Българският национализъм трябва да умре

Българският национализъм трябва да умре

Думата е омърсена до степен на пълна неизползваемост. Единствената асоциация с национализма в популярното съзнание е неинтелигентна, агресивна, ирационална. Заседнала в някакво далечно минало, което вероятно никога не е било, а със сигурност никога повече няма да бъде. За това допринася и вулгарната антипатичност на много от най-популярните “националистически” движения, които мейнстрийм медиите никога не пропускат да отразят въпреки преобладаващата си политика на заглушаване по отношение на всякаква извънсистемна опозиция. Лицата на българския национализъм в публичната представа са хора като Боян Расате, които гордо парадират с някаква объркана, шизофренична разновидност на германския националсоциализъм, съчетана с примитивно езичество и открито незачитане на каквито и да било норми за обществено приличие. Хора като Ангел Джамбазки, които са известни почти изцяло със своите безкрайни нискоинтелигентни скандали и повсеместното си пенявене по телевизионни студия и дребни партийни мероприятия. Хора като Елена Гунчева, чиято единствена функция в едно легитимно политическо движение би била на обикновен държач на знамена, а не на лице, което представлява волята на народа си от трибуната на Народното събрание. Лицето на българския национализъм е уродливо. То е отблъскващо дори на чисто оптическо ниво. Естествената реакция спрямо тези пълчища от слабоприкрити чуждопоклонници е погнуса. Но под всичко това има убеждение, което те употребяват и изнасилват, което е напълно истинско и чисто и красиво. То е някъде там, дълбоко погребано под тонове некомпетентност, сервилност, безродие и опортюнизъм. Време е каузата за закрилата на българската идентичност да намери своите истински защитници. А такива има много. 

    Дълбоката неефективност на повечето разновидности роден национализъм се корени в неговата чуждост. Възприемат се опорни точки, цели и възгледи от съществуващи успешни националистически движения в други държави. Гради се естетика, основана върху фашистки милитаризъм или пък “стилен” America First консерватизъм. Развява се силата и славата на руската армия или пък на американската технология. Борави се с вносните идеологии на Дугин или на Пат Бюшанан. Представят се на българския избирател политически казуси, които са рециклирани от културните войни на Запада, лишени изцяло от релевантност в местната действителност. Липсва универсална националистическа идеология, ориентирана изцяло и единствено към българина. Всичко е реактивно, всичко е отражение на външни процеси, които текат неуморно и не могат да бъдат спрени или повлияни по никакъв начин. Светът марширува, а България подтичва някъде отзад и си наглася хуртката, надявайки се да заприлича повече на големите батковци. 

Замислете се за момент за успешните националистически движения в Европа през последните години. Кое от тях е парадирало като LARP фестивал в нелепи униформи, базирани върху тези на Waffen SS? Кое от тях е било основано от хора, чиито възгледи се отдалечават от ляво-либералната конюнктурна норма единствено по отношение на: 1) транссексуализма и неговото приемане; и 2) миграцията? Българският национализъм, в сегашната си форма, има най-общо две разновидности. Едната е бесният иредентизъм, който се изразява като безсилно размахване на пръст по темата за Македония и идеализиране на някаква предньойска утопия, другият е безкрайно американизиран вариант на консерватизма, който се дефинира на първо място чрез нефелно противопоставяне на прогресивизма и неговите социокултурни инициативи. Казвам “нефелно”, защото той никога не постига нищо, а единственият истински резултат е, че преди американизираният консерватор да успее да се усети, той вече е принуден да защитава предишна прогресивна кауза от появата на нова и по-свежа такава. Така консервативната десница се озовава в позицията да брани правата на хомосексуалните, докато едновременно с това обяснява колко неморално и алогично явление е транссексуализмът. След 10 години, младият български републиканец ще говори за това колко легитимна и добре регулирана всъщност е дейността на драг кралиците, но за сметка на това пък новите пансексуални почитатели на животинската копулация са една идея по-пиперливи, отколкото би му се искало. Това е фундаментално слаба политическа платформа, обречена на вечно отстъпление. Да, тя може да печели избори, защото често улавя моментната картина на публичното съзнание, но никога не постига сериозен напредък по отношение на “консервирането” на каквото и да било. Това би изисквало ниво на организационна и идеологическа компетентност, което тези хора просто нямат. Но нека сега да поговорим за слона в стаята. 

