Ако познаваш врага и познаваш себе си, не трябва да се страхуваш дори от хиляди битки. Ако познаваш себе си и не познаваш врага, за всяка победа ще получиш страхотно поражение. Но ако не познаваш себе си и не познаваш врага, то тогава ти си глупак и ще търпиш поражение във всяка една битка
В истерията и червения бяс на военното положение често се губи фокус. Губи се способността за обстойно и рационално осмисляне на капацитета на врага, неговите методи, цели. Неговото истинско състояние. В момента западните медии се лутат безцелно между две крайни позиции – Путин е твърде силен, за да бъде победен, а военната мощ на Русия е непреодолима за Запада; и Русия е дребна, гниеща, слаба държава, която е овладяна изцяло от самоубийствен култ, който цели единствено да ликвидира Запада и неговите ценности. Това са позиции, чиято крещяща несъвместимост, съчетана с емоционалния заряд на ситуацията, провокира единствено деморализация и абдикация от интелектуална отговорност.
Какво иска Путин? Много прост въпрос, на който като че ли никой не желае да търси отговор. На всички е пределно ясно, че причините, изтъкнати в речите му в началото на войната, не представляват сериозно обяснение; терминът “денацификация” е тънък слой пропагандно обяснение за вътрешна употреба, дължащ се на вродената ненавист на руснака към нацизма, и по-точно призрака на онзи ГОЛЯМ нацизъм от ВСВ, който се асоциира не толкова с някаква конкретна форма на дискриминация или идеологическо прегрешение, колкото с екзистенциалната заплаха за руския народ и славната му, но изпълнена с брутални саможертви, битка за съхранение на нацията. “Демилитаризацията” повече се доближава до чисто утилитарната мисъл на Путин – Русия разглежда НАТО и разширението му като активна заплаха за националната си сигурност. Украйна, бидейки страна, която от почти десетилетие се преориентира в посока “Запад” и се превръща в нещо като Анти-Русия с подкрепата на Щатите, практически затваря Русия откъм Европа и я обгражда с врагове. Решението е тази страна, при невъзможност тя да бъде обуздана дипломатически, политически или икономически, да бъде раздробена. Политическата й класа да бъде разгромена. А съставните й части да бъдат пръснати, така че никога повече на тази територия да не се появи силно, единно национално тяло, което да може да се сближи със Запада.
Но това не е достатъчно. Трябва нещо много повече, за да предприемеш подобна кошмарна инвазия, която те вкарва в икономическа война с развития свят и обрича населението ти на поне (и то в най-добрия случай) краткосрочна мизерия и понижаване на жизнените стандарти. Трябва наратив, който да направи всичко това част от нещо. Страданието само по себе си не е продуктивно; то не ражда нищо, не сее нищо. То може да послужи единствено като съставна част от нещо по-голямо. Трябва да бъде насочено.
От известно време в Русия се шепне за обновление. Не от този тип, с който сме свикнали в Европа или Щатите – не става въпрос за смяна на лицата или пък сформирането на нова партия, създаването на политическа алтернатива. Руската политика се дефинира не от дългите си периоди на сравнително затишие и безтегловност, а от кратките си, изключително зловещи и кървави, епизоди на радикално обновление. Перестройката, така да се каже, е норма в руското политическо тяло. Тя не е някакво историческо изключение, застигащо този народ като гръм от ясно небе. Тя е следващото действие в една дълга постановка с хаотична, но целенасочена режисура.
Не веднъж съм споменавал Владислав Сурков: това е един от архитектите на путинизма, но най-важното – на руската анексия на Крим, както и на световно непризнатите Донецка и Луганска народна република. Сурков лично ръководи този процес. Прекара време на терен в Украйна, за да подготви всичко, за да следи дали всичко върви по план. И след това напусна политическата сцена. Тихомълком, той изчезна. Спря да шепне в ухото на Путин. Спря да режисира своите постановки. И повече не се яви в публичното пространство. Но в едно от редките си интервюта за западна медия няколко години по-късно (Financial Times) каза следното: “[запитан в края на разговора за настоящата си и бъдеща роля в Кремъл] Well, let’s wait and see. Some exciting things are ahead of us. There will be many new dramatic transformations… Yes, I would like to understand when it will happen. If I live long enough, when it happens, then I will have a job.”
