Медиите в страната ни съществуват в някаква странна социална и политическа стаза. Повтарят се едни и същи изморени, консенсусни тези от едни и същи захабени и нищо не излъчващи лица. От тези лица отдавна не зависи нищо. Някои от тях някога са били някого – били са дисиденти, борци за правда, радетели на демокрацията. Днес те са никой. Днес те страдат от синдрома на пенсионирания Св. Георги. Сразили своя голям змей, те се впускат в преследване на все по-малки и незначителни врагове. Тяхната история е свършила. Време е да дадат път на новия победоносец.

Сеймър Липсет някога написа, че тези, които познават само една страна, в действителност не познават нито една. Какво, тогава, да кажем за големите мейнстрийм медии в България, които последователно и категорично отказват да занимават аудиторията си с проблемите на заобикалящия ги свят? Какво да кажем за всичките изявени политически пъндити, чиито седмични статии се свеждат до това да правят прескриптивистки изказвания за това кой е крив и кой е прав по определен вътрешен въпрос? Или, още по-лошо, хора като проф. Дайнов, които са превърнали модерната си журналистическа кариера в едно дълго словоизлияние на темата вътрешните си чувства и усещания и взаимодействието между тях и реалния свят.

Нямаме нужда от дневник на нечии вътрешни терзания, надежди, страхове и прочее. Имаме необходимост от хора, които да могат да систематизират непредвидимостта на света и да го направят една идея по-лесен за навигиране. Имаме нужда от хора, които са в състояние да следят теченията в световен мащаб и да предвиждат или прогнозират отражението им на национално ниво. Не е достатъчно някой набеден политически анализатор да каже, че „Възраждане“ са много лоши, защото отхвърлят НАТО и поставят членството ни в ЕС под въпрос. Нужно е да се анализира защо и как се стигна дотам, че тази партия да е една от най-виталните и бързо растящи политически структури в страната.

Над българския коментариат тегне една колективна делюзия, че той някак отразява или дори моделира поведението и нагласите на обикновения четящ гражданин. Това би могло да бъде факт. Би могло, ако същият този коментариат имаше дори минимална концепция за това какъв точно е пулсът на обществото, което обслужва. Към настоящия момент се борави единствено със заучени клишета от първите няколко занятия по политология в Софийски университет. Общото равнище е катастрофално, а всеки опит за интердисциплинарност или „хвърляне на по-широка мрежа“ се разглежда като излишно разточителство в най-добрия случай, или като противна елитарност в най-лошия.

Колко обзора на изборните резултати са ни необходими преди да разберем, че с обикновен разказ по картинка на база цифричките и процентчетата, които ЦИК публикува, не постигаме никакъв интелектуален напредък? Защо преповтаряме отново и отново, ad nauseum, едни и същи данни? Не става въпрос дори за тези или идеологически позиции, а за най-обикновени данни и факти! Никому не е необходима тази трета статия, в която се събират новините от последната седмица и се изплюват в един леко едиториализиран и посдъвкан вид. Никому, освен на коментариатската каста, която се изхранва не благодарение на качествата си, а на агресивната посредственост, която излъчва.

Най-лошото е, че тази агресивна посредственост постепенно се възпитава и у читателя. За настоящите катастрофални нива на политическа апатия в страната вина имат и медиите. Дискурсът, който те уж фасилитират, е на изключително ниско ниво. Това е нивото на разговор между двама средноинформирани и среднозаинтересовани държавни чиновници по време на строго регламентираната им обедна почивка. Не е анализ. Не е коментар. Не е дори нов поглед. Преразказ на преразказа. А реалността остава абсолютно непозната. Може би дори и изцяло ирелевантна.

^{заглавно изображение: The Martyrdom of Saint Bartholomew (Ribera, 1644)}