    Мейнстрийм медиите успяха през последните 10-15 години напълно успешно да асоциират всяко проявление на патриотизъм с германското нацистко движение. И понеже Втората световна война е Голямото Събитие, обсъждането на войната е навсякъде, още от ранна детска възраст, и интерпретациите ѝ са сведени до перформативни заклинания срещу злото и за това как никога повече не бива да го допускаме. Последствието е, че в публичното съзнание Хитлер съществува като някакво спонтанно проявление на абсолютната жестокост и неговият възход не се проблематизира по никакъв смислен начин. Не, историята не тече по логиката “нещата се случваха, хората си живяха и след това, без никаква видима причина, те решиха да гласуват за Хитлер”. Нацизмът е много специфично германско явление, което се основава върху дълги десетилетия предпоставки. Не става въпрос за бедност и разочарование, това са само поводи и утежняващи ситуацията фактори. Тук се визира социалната основа, която ранните нацисти и техните предшественици строят бавно и методично дълго преди избухването на големите войни. Става въпрос за планинската Völkisch традиция, която се обособява като цяла мрежа от микродвижения, отричащи модерността и стремящи се, най-общо и опростенчески казано, към Хиперборея. Нацизмът почива върху система от убеждения, които се коренят в загубата на идентичност в Германия през 19-ти век, почитта към изкуството на артисти като Вагнер, реинтерпретации на германския Романтизъм, апроприацията на труда на философи като Ницше и житейските учения на Фридрих Лудвиг Ян и на мистицизма на Джулиус Евола. Това е феномен, който не възниква спонтанно и не се разпространява без предварителна подготовка. Нацизмът е кулминацията на взаимодействието между ранния германски национализъм и реалността от провала на романтичния идеал. Българският национализъм, каквито и косури да има той, няма практически нищо общо с това явление. 

    С това целя да разясня още нещо – нацистката естетика и нацистката политическа организация “работят” единствено в своя конкретен исторически и социален контекст. Този груб езически милитаризъм е отблъскващ за всеки друг народ във всяко едно друго историческо време. Няма успешно нацистко движение, което да не се е пръкнало в директно следствие от ВСВ. Нацизмът е фундаментално провалена идеология. Тя не може да бъде повторена или копирана. Има нейни способи, които си струва да бъдат изследвани, но цялостният ѝ модел е губещ. Тоталитарният режим не е израз на надмощие. Той е последното издихание на чезнещата сила. Германският нацизъм е последният опит на едно умиращо минало да се задържи, непроменено, неадаптирано, в свят, който вече го е подминал. Болшевизмът е отчаяният писък на разпадащата се империя, благодарение на който Русия остава фактор още няколко десетилетия в световната политика. Мао се пръква из дебрите на един опустошен Китай, чието бъдеще е несигурно. Това са държави, които са рахунали под тежестта на собствената си съдба. С тях можем единствено да се шегуваме днес. Да използваме историята им за шока, да си играем със символиката им като начин да сигнализираме безпардонното си отношение към ограниченията върху публичния дискурс. Това е типична черта на всяко дисидентско пространство – най-висшата форма на чупене на табу и освобождаване от ограниченията върху свободата на мисълта е отхвърлянето на безрадостната парадигма, която се е настанила около мита за тоталитарните режими от близкото минало. Но никога не бива да позволяваме миймовете ни да се превръщат в реална политическа позиция. Това е провал. И затова не бива да забравяме и резултатите от жалкия нацистки експеримент на Германия – разчленена държава, разделено население, десетки хиляди американски войници разположени на територията на страната, американски военни бази на места, където някога обикновени германци са живели и са се трудили. Ако това е урок за нещо, то е урок за това как да не ръководиш нацията си и как да не подсигуряваш съществуването на собствения си народ. 

