Съвсем случайно попаднах на Valhalla Express. Като типичен лукав нечовек разбрах за книгата от снимка в проруски Телеграм канал – бяха я открили сред развалините на някакъв украински аванпост край Мариупол преди няколко месеца и я развяваха като нацистки манифест, който се чете дори в украинските училища. За втората част не знам (и се съмнявам, най-малкото заради трагично ниския стил на тази творба), но доколкото мога да преценя книгата действително е била сравнително популярна, когато е излязла преди няколко години. И с надеждата да не попадна в списъка Миротворец с врагове на украинската нация ще кажа следното – беше ми интересно. 

В същността си това е нещо като азовски самиздат. Авторът, мой своеобразен колега, който също твори произведения със съмнително качество под псевдоним, който е взаимстван от литературна класика, е командир на черниговското поделение на Азов. Позивната му е Воланд. Той е класически главорез, който слуша Вагнер и изтезава политическата си опозиция. Нищо необичайно.

Езикът му отразява същността. Изданието, което четох е на английски и нещо ме навежда на мисълта, че така е и писано оригинално. Още ми е трудно да преценя, но ми се струва, че не става въпрос за машинен превод – грешките в текста изглеждат прекалено целенасочени и нарочни, периодично се променя изписването на някои имена (Kyiv-Kiev и така нататък; сиреч новоговорът не е спазван консистентно, което ме навежда на мисълта, че това всичко е правено ръчно). Текстът е осеян с умотворения от рода на: 

За контекст, в този пасаж Воланд описва един от първите си сблъсъци с Беркут по време на честване на девети май в Лвов. Книгата е писана преди Bronze Age Mindset чисто времево, но има някои изненадващи сходства като тон и стил. Едва ли е умишлено, но ми направи впечатление в хода на четене и моят наивен извод е, че привидната неграмотност е търсен ефект.  

Гръбнакът на книгата е личното изживяване на Воланд. Започва с леко некохерентен разказ за детството му, което той описва като безгрижно, нормално и напълно лишено от бой, минава през училищните години и стига до университета, където той за първи път прочита Моята Борба (провокиран, по негови думи, от арогантна своя преподавателка-рускиня, която наричала украинците хохли), а по-късно и участва в първото си масово сбиване, когато той и група негови състуденти нападат свои турски колеги, които са изнасилили момиче от тяхното общежитие. Наричам тази част от книгата некохерентна, защото има моменти, в които фактологията директно си противоречи – в едно изречение твърди, че е изритан от съответното учебно заведение заради сбиването, в следващото казва, че е завършил университета безаварийно. Но това не е важно само по себе си. 

Разказът му продължава с описание на наченките на политическата му активност – става част от местна нацистка група. Воланд остава незадоволен от това си преживяване, описва местните нацисти като мързели и пияници без концепция за истинска власт. Така той тръгва по различен път, отдава се на тренировките, отказва се от алкохола тотално и започва да се сближава с по-смислени компании. Така навлиза и в орбитата на националистите, които по-късно стават активна част от Майдана като щурмоваци в сблъсъците с органите на реда. 

Ранните си години “в политиката” Воланд прекарва основно в хулиганска дейност и улични сбивания. Заедно със своите приятели и съмишленици си организира аматьорски тренировъчни лагери, които от описанието му звучат по-скоро като средноголеми ларп фестивали, на които си представят, че пръчките им са пушки. Междувременно, отново по собствените му думи, почти всички те са безработни и нямат истински начин да си набавят смислена екипировка. 

Въпреки това организацията на Воланд, която всъщност е местно поделение на вече несъществуващата група Патриот на Украйна, започва да набъбва като популярност. Влизат в чести сблъсъци с местните антифашисти в преобладаващо руския град Чернигов. Воланд често изразява своята неприязън към съгражданите си, смята ги за изменническа измет. Това е тема, която често се преповтаря – преобладаващото отношение към етническите руснаци е като към неблагодарни подчовеци, които живеят в кочини. Смехотворна е липсата на интроспекция в това отношение на моменти – самият Воланд редовно обяснява за затрудненото си финансово състояние и описва украинския елит като зловреден паразит, който изпива кръвта на народа. Едновременно с това проявява и пълно недоумение за това как може рускоезичните градове, които по-късно се бунтуват, да изглеждат неугледни и бедни. Сякаш не са пребивавали в същата реалност като него самия и не са страдали от същите проблеми в същата държава.  

