Общественото мнение не е точно обществено. И не е точно мнение. Функцията на широката маса от обществото е да кротува в рамките на строго регламентирания сегмент от политическата схема, който в дадения момент е определен за социално приемлив. Тази схема, естествено, не е статична. Тя се изменя на база потребностите на статуквото във всеки един момент. Така лявото в рамките на по-малко от десетилетие премина от “как може да си мислите, че не ценим свободата на словото? Та ние просто искаме да предпазим уязвимите групи от реч на омразата онлайн” към “свободата на словото е любимият инструмент на всеки един диктатор и авторитарен лидер”. Потребностите на действащото статукво в Щатите определиха достъпа на Илон Мъск до уредите на (социалното) производство за скандален, за нещо, което застрашава самата основа на западната демокрация. Затова срещу него бе впрегната мощта на информационно-новинарския корпус и целият цивилизован коментариат изпадна в колективна психоза по отношение на ужасяващия Кристалнахт, който предстои за всеки невинен либерално настроен човек. 

Защо казвам, че тук става дума за нещо, което не е точно обществено – идеологическото ядро на всяко общество представлява една много малка част от неговата цялост, която в повечето случаи не споделя неговата материална реалност, но налага своята воля посредством силата заложена в него от големи тех компании, медийни магнати и държавно-чиновнически инструменти на принудата. Думата на обикновения гражданин е без особено значение отвъд своята стойност като чиста аргументативна единица. В българския контекст мнението на трижди проклетия Ганьо се употребява единствено за съпоставка с обективната морална правилност на европейската позиция. Българинът е плачевно изостанал. Съзнанието му е хронично замъглено от пропаганда. Тежкото му бреме го е превърнало в скот. И така нататък. Достатъчно е да се отвори дори за 15 минути някой от флагманските информационни източници на либералната десница (Клуб Зет, Дневник. Медиапул, Дойче Веле), за да си проличи една елементарна истина – думите “българин” и “България” присъстват в тези текстове единствено във външнополитически контекст и то единствено в сферата на символиката и естетиката. “Какво ще си кажат партньорите ни?” изведено до пълния абсурд на самобичуването. Как може да разочароваме тези прекрасни хора, които са инвестирали толкова в нас, с безпринципното си и безпардонно поведение? 

От друга страна имаме и чисто формалното зачитане и на мненията на обикновените граждани на други държави. 

Стойността на украинското мнение не съществува във вакуум дори в тази глобална ситуация, в която украинското преживяване е превърнато в абсолютен фокус на общата ни история. Украинската гледна точка, тази на дребния плебс, се зачита, когато е обвързана директно с целите на медийния корпус. Анонимният украински потребител на Телеграм има своята оптическа функция – той доказва, че угнетените са отвратени от подмолния путлерист Радев. В нито един момент, естествено, не се проблематизира дали това, че гражданите на някаква друга страна не харесват единствения български политик с нещо наподобяващо обществен мандат в следствие на широката си популярност би следвало да има каквото и да било значение за българската аудитория. Важното е, че се създава преобладаващото усещане за Радев в опозиция на цивилизования свят. Същия комсомолски плам се наблюдава и в Оффнюз. 

Не, това не е заглавие от “Комсомолская Правда” за посещението на другаря Димитров в завода за производство на накладки, където той е бил посрещнат радушно от поруменелите от вълнение работници. Това е напълно истинска статия, публикувана днес в една от най-големите медии в България. И в нея може да се открият преведени и препечатани буквално десетки коментари от Ютуб (естествено не е ясно дали някой от тях изобщо е истински; линкове не са предоставени, а аз не съм достатъчно посветен на тази си кауза, за да се впусна в аутистичното издирване на доказателства за прегрешение от страна на Оффнюз). 

“Беше невероятен, трябва повече хора като него да управляват Европа.” 

“Това е герой, какъв смел човек.” 

“Този български министър-председател е прекрасен! Толкова проницателен, интелигентен, състрадателен, мислещ напред!”