    И като говорим за хумор – национализмът днес е повече болезнен запек, отколкото политическа позиция. Всичко е толкова церемониално, толкова самосериозно. Всяко занимание е някакво Божие призвание, всяко действие е епохално, всяко събитие се придружава от стари военни маршове и тежки речи с дъх на последно сбогом. Хуморът е нещото, което държавата никога не може да отнеме. Националната кауза е сериозна работа и затова трябва да се върши с усмивка на уста. В атмосфера на приповдигнатост и на откровено забавление. Не се борим за някакво сиво подобие на сегашния свят, в което всички да държат тържествени проповеди с каменно изражение и прът в гъза. Това да имаш цел е нещо красиво, обагря целия свят в огнените нюанси на убеждението. Но отвъд това – хуморът е най-ценната форма на комуникация. Създаването и разпространяването на жабешки миймове собственоръчно е оказало по-голямо влияние за напредъка на националистическата кауза, отколкото цялата политическа дейност на ВМРО след налагането на ветото на Македония. Истинският авангард на дисидентството е Моджо, не Ангел Джамбазки. Кондора, Добив и Преработка на Сол, всичките мийм страници, които безпардонно усмиват дементната реалност на бюрократичния либерализъм без да се съобразяват с изкуствената етика на СЕМ.   

    Българският национализъм се нуждае от обновление. И на първо място то минава през самото название на движението. Защото в своята същност модерният национализъм е дисидентство. Има точно един тип патриотизъм позволен в днешния Запад и той е патриотизмът на синьото и жълтото, който ляво-либералното пространство е припознал като отдушник за естествените родолюбиви пориви на обществата си, които вече потискат и репресират всячески. Възгласите за славата на Украйна не са истинска привързаност към чуждата държава, а са отчаяния писък на човека, приклещен под скалата на мисловните престъпления. Да обичаш родното е прегрешение срещу самата идеологическа основа на глобализирания свят. Украинският въпрос е рядък момент, в който дори дълбоко вярващият либерал, който е закърмен с инстинктивно отвращение към всякаква форма на гордост и сила, може с изпъчени гърди да развее национален флаг и да извика “Смърт за враговете”, фантазирайки си, че най-сетне сценарият на любимия му супергеройски филм е станал реалност и може да влезе в битка с орките, троловете, киборгите на Ултрон, ордите на Мордор и всичките останали митични създания, които инфантилизиращата поп култура на Холивуд му е пробутала като заместител за истински геройски наративи. 

    И зачеркването на тази тема ме навежда на още една мисъл. Разхождайки се из града видях множество графити – някои от тях само писмени, други същински композиции – за Украйна, за войната, за борбата, против Русия, за руските кораби и така нататък. Не рушете градската си среда в името на каузи, колкото и праведни да ви се струват. Путин няма да види как с жълта боя сте омазали вратите на входа си и сте го нарекли убиец на три различни езика. Така единствено огорчавате живота на хората, които обитават блока и най-вероятно са платили не малка сума пари, за да реновират входа на социалистическата си кооперация. Националистически интернационал няма и не може да има. Колкото ненужна и примитивна е Z-гърската пасмина, толкова излишни са и деструктивните прояви на подкрепа за Украйна. Можем да се възхищаваме на чуждите постижения, но винаги трябва да имаме едно наум, че отделните национализми много често си противоречат – Виктор Орбан е силен и ефективен политик, който води борбата против европейската федерализация, но в личен план е и пръв съюзник на македонизма и подкрепя ВМРО-ДПМНЕ. Брекзит беше висша форма на регионалистки бунт, но част от аргументацията в негова полза беше демонизирането на българина като немарлив, циганизиран крадец на работни места. Общото между дисидентите е тяхната борба срещу стандартизираните решения и “глобалното село”, но с това се изчерпва. Целта на национализма е съхраняването на уникалната идентичност. Всякакви асоциации от типа на директната солидарност и подкрепа предполагат саможертви и компромиси с тази идентичност. Едно е да вееш канадско знаме по време на протест срещу КОВИД мерките, защото се възхищаваш на смелостта на конвоя за свободата. Друго е да драскаш свежо санирани кооперации с вулгарни текстове и чужди символи. Не разваляй и не руши дома си. 