Каква е тази работа, която ще се отвори за един от най-компетентните кремълски апаратчици в постсъветска Русия? Това е човек, който започна кариерата си по същия ненадеен начин, по който и самият Путин – театрален режисьор и икономист по образование, по-късно рекламист, нисш пропагандатор, личен асистент на Ходорковски, впоследствие уволнен, когато шефът му бе низвергнат от новите управленски кръгове по време на разрива с олигархическата класа и налагането на волята на Путин над тях. Но президентът прозря неговия талант и направи от него цар на новия руски наратив.
В анализите около войната тези дни често се среща едно фундаментално грешно твърдение, което компрометира аргументативната стойност на съответния текст изцяло – допускането, че Путин желае и активно търси завръщане към съветския ред. Или изобщо към съветската система. Че търси инкорпориране на бивши републики (както много се говореше покрай неуспешните бунтове в Казахстан по-рано през годината). Че желае да възстанови СССР. Това няма общо с новата руска реалност, а хората, които го твърдят, боравят с информация, която е поне на няколко години.
Модерната Русия навлезе в своя откровено националистически период. Ако докъм 2015-2016-та година Путин яростно се противопоставяше на национализма в страната, преследваше го с прословутия параграф 282, по който руски националисти бяха тикани в затвора заради употребата на термини като “Великият руски народ”, какъвто беше странният случай на Димитри Бобров, то настоящата Русия е страна, в която национализмът се е превърнал в държавна политика. До такава степен, че националистическите движения и политически партии в страната практически са се самоунищожили, след като целите им са постигнати и реториката и идеологията им намират отзвук в реалната политика. Путин и управляващата върхушка редовно говорят за Руския свят, за руската идентичност и език, които трябва да бъдат съхранявани. Путин вече говори за Русия като за славянска цивилизация, съставена от белоруси, украинци и руснаци – единен народ, отделен от този на републиките, по подобие на тезата на Александър Солженицин за изграждането на нова държава без етническите малцинства, която да е по-стабилна и по-резистентна. Анатоли Карлин, популярен блогър и виден руски националист, описва целия този феномен подробно в статията си “Russia’s Nationalist Turn”. Сумирано, модерна путинова Русия, както вече съм споменавал, има повече общо със стария Новгород, отколкото със социалните експерименти на болшевиките. Държавата на Путин се базира върху нова руска идентичност, непрекъсната във времето, основана върху различни митологеми от тези на старите комунисти. Руска идентичност, която намира своята духовна опора във Варяжката тагма, в имперска и царска Русия, в Петър Велики, в Александър Солженицин и Едуард Лимонов. Това не е същият звяр. И да подхождаме към опитомяването му със същите стари способи би било грешка.
Тук се връщаме към Сурков. В навечерието на руската инвазия, той прекрати самоналоженото си публично изгнание, както прави често около големите събития в Руската федерация, и публикува една кратка статия с неясно (към онзи момент) съдържание. Озаглавена “Мъгливото бъдеще на един неприличен свят” (Туманное будущее похабного мира), в нея Сурков излага своята теза, че Русия е било унижена и принудена да се помещава в граници, които не отговарят на величието на цивилизацията ѝ. Тези граници не са постсъветските. Сурков говори за Брест-Литвоския мирен договор, който се сключва малко след Октомврийската революция след неуспешното участие на Русия в Първата световна война през 1918г. “Брестския мир”, както го нарича Сурков, отнема на Русия територията на днешна Полша, Финландия, прибалтийските държави, Украйна, Беларус и Кавказ. Някои от тези територии са присъединени обратно по-късно. Други са безвъзвратно загубени. Това е тежък удар по Русия – удар, който слага край на европейската империя и отнема на Русия огромна част от влиянието на Стария континент. Страната се връща към предпетровите си граници. И именно този бурен период от руската история Сурков разглежда като кулминация на унижението на нацията си.
