“Never interrupt your enemy when he is making a mistake.”

Napoleon Bonaparte

Русия допуска множество груби стратегически грешки в инвазията си. Първата е лична грешка на Путин – той повярва на собствената си пропаганда. Повярва, че украинската армия масово ще хвърли оръжията си и ще мине на страната на Русия, елиминирайки нуждата от сериозен артилерийски обстрел на предните защитни позиции на Украйна. Това не се случи. Изобщо. И резултатът е, че Русия хвърля първата вълна от своите войски в адска месомелачка. Резултатът, естествено, продължава да е положителен за силите на окупаторите и напредъкът безспорно е огромен. Но цената, която руснаците плащат ще се окаже непосилна в дългосрочен план.

Първата вълна е обозначена с маркировка Z. Голобради момчета, много от тях част от наборната армия, с минимална подготовка, изпратени да отварят път и да печелят време за същинската част от руската армия. Много бяха нелогичните ходове на Русия в рамките на тази първа вълна. Въздържанието от употреба на ракетни и артилерийски удари, на първо място – Путин успя да шокира западните наблюдатели в първите часове от инвазията с взривяването на редица ключови обекти на украинските ВВС. Но след това не последва нищо. Руската пропаганда развя първоначалния обстрел като съкрушителен удар по дефанзивните способности на противника. Създадоха впечатлението за Русия като кошмарна бойна машина, която изпепелява добре подготвени армии за броени часове в изненадващи блитцкрийгове… и след това нищо.

Броят на ракетните удари продължава да е нисък няколко дена по-късно. Всъщност е напълно съпоставим с един по-интензивен ден на обстрел от Палестина към Израел. Причините за това са няколко: 1) Путин продължава да вярва, че местното население на Украйна таи тайни симпатии към Русия и ще бъде благодарно, ако окупаторът избегне максимално цивилни жертви; 2) Русия съхранява инфраструктурата, защото се нуждае от нея за бъдещата реставрация на зомбифицираната Украйна, към която Кремъл се стреми; и 3) все още съществува известна вътрешноруска опозиция, която слага спирачки на военния капацитет. Каквито и други причини да има, колкото и големи да са те, всъщност няма значение. Реалността е една – Русия се прострелва сама в крака и създава пролуки, които украинската съпротива ефективно експлоатира.

Озадачаващи са и голяма част от десантите, били те въздушни или морски. Трудно е на този етап да се съди обективно за успеваемостта на едната или другата армия в рамките на сраженията поради масовата пропаганда от двете страни, но изглежда Русия досега е имала само няколко успешни десанта, като най-големият е парашутният на летище Гостомел. Сраженията там бяха кръвопролитни (но вероятно не толкова, колкото украинската страна твърди), но поне бяха плод на някаква стратегическа мисъл – те бяха придружени от нахлуване в Чернобил, което отвлече една сериозна част от защитниците на Киев в тази посока. Но като цяло парашутните десанти, провеждани по съветски тертип на около 80 километра във вражеска територия, изглеждат половинчати и алогични. Липсва въздушна подкрепа, липсва някакъв силен напън за извършване на сериозен, траен напредък. Първият удар по Харков беше извършен от спецчасти в леки бронирани коли и беше отблъснат лесно преди да се присъединят към обсадата още руски части.

Трябва да кажем нещо и за военната техника – танковете са малко на брой до момента, а тези, които влязоха първи в по-голямата си част са стари съветски модели, които биват лесно разбити от американски Javelin. Подкрепени са от сравнително бавни самолети МиГ или СУ, както и големи маси от бронирани автомобили Тигр-М. Движат се в тромави конвои, тормозени от остатъците от украинската авиация. Озадачаващо е, че руснаците като че ли дори не употребяват мобилните си системи за въздушна отбрана пълноценно, тъй като няколко от дроновете “Байрактар” на украинската армия продължават да функционират и да бомбардират руските редици. Къде са чисто новите системи S-500 Прометей?

Имам две тези по въпроса. Първата е, че модернизацията на руската армия е била силно преувеличена заради дълбоко залегналата корупция в страната. Колко от милиардите, заделени за обновление на техниката, реално са стигнали до армията и колко от тях са потънали в нечий джоб? Безспорно много от новите достижения на руското военно инженерство съществуват и вероятно ще ги видим скоро – но с какви бройки от тях разполага Русия? Има ли капацитет за дългосрочна поддръжка и обслужване? Има ли подготовка на персонала? Второто обяснение е, че се намираме все още в ранните етапи на тази война. Солидната част от редовната руска армия тепърва навлиза. Основният конвой на руските окупационни сили се движи бавно през Украйна вече от няколко дни и се намира на около 20 километра от Киев. Скоро градът ще бъде изцяло обграден (много е вероятно той вече да е в такава позиция; кметът Кличко каза именно това, преди медийният му екип да го поправи няколко часа по-късно, вероятно реагирайки на обстоятелствата в медиите и социалните мрежи). Чеченските части на Кадиров тепърва навлизат – това са шокови части, щурмоваци, които ще се присъединят към замръзналите обсади. Много се изговори за тях през последните 2 дни и именно това е тяхната функция; това е паравоенна, ислямизирана фракция, продукт на студеното утилитарно отношение на Путин към политиката. Те са верни единствено нему и на Рамзан Кадиров, калени на кървавите бойни полета в Близкия Изток, много от тях откровени убийци и изнасилвачи. Това е башибозукът на набедения за защитник на православния свят Путин.

Какво е предположението ми за амбициите на Путин накратко – обезглавяване на украинския политически елит (това е прословутата денацификация; високопоставени политици ще бъдат хвърлени в затвора или директно екзекутирани, за да може на тяхно място да бъде настанено марионетно правителство), разчленяване на модерната украинска държава, увеличаване размерите и възможностите на новите буфери, сред които основните ще бъдат ДНР и ЛНР в рамките на оригиналните им самопровъзгласени граници, като вероятно ще има и още някоя псевдодържава, която ще бъде образувана около бреговете на Черно море. В последния си анализ направих грешката да разчитам на студената пресметливост на Путин и предположих, че миротворческата акция ще се ограничи до разширяване на границите на народните републики и осъществяването на преврат в Киев. Сега става ясно, че изолацията на западна Украйна е една от първите и най-важни задачи за Путин. Тя е силно прозападно настроена и граничи директно с НАТО. Русия вероятно няма да прави опит да я завземе, тъй като това би поставило страната в непосредствена близост до основния си враг, заради чието присъствие започна цялата ескалация. Много е възможно Путин да цели установяването на режим, подобен на този в Германия след ВСВ, но с демилитаризирана зона по примера на границата между двете Кореи. Тази зона може да мине най-лесно през естествена граница – река Днепър.

За тази цел, Русия трябва да осакати украинската армия. Трябва да е сигурна, че организирана съпротива няма и не може да има. Защото раздробяването на настоящата силно военизирана Украйна е непосилна задача дори за елитната руска армия. Киев ще трябва да остане под директно или индиректно руско влияние – това е символна победа, която Путин не може да си спести. Той се нуждае от тази награда, за да продължи изграждането на новата руска идентичност. Независим Киев представлява заплаха за историческия му наратив. Градът трябва да бъде или превзет, или подчинен, или напълно унищожен.

Последният развой на събитията не е невъзможен. Каквото и да се случи, Путин не може да си позволи да загуби тази война. Той ще я изведе до край по един или друг начин. Провал в тази инвазия ще означава край на Русия каквато я познаваме – дали поради масови безредици и разпад на териториалната й цялост, или заради засилено влияние на Китай върху една опустошена от санкции и изолация поствоенна Русия. При всички случаи неуспешната военна кампания ще е краят на ерата “Путин”. А може би и на живота му. Ако може да се вярва на някои бивши приближени на руския президент, един от най-големите му ужаси е сценарий от типа Садам Хюсейн или Муамар Кадафи. Путин е крайно параноичен. Не е случайност, че редовно назначава на висши държавни постове свои бодигардове и шофьори. Това е типично за всеки автократ. Кръгът му се стеснява с годините, докато накрая не започне да го задушава. Вчера Путин нареди въвеждане в завишен стадий на готовност стратегическите ядрени оръжия. Беларус на свой ред проведе референдум за превръщането на страната в ядрена сила – отговорът на “народа”, естествено, бе положителен. Руският президент ни заявява намеренията си много ясно. Ако традиционните способи не сломят Украйна, тя ще бъде стъпкана по най-ужасяващия възможен начин. Самият Путин вече няма какво да загуби. Ситуацията му е всичко или нищо. Русия сама се изправи до стената с прибързаната си инвазия и сега трябва да излезе от нея по някакъв начин. И този начин е чрез умопомрачително приложение на насилие.

