Отдавна се занимавам с “Възраждане”. Или по-скоро занимавам света с “Възраждане”. Имам склонност да следя нишови политически движения, не само в България, но и в Европа като цяло, търсейки следващия “голям пробив”. От около година и половина съм убеден, че тази партия ще бъде именно това. Не заради някаква особена идеологическа привързаност към нея, а защото тя демонстрира завидна организация в море от полуадекватни и оперативно дезориентирани партии на българската политическа сцена.

Няма причина някой да се изненадва от случилото се на 12-ти. “Възраждане” живее, за да експлоатира т.нар. “wedge issues” в българското общество. Партията има предишен опит в щурмуването на държавни институции. Има предишен опит в демонстрирането на груба сила. “Възраждане” максимално се доближава до старата дефиниция за ефективната, успешна партия – масовата партия от времето на ВСВ. Когато политиката се определя от волята на улицата и гласа на народа.

“Възраждане” влезе в полезрението ми по време на протестите пред Министерството на регионалното развитие и благоустройството в края на 2019 и началото на 2020г. Тогава основната тема в държавата бе водоснабдяването на Перник . И “Възраждане” бе единствената партия, която ефикасно експлоатираше темата, за да си заслужи място в общественото съзнание. Всичко кулминира в опита за щурм на сградата на министерството, когато членове и симпатизанти на партията бяха обгазени, а неколцина полицаи пострадаха при последвалите сблъсъци. Тогава си дадох сметка, че това е политически субект, който разбира от разликата между събитието и неговото отразяване. Тогава си дадох сметка, че има нещо голямо зад тази партия, което ще я избута, рано или късно, до висините на трайното национално внимание.

Българският електорат е податлив на крайната националистическа реторика. Това е теза, която не може да се отхвърли. Макар към настоящия момент националистическият вот да е разпарчетосан и разхвърлян между множество партии, кои от тях открито патриотично настроени, кои от тях смирено защитаващи теми и тези, които се харесват на съответния електорален сегмент, но позволяващи известна доза кумова срама за пред “приемливите” политически субекти, съществена промяна в нагласите на българския електорат няма. “Има такъв народ” е партия, която дължи целия си успех на нескрития флирт с националистическата естетика. БСП се превърна в национал консервативна партия, която отявлено (но половинчато) брани тезите на българския социален патриотизъм, а по-малки партии като “Атака”, ВМРО и бившето НФСБ (настояща “Силна България”) продължават да имат доловимо присъствие на политическата сцена. Сумарният националистически вот не е променил своя обем – той просто се е размил с изчезването на централната вождова фигура, която да съсредоточи в себе си надеждите и мечтите на съответните избиратели.

“Възраждане” е естественото продължение на този феномен в българската политика. Но специфичното при тази партия е, че тя успява да съчетае в себе си два свята. Успява едновременно да е финалното издихание на стария български пост соц национализъм и първата глътка въздух на новия европейски бранд на национал популизма.

Протестът на 12-ти януари бе показателен в повече от едно отношение. На него, редом със самарските знамена и флаговете на “Възраждане”, присъстваха знамето на Тексас, знамето на Конфедерацията, символът на американските либертарианци (увитата змия с надпис “Don’t Tread On Me”), както и атрибути от типа на MAGA шапката на Доналд Тръмп. Проявата бе най-чистото доказателство за революционната роля на “Възраждане” в българската политика – не като катализатор на институционална промяна, а като символ на догонване на западните процеси с едва 4 или 5 години закъснение. Това е единствената партия, която има някаква вероятност да отрази правилно привичките и нуждите на следващото поколение. Не заради посланията си, а заради естетиката и поведението.

Минаха година от разпада на бранда “Волен Сидеров” и възхода на новия национализъм. Някои неща се промениха изцяло. Скинарството спря да е на мода. Отявленията неонацизъм не работи. Не че е загубил популярност – напротив даже. Просто маниерът му се промени. Фашистката реторика спря да е фашистка. “Възраждане” не е партия, която се афишира по този начин. Но е партия, която идеално си дава сметка къде се намира на политическия спектър и каква е потенциалната й публика. В България никога досега не е имало политически субект, който толкова ефикасно да сигнализира едновременно на няколко различни крайни идеологии. “Възраждане” съчетава в себе си радикалния национализъм и непоклатимата вярност към руската ренесансова кауза. Едновременно подкрепя американския популизъм и отхвърля всякаква форма на американско влияние, било то политическо или културно. Говори за национализация на ключови сектори от икономиката и едновременно с това успява да увлече след себе си десните либертарианците с реториката си против еврото.