Брест-Литовският договор е сепаративен – той цели да предотврати последващи конфликти в Европа. Но Сурков подчертава, че той е нарушен едностранно. Независимите страни, образувани от откъснатата плът на Русия, се превръщат в съюзници на старите сили от Антантата. И, в лицето на НАТО, се превръщат във врагове на Русия. Така излиза, че страната е изтикана в ъгъла, до границите си от 17-ти век, на база обещания и договори, които се потъпкват едностранно, а над самата Русия, чрез изолация и унижение, се поставя похлупак. Купол, който Сурков оприличава с този над чернобилския АЕЦ, под който вътрешните процеси на деградация и разпад продължават да текат, но без да безпокоят външния свят.
Отговорът на руснака е да се обърне назад във времето. Не е случайност, че славянската идентичност търпи своя ренесанс в Русия в момента. Огромни панаир, ларп събития, цели села, които живеят по “традиционен” славянски тертип. Едновременно с това православието се връща в живота на средностатистическия руснак – построени са хиляди църкви. И то за сметка на храмовете на всички други религии в страната. Православието се превръща в стълб за обществото на Русия, редом до армията и новозародилия се култ към победата, олицетворен основно от безсмъртните полкове на ВСВ, както и от всеобщия екстаз около поредицата от успешни военни кампании през последните 20 години. Русия е обесебена, не единствено на управленско, но на чисто социално и популационно ниво, от желанието да докаже своето достойнство и да върне своето място на световната сцена.
Бащата на национал-болшевизма и Евразийството, спряган от много години и за един от любимите автори и философи на Путин, Александър Дугин, ни казва в прав текст и кое е това място в един от последните си постове в руската социална мрежа Вконтакте:
“Вече няколко дни живеем в друга страна. Най-накрая се върнахме към своята същност. И още не можем да го осъзнаем. Това е народна военна операция. Операция на духа. Русия в момента се утвърждава като това, което винаги е била, но не винаги го е осъзнавала и признавала: като отделна цивилизация.
Ние не сме национална държава, национализмът ни е дълбоко чужд. Той е нещо външно за нас, карикатурно и изкуствено разклонение на либерализма.
Ние сме народ, открит за всички, които споделят с нас една съдба, нашата мисия и нашите ценности. Затова и военната операция не е сблъсък на държава с държава, а противопоставяне между руската източно-славянска цивилизация и анти-руската цивилизация.”
При малко по-обран изказ, този откъс би могъл да мине за цитат от големия американски политолог Сам Хънтингтън. Това е в своята същност изложение на прословутия сблъсък на цивилизациите. И Русия вече съзнателно и ясно заявява себе си не като държава, а като сърцевината на цяла една цивилизация. Както Хънтингтън пише в своя “Сблъсък”, Православната цивилизация, в чиято основа е именно Москва, не е същата като Западната такава и в много отношения дори директно ѝ противоречи. Хънтингтън, преди повече от 20 години, описа в този контекст и Украйна като държава в преход, която е разкъсана от несъответствието между умишленото си отделяне от естествения си цивилизационен център и демографските, интелектуални и духовни дадености на населението си. Този конфликт вече върви към своя край – етническите руснаци се върнаха в Русия, а тези от тях, които намериха новото лице на Русия за отблъскващо окончателно се вляха в украинското движение и успяха да намерят своя нов дом. Сега по всяка вероятност украинската държава ще бъде разкъсана на парчета и това ще е и физическото отражение на този феномен – гравитационното поле на две конкуриращи се цивилизации разгражда по-малкия обект на множество елементи. Дали Русия ще успее да създаде още цяла шепа нелегитимни републики, както се говори, че вече опитва да направи в Херсон, няма особено значение. Разширените Донецка и Луганска народна република, съчетани с редуцираната украинска държава, която е много вероятно да се ограничи дори само до историческата си бандеристка част около Лвов и в региона Галиция, ще са достатъчни, за да подсигурят, че Русия няма да има повече сфери на съревнование с НАТО и Запада в региона, доколкото западна Украйна е твърдо проевропейски настроена, а Донбас е плътно зад руските си управници.