    Не може да има силно движение, което да не тръгва от силни индивиди. Грижата за личното е грижа и за колективното. Човекът, който не цени здравето си, който не е в състояние да поддържа тялото си, който отказва да положи елементарни грижи за собствения си дом – от него никога не може да се очаква да предприеме ефективни действия в което и да било друго отношение на макроскопично ниво. Естетиката е задължителен елемент от политическия пъзел. Тотално невъзможно е армия от закръглени, запъхтени, бръснати и некъпани индивиди да привлекат и пленят общественото съзнание. Красимир Каракачанов има излъчването на одушевен бакпулвер, а не на националистически лидер. Той съществува с единствена цел максимално разширяване, усвояване на всеки полезен ресурс до последната капка. Самото му присъствие прави него и тези около него уязвими на брутални подигравки. Подобно нещо е недопустимо. Къде е възвишеното почитание към красотата, което трябва да седи в основата на всяко движение, което претендира, че отхвърля дегенерацията и подкрепя диктата на природата? Повтаря се рефренът, че гей парадите били свърталище на подхора и отвратителни изчадия. Защо, тогава, тези изчадия имат подозрително човешки облик, докато лидерът на праведните продължава да бухва като кекс във фурна? Немарливият псевдонационалист компрометира каузата си с всеки аспект от съществуването си. Той губи всеки спор още с появата си в телевизионното студио, по силата на това, че самата му визия кара съперника му да изглежда като нефилим, застанал до нещо, което току що е изпълзяло из примордиалната супа на ранната Земя. 

И това е чак след като вземем предвид и хроничното нехайство на националистическите движения по отношение на консервирането на биоразнообразието и природната красота на България. Цивилизованият човек не толерира бунища около вековните си гори. Цивилизованият човек не обитава вонящи мравуняци, в които се строи безразборно и без никакво зачитане на концепциите за свободно пространство и здравословно градоустройство. Това е още един симптом на съществуването, подобно на това на дрождите – полуживот, лишен от смисъл и посока, предназначен да се разширява безцелно, поглъщайки ресурс и създавайки маса

    Българският национализъм се изтегли в провинцията. В това няма нищо лошо от морална гледна точка. Лошо е тактически. Южноафриканските фермери избягаха от градовете и се отказаха от институционалната борба. И след това бяха издирени и стъпкани от враговете си. Защото бяха лишени от сила. Защото не разбираха функцията на държавните органи, не разбираха устройството на администрацията, отказаха се от контрола над събитията и се впуснаха в отрицание на реалността. Реалността е следната – овластената конюнктурна Цитадела на вездесъщия елит притежава всички репресивни лостове на държавата и ги употребява по предназначение, с цел индоктринация, с цел икономическо притопяване и маргинализиране на всяка опозиция, която може да представлява екзистенциална заплаха за режима. Пълноценно дисидентско движение изисква много сериозна подготовка. Един от проблемите на Доналд Тръмп, когато дойде на власт, бе че скамейката му беше твърде къса. Нямаше персонал, който да знае как да управлява. Влезе ли дисидентът във властта, той се изправя срещу назначения бюрократичен апарат, чието битие се дефинира от неговия директен неполитически контрол над държавата. Няма власт, която да може да просъществува без подкрепата на стотиците хиляди чиновници, които дърпат реалните лостове. Силата на ранния Тръмп беше в хора като Стийв Банън, които имаха визия и организационен талант. Банън беше и връзката на Тръмп с най-виталните части от интелектуалното дисидентско движение като Кърт Ярвин и небезизвестният BAP. Раздялата с Банън изолира президента и тази изолация приключи чак към последната година, когато вече така или иначе беше твърде късно за промяна. Първата стъпка към успешното дисидентство е инфилтрация. Трябва индивидите, които се идентифицират с тази кауза, да навлязат на всички нива в държавата. Да попият информация, да се научат как работи държавата, как се организират партиите, как се създава студентско движение. Армията, университети, бюрокрацията – това са на първо място работни места. Преди дисидентите да вземат властта, те трябва да знаят какво да правят с нея. Иначе рискуват да влязат в безкрайния цикъл на глухата опозиция. Хубаво е да има лица като Ерик Земур. Но те никога няма да постигнат успех, докато не движението, което представляват, не се еманципира. Трябва здрава интелектуална основа. Трябва философия. Трябва теория. В момента дисидентската общност се състои от хора, които основно на интуитивно ниво усещат дълбоката неправилност на сегашния ред на нещата. Необходимо е да формулираме това. В противен случай рискуваме тезата ни да продължи да бъде формулирана от други. И те няма да бъдат благосклонни в дефиницията си.

заглавна картина: Каспар Дейвид Фридрих

Телеграм канал: https://t.me/+qcms7gTB3_c5ZjM0

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: