се сдобиват с преносим зенитно-ракетен комплекс “Игла” след ранна среща с елитното подразделение на СБУ, Алфа. “Игла” е и бащата на митичния Джавелин, на който украинците вече си кръщават децата и на чийто олтар поднасят своите молитви. Малц и Ромео успяват да свалят няколко украински хеликоптера със своите “Игли”, както и да повредят самолет Su-25. 

Тук трябва да отбележим и коренната разлика в нивото на подготовка между 2014-та и 2020-та. Към онзи момент Украйна разполага с неорганизирана, зле екипирана професионална армия с практически нулев въздушен потенциал, пълна с етнически руснаци от по-бедните райони на Източна Украйна. В началото се разчита основно на местния Беркут, който масово отказва да се бие, цели поделения хвърлят оръжията и се прибират по домовете си. Това е важен акцент. Те не се присъединяват към въстанието. Просто избират да не участват в кръвопролитието. Истинските битки започват с началото АТО. 

В следствие на масовата апатия на редовните войски и нежеланието им да проливат кръв в Донбас, украинското началство започва повсеместни чистки и смяна на персонала. На преден план излизат хората на Димитри Ярош и Десен сектор, крайни националисти основно от Централна Украйна, които се впускат настървено в боя. Жучковски твърди, че има дори пряко участие на Ярош в една от първите престрелки, когато черен джип открива стрелба по група патрулиращи от славянската милиция и тази теза изглежда е потвърдена от него самия в интервю няколко години по-късно. 

Защо Централна Украйна? Това е допирната точка между двата свята, там търкането е най-голямо. Всички бойни групи, които първи взимат участие в сраженията са от места като Днепропетровск, в които сблъсъкът между украинския национализъм и руската идентичност е най-осезаем. От там, например, е 25-тата парашутистка бригада, която формира гръбнака на офанзивните действия срещу бунтовниците.

Сагата продължава много по-дълго от очакваното. Стрелков подема инициативата с (може би наивната) идея, че руската намеса ще бъде скоропостижна след първите сблъсъци с украински военни. Но тя така и не идва. Така обсадата на Славянск трае почти 3 месеца. В техните рамки Русия започва да изпраща ограничени количества въоръжение – дребни стрелкови оръжия, стара съветска артилерия от типа НОНА, няколко бронирани машини и танкове – но в огромната си част то така и не достига до Славянск, а бива “приватизирано” по пътя от други въоръжени милиции в Донецк (като батальона “Восток” на Ходаковски). Междувременно връх Карачун над Славянск бива превзет и там се складират големи количества артилерия, която обстрелва града безразборно. Ситуацията бързо става неконтролируема и Стрелков организира евакуацията на цивилното население. Въпреки условията в града до самия край остават десетки хиляди. 

Няма да коментирам самите бойни действия, в книгата са описани ден по ден изключително подробно на тактическо и на стратегическо ниво. Важно е да се постави в някакъв контекст самото действие на Стрелков, самото влизане в Украйна с цел да принуди предпазливата руска администрация да действа в собствения си интерес. 

На самата концепция зад превземането на Славянск – голямо символно действие, което да провокира вътрешна реакция – можем да намерим един много свеж аналог. Именно пътуването на Пелоси до Тайван. На първо четене алогично решение, провокативно до степен на открито предизвикателство към една от най-големите военни сили на Земята. Оригиналната версия на Белия дом беше, че Пелоси предприема тази визита самосиндикално. Правени са опити тя да бъде спряна, убеждавали са я, че това е контрапродуктивно и така нататък и така нататък. Естествено древният вампир няма страх от оръжието на смъртните и продължава на своя глава да полага усилия, за да принуди останалите фракции в рамките на американската администрация да действат агресивно. 

Но къде са разликите: визитата на Пелоси предизвика copycat действия от страна на сенатори и конгресмени и американската държава се задейства в подкрепа на тайванската независимост. За сметка на това Стрелков бива низвергнат от руския елит, принуден е да свали маската си (буквално: през първите дни от превземането на Славянск той оперира под псевдонима Стрелков и носи черна маска, за да прикрива самоличността си) и в последствие е третиран като досаден проблем от руската администрация, която категорично отказва да бъде въвлечена в конфликта. И така 8 години. 

Книгата е пропита с един отчаяно-обиден тон по отношение на Русия. Самият Стрелков посвещава по-голямата част от времето си в днешни дни на това да обяснява как всичко е обречено и Русия се самоубива заради колебливостта на Путин. Това е и причината да е популярен в проукраинските среди въпреки миналото си.

Едно от големите разочарования на автора Жучковски към 2014-та година е, че Путин последователно отказва да споменава понятието “етнически руснаци” в речите си. Споменава единствено “граждани на Руската федерация” а ла стария речник на СССР-ските вождове, когато етническият руснак е заглушен в полза на новия съветски човек, който е постнационален и не бива да се поддава на ниски емоции като патриотизъм. 

Русия разочарова с бездействието си. Вълненията в Донбас в нито един момент не целят постигане на независимост – те експлицитно търсят реинтеграция в Русия. Източна Украйна в своята по-голяма част не се идентифицира нито с оригиналната украинизация от 20-те години на миналия век, нито с повторната такава след Евромайдана. И когато ситуацията става непоносима, те опитват да възстановят старата новоруска идентичност с подкрепата на активисти като Павел Губарев, който стана и един от първите истински политици в младата ДНР. Русия отказва да съдейства. Страхува се от санкции, страхува се от обтягане на отношенията със Запада. Страхува се от изолация, от конфронтация, от нарушаване на международния ред и проче. Това е, или поне беше, путинова Русия към 2014-та година. Една традиционна либерална полудемокрация, която искаше да бъде разпозната като легитимен партньор на Запада, но така и не можеше да получи този статут. 

Изтъквам това с една-единствена цел – всичко това можеше да се избегне. Путин не дойде на власт в Русия като разпален радикал и борец за мултиполярен свят. Появи се из недрата на елциновия ред като типичен неолиберален технократ, решен да участва в “демократизацията” на Русия. Но последователният отказ на Запада да разгледа Русия като равностоен субект в геополитиката, унизителните години на 90-те, когато след разпада на СССР страната беше разпарчетосана и разпродадена за копейки килограма от американски икономически съветници, неконтролируемото разширяване на НАТО – всичко това, и още много други фактори, превърна Путин в същински руски националист, който е готов да се сблъска челно с “колективния Запад”, както той го нарича, за да запази целостта на нацията си. 

В края на краищата Стрелков успява да напусне Славянск. Прави го след като си дава сметка, че Русия няма да изпрати военна помощ, че руската армия няма да удари врага в тила и да освободи града. Прави го въпреки пълна обсада във всички посоки. И го прави почти без загуби на персонал. Славянската бригада се връща в Донецк и става основата за народните милиции, които 8 години по-късно тръгнаха в контранастъпление.

8 години по-късно, Путин разбра, че изолацията така или иначе е факт, че Запада няма да промени своя курс и че американската хегемония няма да промени своя характер. Така постави началото на собствения си опит за еманципация.

Историята рядко се повтаря, но много често се римува.

---

телеграм канал за плетене на вълнени чорапи: https://t.me/osnovata