Тезата на Дугин ни дава и ценен поглед към евентуалния развой на конфликта в Украйна. Русия не може да допусне съществуването на независим Киев. Той може лесно (и оправдано) да бъде превърнат в алтернативен център на руската цивилизация – асоциацията с Киевска Рус и дългата връзка със стара Русия го превръща в сериозен кандидат за духовно средище на Православния свят. Ако Путин иска неговата нова руска идентичност да просъществува, той трябва да се разправи с Киев по един или друг начин. Градът вероятно ще падне под директен руски контрол след края на войната, но има едно голямо НО. Неговото задържане не е никак гарантирано. Всъщност дори превземането му за момента изглежда трудна задача. Затова съществува и една по-зловеща алтернатива. Метод, който Путин демонстрира още в началото на президентството си, когато превърна Грозни в едно огромно, димящо открито гробище. И тази задача, изглежда, е толкова важна, че руският президент е готов дори да употреби ядрено оръжие, за да си осигури тоталната победа, от която се нуждае.
И не бива да се залъгваме – Путин има отчаяна необходимост не просто от победа, ами от пълен разгром. Единствено триумфът от тази “Операция Z”, както я наричат някои в Русия, може да се превърне в основа за изграждането на следващата итерация на руската държава. Ако Путин иска да възроди царска Русия, той трябва да го направи върху митична военна кампания от рода на Втората световна война. Нуждае се от героизъм. И се нуждае от кръв. Оригиналният план, очевидно, беше базиран върху абсолютна наивност – Путин повярва на собствените си опорки и реши, че украинското население ще го посрещне с хляб и сол. Че армията няма да се бие, че ще захвърли оръжията си и масово ще се втурне да се присъединява към руснаците-освободители. Путин откровено повярва, че украинският и руски народ са едно цяло. Това някога бе истина – вече не. В Украйна са останали единствено хора, които не искат да имат нищо общо с модерната руска държава и това вече е необратимо. Кремъл като че ли осъзна това и именно затова започнаха и безкомпромисните бомбардировки на обсадените градове. Вече няма милост за цивилните; щом не са с Русия, няма да бъдат с никого. А държавата им, наместо денацифицирана и демилитаризирана, ще бъде обезглавена и осакатена.
Тук е редно да направим и едно кратко отклонение за стратегията на Запада по отношение на справянето с Русия. Понастоящем говорим за открита (но все още сравнително ораничена) икономическа война. И руската икономика ще понесе огромни щети, от които няма да се възстанови с години. Но това не е достатъчно. По същия начин, по който бомбите не сломиха сърбите, мизерията и лишението няма да научат руснака да си подбира по-европейски управници. Руският народ е привикнал към страданието, то е в основата на неговата държава и формира една сериозна част от митологията му. Санкциите ще антагонизират средностатистическия руснак и само ще затвърдят у него така или иначе преобладаващото от десетилетия усещане, че Русия е страна, която е заобиколена от врагове и трябва винаги да е готова да се брани. Не казвам това с цел да предизвикам съчувствие – врагът, притиснат в ъгъла, е най-опасен. Онтологическата слепота на човека го подтиква да се бие, когато всички други варианти за бягство се изчерпат. Утрото трябва да бъде осигурено по един или друг начин. А наследникът на Путин, какъвто безспорно ще се наложи да се появи в един или друг момент поради неизбежните дадености на живата природа и нейните ограничения, може да се окаже руснак, какъвто Запада не е срещал и не познава – представител на новото военизирано, царистко Православие. Помазан в главния армейски храм, който е изографисан едновременно с лика на Петър Велики, Йосиф Сталин и бранителите на Донбас. Посветен в милитаристичната култура на Русия след “Операция Z”. Естествен носител на зараждащия се фанатичен Култ към Победата.