Киев ще падне до седмица – това е почти неизбежно (Бел.авт. трябва да спра с тези уверени прогнози). Русия ще хвърли колкото ресурс е необходим, за да превземе града. В момента текат сражения в крайните квартали на града, бяха отправени и няколко предупредителни ракети по жилищни блокове, които сигнализират на какво са готови руснаците при по-сериозно забавяне на прогреса. Обективна информация трудно може да се намери към настоящия момент и препоръчвам на всеки, който се интересува от истината да изхожда за нея от кадри на сраженията, данни за движенията на руските и украинските части, както и изказванията на трети страни – не съдържанието им, а тона и фокуса. Практически няма държава, която да говори за украинска победа; това са фантазиите на слаби западни либерали, които искат да изтрият срама от апатията на страните си като създават наратив за успешна гражданска съпротива. Да, украинската армия се бие смело. Тя няма да се предаде, за добро или зло. И ще отбранява родината си до последния войник. Но никой не бива да си прави илюзии, че това опълчение ще бъде успешно. Същността на войната се промени през последното десетилетие. Човешката сила вече няма толкова значение, когато бойната техника е в състояние да изравни със земята цели квартали в рамките на секунди.

Това звучи твърде мрачно, но симптомите на тази реалност личат и в посланията на украинските управници. Президентът Зеленски не говори за победа, той говори за защита до последния оцелял и героична смърт. Въоръжаването на цивилното население гарантира касапница. Нека да поясня – не го осъждам. Смъртта в отбрана на родина и семейство не е нищо по-малко от героизъм и чест. Но трябва да гледаме на нещата реалистично – Русия няма да пощади тези хора. И най-доброто, на което Украйна може да се надява е да предизвика международна реакция. Има ненулева вероятност от мътните води на информационния поток да изплува нещо, което ние българите много добре помним, но Запада като цяло е забравил – силна символна загуба. Баташкото клане на Украйна. Събитие, което да плени вниманието на Запада и да го принуди да се намеси.

Истината за реакцията на Запада е, че тя е ограничена по дефиниция. Европа и Щатите нямат капацитета да нанесат фатален удар на руската икономика. Да, рублата се срина тотално и Русия ще ближе раните от практическото скъсване със Запада дълго, но с подкрепата на Китай (а както разбрахме наскоро и на Индия, която загатна, че подготвя разплащателна система, алтернативна на СУИФТ, за да може да продължи контактите си с Русия), Руската федерация ще се съвземе и ще оцелее. Президентът Байдън заяви истината за ситуацията в прав текст – целта на Щатите не е да удари световните газови пазари. Това a priori означава, че Русия няма да бъде засегната от истински разрушителни санкции. Кръговете около Путин ще пострадат, ще загубят милиарди, достъпът на страната до ключови пазари ще бъде ограничен крайно. Но това е двупосочна улица. Цените на ключови продукти ще скочат неимоверно в Европа през идните година или две. Прогнозираното успокояване на инфлационните процеси няма да се сбъдне. А кризата с цените на газа ще се задълбочи в краткосрочен план. Преди няколко седмици енергийният министър на Катар заяви, че няма страна на Земята, която към настоящия момент да може да покрие обемите на доставка на втечнен природен газ за Европа. С изключение на Русия. Ядрената енергетика на Европа бе спъната от Германия. И въпреки че дори германците усетиха стратегическата си грешка, по всяка вероятност вече е късно – Русия и Китай държат огромна част от световните залежи на уран, било то директно или чрез влиянието си в страни като Казахстан. Канада и Австралия също имат големи залежи, но нямат политическата воля да започнат пълномащабното им експлоатиране. Урановите мини са големи и грозни като пресни белези върху релефа на земята, а обогатяването на уран до необходимото ниво изисква огромни количества киселина. Буквални реки. Модерна Канада при Трюдо никога няма да жертва зелените си амбиции, за да подпомогне енергийната независимост на Европа.