Авторът не е евроатлантик и тук е моментът да кажа, че ако някой наистина вярва, че азовците са проевропейски настроени, то трябва да спре да гледа хомобандеристките мемета, които рекламните агенции на украинската държава разпространяват. Воланд, подобно на други украински националисти като Ярош, разглежда Запада като пропаднал и декадентен, реториката не е много различна от това, което типично се излъчва от руснаците в тази насока. Азовците разглеждат Запада като по-малко зло и по-малка заплаха, но в нито един момент битката им не е тази на обикновения киевски гражданин на Майдана. Воланд с подигравателен тон описва “блеещите овце”, които “рецитират” заучените фрази за свободата на словото, демократичните ценности и пр. познати лозунги, които се появяват по всички проевропейски прояви. 

В този сегмент се описва (тромаво и трудноразбираемо) идеологията, която Воланд припознава като своя; в хода на книгата той нееднократно отхвърля обвиненията в нацизъм. Описва се като украински расов социалнационалист, вдъхновен от Никола Сциборский. Това до голяма степен е мистификация, доколкото сам си признава, че има по тялото си нацистки татуировки и това го кара да се страхува изключително от идеята да бъде заловен от сепаратистите след избухването на гражданската война. Но споменаването на Сциборский има смисъл да бъде разгледано. 

Сциборский е член на ОУН, прословутата Организация на украинските националисти, която оглавява и Степан Бандера. Когато ОУН се цепи през 1940г., Сциборский се присъединява към факцията на Андрей Мелник. Това е групата на по-умерените и по-възрастни националисти, те са последователи на италианския фашизъм на Мусолини и гледат на немския нацизъм с известно отвращение. Самият Сциборский предизвиква гнева на нацистите и провокира временно замразяване на отношенията с ОУН с това, че застава срещу антисемитизма, провокиран вероятно и от факта, че собствената му жена е еврейка. Сциборский е класически фашистки теоретик, той гледа на демокрацията на като на постреволюционна (тоест Френската революция) деградация, която освен това е и директно обвързана с (също толкова увредената доктрина на) капитализма. Етническите чистки са му далечни, а принципната причина за разрива в ОУН – още повече. Става въпрос за антиполските гонения, които групировката на Бандера планира и по-късно изпълнява, избивайки десетки хиляди етнически поляци в Галиция. 

Това е по собствени твърдения интелектуалното наследство на Воланд и сега, след като прочетох цялата му книга, съм склонен да му повярвам. Ксенофобията му е специфична по един много руски начин – ненавижда чурките, смята ги за лентяи и дебили, отношението му към чеченците и други подобни източни народи е същото, но няма неприязън от онзи геноциден тип, който западни наемници като субектите от т.нар. Мизантропска дивизия редовно проявяват. Това е славянската форма на омраза към съседите – те са подхора, гнусни изчадия, но такива са си нещата и ги познавам. 

Споменах Русия, редно е да довърша тази мисъл. Цялостното отношение на Воланд към света е като на типичен руски писател. Откъснато, песимистично, сиво, вторачено в някакви мърляви злободневни детайли. За това как го боли от копривата, как се друса с пенкилери заради проблеми в кръста, как търси място, на което да се изпикае без да се притеснява, че някой снаряд може да му гръмне в краката. Всяка глава започва с цитат на Висоцки. 

Още малко за руския генезис на всичко в тази книга, а и във войната като цяло. Воланд се гневи нееднократно за това как руснаците им се подигравали, че в Донбас ги бият трактористи и миньори. Тракторите днес са един от големите символи на съпротивата срещу руската инвазия, целенасочено бяха превърнати в такива точно за да се обърне старата руска подигравка. Истерията около чеченците също не е нова – по думите на Воланд през 2015-та година сред украинците е имало напълно истински ужас от това, че навсякъде се крият чеченци, които идват да ги избесят. Цели отряди са захвърляли оръжията си и са бягали само при плъзването на слуха за присъствието им. Сега чеченците бяха извадени на показ и военизирани информационно като опорка срещу Русия. А както ме светна и друг приятел – историята с парашутистите е практически паралел на един епизод от епопеята на Стрелков в Славянск. Всичко се повтаря, руснаците и украинците се знаят идеално, нито една от двете страни не си прави илюзии за това кой-кой е и какво се очаква. 