Начинът това да бъде предотвратено е като Запада се сблъска челно с наратива на новата руска държава и компрометира фундаментално нейната позиция в изградения от нея свят. Украйна направи малко преди началото на войната крачка в правилната посока – външният министър Кулеба постави под въпрос ролята на Русия като легитимен правоприемник на Съветския съюз на база факта, че страната напуска съюза една седмица преди самата Украйна. Това е начинът да се пребориш с една сила, която е толкова дълбоко инвестирана в символизма и историята си. Трябва систематично да разглобиш почвата, върху която тя е съградена. Киев е ключов в това отношение. Ако Запада иска да убие в зародиш тази Русия 2.0, той трябва да задържи Киев и да го превърне в контрапункт на Кремъл. Да инвестира в превръщането на този град в истински алтернативен център на Православната цивилизация. Цивилизация не се дестабилизира икономически. Тя се срива духовно.
Защо го казвам – санкциите са жестоки, особено ако прераснат и в прекъсване на западната енергийна зависимост спрямо Русия. Те ще доведат до потенциално катастрофални последици и за двете страни; така работят санкциите. Те са на първо място морален отказ от участие в реалността, която опонентът създава. Но Русия ще се възстанови. В известен смисъл тя ще се отвори за по-широк пазар от всякога – този на алтернативната ос. Страните, които бяха изоставени от западния прогрес и подчинени от американската хегемония, която им отреди място на периферията на глобалната политика. Страни като Китай и Индия, които от десетилетия стоят на тъч линията и чакат своя миг. Страни като Иран, Северна Корея и Сърбия, които бяха премазани от международна изолация заради милитарния си мироглед и претенциите си за регионална доминация. Страните в Южна Америка, в южна Африка, включително и самата РЮА, които фигурират в колективното съзнание като актьори с поддържащи роли, които са обречени да наблюдават хода на либералната доминация и да се надяват, че някой ден и за тях ще се отвори място на масата. Грешката на Запада не бе, че обяви края на историята; в известен смисъл той действително настъпи в Америка и на Стария континент след края на Студената война. Грешката на Запада бе, че си позволи да изпадне в пълна миопия за заобикалящия свят. Грешката на Запада не бе, че пренебрегна развиващите се държави в името на това да се наслаждава на собствения си апогей. Грешката на Запада бе, че в своя мир и законност забрави как да консервира себе си, културата си, цивилизацията и сигурността си.
Това е новият пазар на Руската федерация. И не, това няма да бъде красиво съжителство. Русия ще бъде превърната, особено в краткосрочното бъдеще, в една едвам прикрита търговска колония на Китай. Всичко, което страната произвежда, методите на търгуване, разплащателните системи, софтуерът, културният обмен – всичко ще бъде насочено към Далечния Изток. Русия ще се превърне в същинска Евразийска държава, каквато не е била от столетия. Индия вече разработва разплащателна система, с която да заобиколи SWIFT и да продължи търговията с Русия, но вече изцяло в рупии и рубли. Китайският UnionPay се намести на мястото на Mastercard и Visa. Китайски фирми изкупуват акциите на бедстващи руски корпорации на безценица. Но това е само чисто финансовият аспект на въпроса. Самият руснак ще понесе болезнени социални промени. Връзката на Русия със Запада ще бъде прекъсната дори комуникационно. Достъпът до глобалния интернет ще бъде ограничен. Ще бъде издигната стена по примера на прословутия китайски firewall. Интеграцията с Китай и останалите нови съюзници в Азия и Близкия Изток ще започне чрез масиран, държавно-спонсориран културен обмен. Киното, музиката, храната, дрехите, езиците, които се изучават в училище, предаванията, които се излъчват по телевизията, видът на туристите, които пристигат в страната – всичко ще се измени радикално. До степен на неузнаваемост. Трудно може да се подцени степента на подобна еволюционна травма. Такава трансформация, съзнателна и рязка, не е предприемана никога в модерната история на развития свят.