“Поздрави от Полша” 

За миг човек почти забравя, че става въпрос за най-обикновен закръглен технократ, чиято основна политическа заслуга се свежда до това, че “поне не е Бойко”. Може би това щеше да е по-убедително постижение, ако не беше зает да се съди с коалиционните си партньори за клевета. 

Запитваме се – добре де, как така всички тези хора са на едно мнение? Та трябва да си ненормален конспиратор, за да вярваш, че толкова голямо съглашение може да остане тайна за толкова дълго време. Отговорът е прост: няма тайна. Съглашението съществува и то присъства напълно открито в общественото ни пространство. Либералният консенсус е представен за абсолютно безапелационна норма в дискурса на всяка цивилизована страна. Дойче Веле гордо обявяват на заглавната страница на сайта си имената и логата на своите “партньори” – други медии. 

Не е ясно в какво се изразява това партньорство, вероятно в правото за свободно препечатване на авторски материали. Това само по себе си е достатъчно показателно. Пълното идеологическо припокриване води до повсеместна хомогенизация. А тя, на свой ред, прави този медийно-информационен корпус силен и влиятелен. Той се радва на подкрепата на университетски преподаватели, публични интелектуалци, неправителствени организации (Клуб Зет и Дневник дори не опитват да скрият своите преки финансови взаимоотношения с фондации като “Америка за България”), а в зависимост от това кой е на власт в дадения момент – дори се ползва с директно държавно покровителство. Някога богопомазани бяха медии като Нова и целия пояс на Кайпер, гравитиращ около масивното туловище на Делян Пеевски. Сега защитен статут имат функционерите на западния либерализъм, които създават почвата за електоралния и културен подем на действащите политически сили, ангажирани с екзистенциалната борба за сърцето и душата на България, или каквато там драматична формулировка успеят да съчинят неуморните идеолози, които безспирно се опитват да ни убедят, че материалните реалности на българина не са от значение, докато тече епичният цивилизационен сблъсък между Запада и Русия. Който цивилизационен сблъсък едновременно е решаващ, но и определено не се случва и е само плод на оркска фикция, защото военната помощ не замесва никого във войната, но пак се нуждаем от повсеместна мобилизация на общественото пространство в името на европейската кауза в сблъсъка с Русия. 

Така се образува Полиса на неизбрания елит, който си присвоява моралното задължение и право да диктува цялостната посока на развитие на обществото ни. Без мандат, без реални управленски качества, изолиран от последиците от собствените си действия и бездействия, благодарение на своята предпазна мембрана от западни донори, държавни протекции и непробиваема апатия по отношение на националното и суверенното. Полисът е директно последствие от бюрократично, издуто до степен на пръсване управление, което аутсорсва свои задължения на външни субекти, за да си спести отговорността за евентуални провали в социалната и информационна сфера. Оперативният център на либералната демокрация се намира в Полиса. И това прави тази форма на управление самодеструктивна.  

---

    Сегментът на приемливите мнения отново е свит до размерите на грахово зърно в контекста на кризисната ситуация. Медийно-информационният корпус поставя на преден план само два варианта. “Военна помощ” и “може би военната помощ не стига, трябва нещо повече”. Като това нещо повече е срамежливият начин да призовеш за директна военна намеса напук на всякакви съображения за живота и здравето на местното си коренно население. Може би това вторачване в медиите изглежда нелепо за някои хора. Подценяването на ефекта им е опасно. Те са авангард на либералното статукво. Тяхната задача е да подготвят обществен консенсус, да създадат правдоподобно опровержение на всеки евентуален противник на конюнктурата.