Това е симптом на прословутото голямо политическо пренареждане. Лявото и дясното са вехти понятия. Нови разломи се отвориха на голото политическо поле. Националната държава срещу глобализационния проект. Наднационалните субекти срещу традиционните регионалистки идентичности. Културната война е това, което ще дефинира идното десетилетие. Конфликтите “либерализъм – консерватизъм” и “социализъм – капитализъм” са минало. Показателно за това е, че тези думи се употребяват единствено като нарицателни за конкретни аспекти от политики или дори като обиди, но никога не присъстват в сериозни дискусии за същността и посоката на определен политически субект. БСП вече не е социалистическа партия, тя се дефинира (сама) на първо място като българска. Като партия на народните ценности. И тем подобни. Защото това е релевантното позициониране.

В този контекст “Възраждане” е не с едни гърди напред, а с цял човешки бой. Протестът на 12-ти беше кулминацията на съзнателните усилия на партията да се превърне в носител на западния популизъм в България. Видеостената, обръщението на Костадин Костадинов, което директно взаимства от реториката на Тръмп, та даже препращаше към негови изказвания (частта от речта му, в която говори за това как пренебрежението на политическата класа не е към него и към партията му, а към българския народ, е практически превод на думите на Тръмп, че корумпираният елит не мрази него самия, а обикновените граждани и че той попада под ударите му единствено, защото е решил да застане на пътя им). Всичко това е внимателно подбрано и представено, за да предизвика асоциациите с културната война на запад и да извика образите на силните популистки партии от последните 5 години. И ефектът вече се усеща. Десетки крайно десни мийм страници с хиляди последователи, много от тях дълбоко потопени в “меметичната война” и директно пренасящи аспекти от реториката на чуждестранни организации и партии, вече припознаха “Възраждане” като единствен носител на особения си революционен огън в България. Казвам особен, защото става въпрос за хора, които гордо проповядват езотерични идеологии като акселерационизма и се прехласват по личности като Тед Качински или Едуард Лимонов. “Възраждане” е единствената партия, която разбира този сегмент от обществото. И макар той все още да е малък, той е много по-ангажиран и много по-деен от средностатистическия политически пасивен избирател.

Не очаквайте победа на “Възраждане” на изборите. Не очаквайте резултати, които дори да се доближат до тези на сегашните първенци. Силата на този тип партии не е в универсалната им популярност. Тя е в способността им да обтягат нервите на обществото, да експлоатират най-различни социални и културни каузи, и най-вече – да отказват умерени избиратели от това изобщо да участват в политическия процес. Реториката на “Възраждане” се втвърди значително, откакто партията влезе в парламента. Целият тон на постовете във Фейсбук вече е много по-хаотичен, много по-необран и агресивен. Появяват се все по-силни епитети, все по-картинни описания. Думи като сган, боклуци, наказания и отмъщение. Въздействието на това е А) консолидиране на собствената база; Б) мобилизиране на същата тази база; и В) създаване на впечатление за безизходица и неизбежна социална колизия. Това е дисруптивно поведение, което, когато бива използвано ефикасно, дерайлира цялата политическа система. Виждаме го и сега – от месец цяла България говори за най-малката партия в парламента почти толкова, колкото за управляващата коалиция. Кирил Петков, въпреки всичките си приказки за това как отказва да работи под натиска на улицата, е принуден постоянно да прави реверанси към движението, което “Възраждане” представлява и по този начин да затвърждава неговата сила. Това е явление, което повече не може да се игнорира.

Заблудата на българския избирател е вина на зловредната апатия и некомпетентност на родния политически коментариат. Всички, които трябваше да предвидят възхода на “Възраждане”, бяха прекалено заети да рецитират заучени опорки от факултета по политология по адрес на същите 4-5 партии и политически движения. Със срива на ВМРО и жалкото угасване на някогашния националистически вожд Волен Сидеров, либералният коментариат прецени, че българският национализъм най-сетне е заспал своя последен сън и никога повече няма да бъде релевантна тема, която си струва разглеждането. И именно това пренебрежение е не просто причината за покъртителната изненада, която много българи изживяват в момента, но и за самото съществуване на “Възраждане”.

^{заглавна снимка: gospodari.com}