Това е следващото действие в дългата пиеса на руската история. И може да бъде финалното за Русия, каквато я познаваме. До каква степен ще могат да бъдат задържани републиките? До каква степен изобщо съществува това желание у националистическа Русия? До къде ще стигне руският стремеж към разчистване на границите си от присъствието на НАТО? Истински катастрофален развой предстои на света, ако Финландия и Швеция се присъединят към евроатлантическия съюз, както вече, изглежда, мнозинството от гражданите им желае. Русия няма да толерира нови разширения. Някои ще кажат, че скорошните кандидатури на Грузия и Молдова за влизане в ЕС, които останаха напълно неотразени от руска страна, показват, че страната няма намерение или капацитет да отговори на пориви за европейска интеграция от страна на съседите си. Но не бива да приемаме тези кандидатури за чиста монета. Съществува много голяма вероятност това да е чиста проба опортюнизъм от страна на режими, които симпатизират на Кремъл, да се възползват от забързания процес по приемане, който се създава покрай ситуацията с Украйна, и да се превърнат в черна дупка за европейски средства, както и да станат “вето играчи” в терминологията на Джордж Цебелис, които да бламират цялостната дейност на ЕС. Съюзът се компрометира с допускането на страни, които не са готови за членство дори в минимална степен. Същото важи и за Северна Македония, която по всяка вероятност ще се облагодетелства от завишените притеснения от руско влияние на Балканите и ще бъде пусната набързо в ЕС с цел контриране на кремълското влияние. Това, естествено, е грешка; македонската държава се основава на първо място върху зависимостта си, по-скоро цивилизационна и културна, отколкото икономическа, от Сърбия. Сърбия е много неща, но не и режим, който е дружелюбно настроен спрямо западния свят. И също е най-близкият съюзник на Китай и Русия в Източна Европа. Европейска Македония означава индиректно влияние на Сърбия, а чрез нея и на Евразия, върху балканската политика. Това ще има катастрофални последствия за мира в региона. Сърбия наскоро заяви, че евентуално приемане на Косово в НАТО ще представлява екзистенциална заплаха за страната и тя ще бъде принудена да заеме военни действия. Бяха привикани запасняците на сръбската армия и започна тиха подготовка за нещо – какво е то, още никой не знае. Това е трайната нестабилност, която Русия инжектира в света ни. Старите разломи се разтварят наново и никой не може да спре бесния ход на сляпата ярост, която плъзва по страните, които доскоро бяха в зависимо, скопено положение. Макар и тромава, руската война показа, че път за реваншизма и ревизионизма има.