Малко вероятно е човек на средна възраст в дълбоката провинция да чете Дневник. Но Владимир Табутов от ПП със сигурност го прави. Ивайло Мирчев със сигурност се информира от вече споменатите източници. Тези, до които управляващите ни се допитват, растат и се закърмват с пустите софизми на Ивайло Дичев и с нискоинтелектуалното ръмжене на проф. Дайнов. Междувременно човекът в провинцията, който ще плати с данъците си сметката за всичко, което се случва, който ще страда от инфлацията, който ще живее в постоянен страх и притеснение в следствие на безкрайните упражнения в заявяване на непоклатима вярност към евроатлантическите ни партньори и изпращането на “ясен знак и силен сигнал” на враговете ни, продължава да има нулева, клоняща към отрицателна, политическа стойност. Широките маси от българското общество не споделят гледната точка на фанатичните идеолози, които формират атмосферата на дискурса ни. Широките маси от българското общество нямат лостове за упражняване на контрол над политическия процес. Не се припознават в нито един политически субект в страната, с изключение може би на Румен Радев, който единствен може да претендира за някаква дори приблизителна електорална легитимност. Не разбират потребността от ритуализираните демонстрации на подкрепа на цената на собственото спокойствие и комфорт. Тяхното несъгласие се отбелязва единствено в рамките на полезното и позволеното за Полиса – преди почти месец темата на всички медии бе скандално ниската подкрепа от страна на българите към идеята за изпращането на военна помощ на Украйна. Днес това изобщо не присъства в дневния ред. Нови проучвания не се правят. Старите не се споменават. Във вселената на масовите ни медии, общественото мнение е изцяло в крак с агресивния европейски федерализъм на Асен Василев, който в нито един момент не демонстрира особена загриженост за икономическото бреме на средния българин, а се държи, както се изрази мой приятел, като администратор на югозападния икономически регион на ЕС. Той е силно съсредоточен върху това колко е хубаво ние да покажем на европейските си партньори, че няма да бъдем шантажирани. На Балканите има кой да каже на руския кораб да отиде нахуй! Политика на театралното, политика за външно потребление. А функцията на медиите е да я правят привлекателна и да карат Ганьо да вярва, че това, което той чувства инстинктивно, това усещане за дълбока несправедливост, породено от пълното незачитане, което стерилната клиентелистка бюрокрация на държавата демонстрира спрямо него, всичко това е просто плод на неговия вроден примитивизъм, който трябва да бъде изкоренен. Слава Богу, че ще плащаме повече за газ! По пътя на индулгенциите ние ще изкупим своя първороден грях. Вековните взаимоотношения с Русия ще бъдат забравени и опростени чрез високите сметки и средносрочната стагнация без особено ясни перспективи за бъдещето. 

    За тези, които продължават да вярват в матрицата на медийно-информационната реалност, ще кажа следното. Когато Христо Грозев убеждаваше аудиторията си, че “тази неделя” Русия ще фалира и ще прекрати войната, все още бяха изминали едва две седмици от началото на военните действия. Оттогава минаха 2 месеца. Русия не е фалирала. Инфлацията у нас расте. Когато великият санкционен пакет на ЕС се подготвяше, всички медии ни втълпяваха, че саможертвата и лишенията ни ще си струват, защото те ще накарат Русия да коленичи пред свободния свят. Оттогава минаха 2 месеца. Рублата компенсира всичките си загуби, а руският народ продължава да подкрепя Путин и упорито отказва да го свали от власт. Когато Сергей Шойгу отсъства 2 седмици от телевизионните екрани, същите медии ни казаха, че Путин го е убил и всеки момент срещу него ще бъде организиран военен преврат. Оттогава минаха седмици. Путин продължава да е на власт. Шойгу е жив. Когато ни казаха, че Мариупол всеки момент ще бъде освободен и ние само трябва да изпратим още оръжия, за да може украинската армия да се справи с руските орки, Мариупол падна под пълен руски контрол, а украинците не направиха дори вял опит да спасят военните си там. Сега ни се казва, че България трябва обезателно да бъде единствената държава, която отказва да се съобрази под каквато и да е форма с новите условия за плащане на Газпром и от това ще последва енергийно укрепване и европейска солидарност. Дали тези хора, които хронично, последователно, безочливо лъжат, сега ни казват истината?

Телеграм канал за шиене на гоблени: https://t.me/+qcms7gTB3_c5ZjM0

_{картина: Nicolas Poussin “Bacchanalia”}