В това се крие безсилието на Европа. От една страна, съюзът очевидно не е готов да влезе във военен конфликт с Русия, за да защити Украйна. Армиите на Европа са сравнително слаби и неподготвени, разчитат от десетилетия на американска подкрепа, подготовка и организация. По-големият проблем е в липсата на воля от страна на населенията на Стария континент. Украйна е силно военизирана страна, вряла и кипяла в гражданска война и сепаратизъм вече почти 10 години. Европеецът е мекушав, отвикнал да се бори за своето. Всъщност, изобщо е забравил какво е това “свое”. Украйна има здрава концепция за националното – на европеецът от години се насажда, че такова нещо като национално няма и границите са отживелица. Обществата ни не са готови да се отбраняват. Мирът отне всичко на Запада. Отрицанието на реалността ни превърна в цивилизация, която възхвалява слабостта и покорството. По целия свят се водят кървави военни действия, кипят етнически конфликти, извършват се брутални кланета. Някои от тях са директно подкрепени от местни западни режими. Но всичко това се случва далеч от границите ни. А медиите ни преразказват ситуацията като филм. Всичко се пречупва през призмата на отразяването и западнякът наблюдава и обсъжда всичко с отегчение, клонящо към пълна апатия. Сега войната е на самия ни праг и никой от нас не е готов да отговори на надигащия се евразийски авторитаризъм, който заплашва глобалния ред.

Геополитичесата обстановка се изменя фундаментално. Либералното убеждение, че е възможен ред, базиран върху споразумения, договори, съюзи и свободна асоциация между суверенни държави се разпада. Макрон го нарече завръщане на ерата на империите. Призова за военизиране на Европа. Подготовка за свят, в който силният взима своето, а слабият е принуден да се примирява със сфери на влияние. Запада трябва да си даде сметка, че международното право има стойност, докато зад него има сила, която да го изпълва със съдържание. Досега това бе американската хегемония. Тоталната доминация на Америка направи възможно налагането на нейния ред по целия свят. Но Америка вече няма волята за глобално милиционерство. Американското общество се измори от жертвите, измори се от демонизирането и обвиненията в употреба на този свой глобален ред като таран, чрез който да разбива вратите на национални държави и да налага у тях своя културен, социален и икономически диктат. Озоваваме се в многополюсен свят, в който правилата са такива, каквито волята и силата на всеки народ може да ги постави. Съдбата на страни като Украйна все повече ще лежи на собствените им плещи. Всъщност Украйна вече усеща това. Страната направи съзнателното решение да игнорира руските интереси и да поеме в посока отделяне от нейното цивилизационно и политическо притегляне в посока на най-големия й враг. Направи го на гърба на редица гаранции, обещания и подкупи от страна на Щатите и НАТО. И когато дойде моментът на истината и Русия противодейства на влиянието на Държавния департамент, Украйна се оказа напълно сама. Тук не правя качествена оценка. Това е решението на украинския народ. Очевидно в страната вече няма толкова силни проруски настроения. Изборът бе НАТО. Но бе избор, направен на база напразни обещания и откровени лъжи. И сега Украйна ще трябва да определи сама съдбата си със собствени сили. Както го прави и Русия. Както ще го правят Китай и Тайван. Както го правят Пакистан и Иран и Северна Корея и Саудитска Арабия и всички други държави, които активно се противопоставят на западния ред и търсят еманципация от ограниченията на международното право. Това е ситуацията на трайна нестабилност, за която пиша вече повече от година. Която се е установила по цялото земно кълбо от поне две десетилетия, но за пръв път получава своето конкретно отражение в цивилизования свят. Не можем повече да разчитаме на все по-изолационистки настроената Америка, за да разрешаваме конфликтите си. Нямаме естествена защита от интересите на новите суперсили. Дойде време за решения – съпротива или примирение. Ще се борим ли с настъпващите тирани, или ще се опитаме да живеем спрямо изискванията им? Ще превърнем ли Европа в крепост, която да е готова да отбранява своята стара, красива и свободна цивилизация, или ще продължим да се крием зад голословни потвърждения на ценностите си, отричайки новата реалност и отказвайки да участваме в конфликта на прага ни, докато той не залее и нас? Китай няма да се поколебае да вземе дейно участие в граденето на новия ред. Индия няма да се поколебае да заеме мястото си на суперсила след дългите десетилетия унижение и подигравки и лишения. Иран няма да се поколебае да си отмъсти за отношението на Запада. Но Европа се колебае. Колебае се, докато мечката снове и души пред вратата й.

_{^{заглавна снимка: Дойче Веле}}