Говорим за Европейския съюз. Приемането на новата украинска държава, какъвто и да е нейният състав, в ЕС ще бъде огромна стратегическа грешка. Далаверите с европейски средства на Борисов ще изглеждат като някаква нищожна счетоводна манипулация в сравнение с колосалните суми, които ще трябва да бъдат налята в следвоенна Украйна дори само за нейното политическо стабилизиране. Зеленски няма действителен контрол над страната си – силите за териториална отбрана, които вече по някои изчисления наброяват над 100 хил. души, действат като изцяло независим орган, който отвлича и екзекутира сумарно високопоставени политици (като члена на екипа, който преговаря с Русия, Денис Киреев) и изтезава обикновени граждани, които са заподозрени във връзки с врага, както се случи с ММА бореца Максим Риндовски. Да не забравяме, че на свобода бяха пуснати хиляди престъпници с действащи присъди. Много от тях бяха въоръжени от украинската държава, за да се сражават с окупатора. Какво ще се случи с тези хора след войната? Никой не би могъл да е достатъчно наивен да си помисли, че ще си отидат мирно обратно в затвора. Ще бъдат ли греховете им опростени? Как ще се докаже, че са се били за родината си, а не са продължили своите престъпления и мародерства в контекста на хаотичната ситуация? Това е дефиницията на черна дупка. Украйна няма да види мир дълго време. Готова ли е Европа да жертва своята фискална и политическа стабилност в името на това да сигнализира своята либерална състрадателност? И трябва да имаме предвид и един нелицеприятен факт – украинският нацизъм, макар силно надценен и преувеличен от пропагандата на Путин, съществува. Радикализмът вирее в ситуации на несигурност. Когато замирише на барут и кръв, етнонационализмът, фашизмът, идеологиите на силата стават привлекателни заради общностното си съзнание и обещанието за надмощие и защита. Батальонът Азов, Правий сектор, Айдар батальон, всички те така или иначе са издигнати в култ като символ на отечествената защита. Тези символи няма да изчезнат със загубата на източна Украйна. Те ще просъществуват в новата страна, вероятно дори по-силни от всякога. Готова ли е Европа индиректно да покровителства подобни движения? Готова ли е да субсидира на външната си граница потенциалното създаване на един милитаризиран крайнодесен режим?
Сега повече от всякога, Европа трябва да инвестира в себе си. Трябва да поеме в собствените си ръце съдбата на народите, които я обитават. Европеецът не може да разчита на безрезервната американска закрила – тя вече не е даденост. Евразийското съглашение представлява екзистенциална заплаха за цивилизацията на Запада. Не поради някакви небулозни емоционални залитания от рода на “Путин и Си мразят демокрацията ни и искат да унищожат всичко, което представляваме”. Целостта на Евразия е застрашена от съществуването на алтернатива. Застрашена е от наличието на силен властови полюс в северното полукълбо. И жадува за място по върховете на геополитиката, което да ѝ позволи най-сетне да експлоатира ресурсите на света по начина, по който Запада го прави от столетия.
Европа трябва да се военизира. Масово и повсеместно. Обществата ни не са готови за цивилизационен сблъсък. Мирът ни отне апетита за самозащита. Лиши ни от способността да гледаме на света като материална реалност, която зависи както от собствените ни действия, така и от тези на съперниците и враговете ни. Краят на Студената война доведе до неспирна идеологизация на всеки един конфликт. Политиката спря, поне привидно, да се диктува от интересите и нуждите на народите и се превърна в надпревара за демонстриране и деклариране на вярност в ценности, които съществуват единствено до степента, в която можехме да ги изпълним със съдържание. Върховенство на закона, етнически мир, демокрация, разделение на властите – това са идеали и ценности, които не съществуват в реалния свят, те са фееричен прах, който Запада успяваше да превърне в нещо конкретно благодарение на силата, с която налагаше своята концептуална рамка върху съседите и противниците си. Ако нямаме силата да пречупим света през собствената си призма, да го обуздаем и да го насочим, той ще се разпадне окончателно. И то не единствено в периферията. Сложните системи се рушат първо бавно и едва забележимо, а накрая – изцяло и наведнъж. Глобалният мир и либералната геополитическа система вече навлизат в етапа си на разпад. Въпросът е къде ще се озовем след като те изчезнат. И дефинитивен отговор нямаме. Защото Запада продължава да си затваря очите за абсолютната необходимост от това да преоткрие своите топки.
Нуждаем се от собствено голямо пробуждане. Еманюел Макрон, изненадващо, е единственият европейски политик, който оценява подобаващо ситуацията – завръщането на ерата на империите и императивната необходимост от създаване на мощна европейска армия, която да може да отстоява интересите на Стария континент. Защото никой няма да съхрани европейската цивилизация, ако самата тя прецени, че нейното оцеляване не си струва усилието и саможертвите.
Leave a Reply