До голяма степен Воланд, като деен участник в Майдана и в последвалата гражданска война, потвърждава всичко, което на запад бива обявено за руска хибридна пропаганда. Той презира узурпаторите на “революцията” като любимците на Вики Нюланд, Арсений Ятсенюк и Витали Кличко, гледа на тях като на контролирана опозиция, която е инсталирана във властта с цел продължаване на изнасилването на Украйна. Лицата се сменят, интересите също, но в никакъв момент те не съвпадат с тези на обикновения украински народ, който въпреки цялата вълна от нелепи западни измислици, живя бедно преди Майдана, живя бедно след него и сега ще продължи да живее бедно и по време на войната. Украйна е страна, която е застинала във времето. Особено в източните си части, които допринасяха до 50% от БВП на страната, но не получаваха никакви инвестиции дори в базисни нужди като инфраструктура. 

Воланд разказва подробно за разочарованието си от пасивността на ранния Майдан, от начина, по който националистическите групировки са били изтикани в ъгъла и изолирани. Той не просто си признава участието в инициирането на много от насилието, той се хвали с него, защото го смята за блестяща заслуга към родината си. На 1-ви декември, вечерта след първите сериозни сблъсъци, Воланд и неговите съюзници от групировки като Десен сектор правят опита за щурм на Радата и превръщат протеста в улична битка с Беркут и полицията. 

Националистическите формации, в началото на своята дейност, набират членове от агитките на футболни отбори. Аполитичните запалянковски организации биват привлечени да участват в сбивания и шествия, а по-късно и да станат открита част от роящите се милиции, които по-късно се превърнаха в гръбнака на украинската армия. Тези запалянковци постепенно изземват функциите на полицията и местното управление на много места след успеха на Майдана. Това е и причината за несъстоятелността на обясненията за това как в Украйна всъщност нямало радикализъм и крайнодесните партии взимали нищожна част от вота. Самият Воланд го казва в книгата си – взехме властта на местно ниво, но на национално не създадохме контраелит, който да се установи трайно. Ситуацията е сложна, но влиянието на тези групировки е огромно. До степен, че и до днес практически няма партия в политическия спектър на Украйна, която да не е повлияна от тях. Казано по нашенски – защо би ни бил Костадин Костадинов, ако всички партии се превърнат в лайт версии на Възраждане? 

И последно за влиянието; някога Зеленски спечели изборите с обещания за нормализиране на ситуацията и за съблюдаване на минското споразумение. Това включваше федерализиране на Украйна с повишена степен на автономия за Донецк и Луганск, както и разоръжаване на милициите. Когато Зеленски опита да осъществи втората част от гореописаното, на него беше казано, че ще бъде убит. Азов обяви война на президента на страната. И президентът клекна. Мигновено. Без да задава въпроси.

За финал имам един апел към всички свои приятели националисти и патриоти. Това е вечен спор, но си струва темата да се повдигне отново. Не умирайте за чудовището, което е убило нацията ви и е навлякло кожата ѝ отгоре си. Модерната държава няма общо с миналото на дедите ни. Традициите, моралните устои, изкуството, културата – всичко това бе заклано и принесено в жертва на олтара на повсеместната глобализация и либералния консенсус. Привнесените ви елити ще ви хвърлят в индустриалната касапница на модерната война без да им мигне окото. Ще се отърват от вас под претекста на отечествената война и отбраната на родината и единственото, което ще ви дадат в замяна ще бъде още по-бързо разграждане на границите, още по-решително ликвидиране на личните ви свободи и още по-нагло развращаване на обществата ви. Ще се приберете, ако изобщо се приберете, в един свят, който няма да познавате. Трябва да създадете нещо ново, с което да се гордеете. Един нов дом за семейството и децата си. Нещо, което да е достойно за патриотизма ви. 

Не допускайте грешката на украинските националисти, които се борят за спомен, който просто не съществува вече, ако някога изобщо го е имало. Воланд ще води своята борба. И когато след месеци отиде в Лвов, за да почине от войната, там ще се озове насред полско-украински гей парад на Жечпосполита и ще гледа как националният му отбор по футбол коленичи в името на американски наркоман, превърнат в символ на борбата за африканска еманципация в Запада. Ще прочете за това как Зеленски е наредил да бъдат взети мерки по легализирането на гей браковете, докато командирът на армията Залужни го е молел да се откаже от самоубийствената херсонска контраофанзива и да върне артилерията по източния фронт, където стотици умират всеки ден без никакво покритие, стрити на прах от непрестанния руски обстрел. 

Воланд ще види всичко това и най-сетне ще разбере, че родината му я няма и няма да я има. 

***

Ето едно нещо, което определено не се е случило, но щеше да е много забавно, ако се беше. Това е разказът на Воланд за това как е бил арестуван по обвинения в тероризъм и полицията се натъква на копието му на Моята Борба по време на обиск. 

За още полезни рецепти за торти без глутен, последвайте Телеграм канала: https://t.me/osnovata