Краткосрочното бъдеще

Големи изненади на тези избори нямаше. “Продължаваме промяната” се представи по-добре от очакванията на големите социологически агенции (което напоследък се случва доста често с нови политически субекти, които нямат електорална история, върху която да стъпят проучванията), Възраждане направи нов скок и от третия опит се озова в парламента, а Демократична България и Има Такъв Народ, очаквано, станаха жертви на успеха на новобранците и се сринаха за тяхна сметка. “Изправи се! Ние Идваме!” остана под 4%, което по всяка вероятност бележи и края на тази не особено успешна и не особено обединена коалиция. Нито едно от тези развития не беше особено трудно за предвиждане. Интересното предстои през идните седмици и месеци.

Изглежда вероятно да се състави правителство този път. ПП, ИТН и БСП разполагат с достатъчно депутати за (минимално) парламентарно мнозинство, стига да разполагат с плаващата подкрепа на някоя от партиите вътре в коалицията ДБ (Зеленото движение е най-вероятният ентусиаст в това отношение). Не е никак малък шансът някои от министрите в това ново правителство да бъдат наследени от служебното такова на Радев – Рашков, Денков, може би дори Кацаров и Минеков, в зависимост от това до каква степен партиите решат да се асоциират диреткно с президента и ерата на извънредното му управление. Важно е да се отбележи, че подобен кабинет едва ли би просъществувал дълго. Програмният му хоризонт би бил най-много до началото на следващата година, като фокусът, по всяка вероятност, ще е приемането на бюджета за ’22, стягането на здравната система за евентуална нова вълна на КОВИД и справяне с последствията от скока на цените на тока през януари. Именно първият месец на 2022г. ще бъде ключов за съдбата на това правителство, тъй като потенциалът за избухването на сериозни протести в отговор на масираното поскъпване на ключовите комунални услуги е огромен.

Изключвам ДБ от подобна коалиция, поне официално, поради задължителното и неизбежно присъствие на БСП в нея. Участие на ДБ в правителство с БСП, под каквато и да е форма, би било последният пирон в ковчега на обединението. Широката периферия вече се отдръпна – тя така или иначе не беше посветена на идеята за цивилизованата градска десница и по-скоро клонеше към западния левеещ либерализъм. Останалото ядро на Да, България и ДСБ ще търси потвърждение на изконно десните принципи, върху които се предполага тези партии да са градени. Сътрудничество с БСП директно компрометира именно тази основополагаща идеология. Подозирам, че ще видим някаква промяна в реториката на ДБ, или поне на някои от партиите вътре в коалицията. Едва ли тази промяна ще бъде силно експлицитна или дори ясно отчетлива, но тенденцията ще бъде към опит да се направи някаква смислена разлика между “Продължаваме промяната” и Демократична България. Алтернативата е поглъщане на малкия от големия поради почти пълно припокриване на функциите.

Връщаме се към евентуалната коалиция ПП-ИТН-БСП. Социалистите са в трудно положение и едва ли ще успеят да се позиционират като кингмейкър. Максимумът, който ще извлекат, и то благодарение на помощта на ИТН, е да успеят да накарат ПП да отстъпи по някакви странични обществени казуси от типа на Истанбулската конвенция. БСП ще се нуждае на всяка цена от мястото си в управлението и от максимален достъп до медиите, особено при разразяването на бурята около цените на ток, парно и вода за битовия потребител; това ще е единственият начин тази партия да демонстрира каквато и да е връзка с електората и да подхване нещо дори леко наподобяващо лява инициатива. Ако БСП се провали и в това си начинание, има сериозен (и под сериозен разбирайте ненулев) шанс да започне официалното разцепление на столетницата. Именно подобни опасения ще диктуват поведението на БСП в идните месеци. Единственото положително за тях в цялата ситуация е, че в лицето на “Продължаваме промяната” имат най-добросъвестния възможен партньор, тъй като те са що-годе единствената партия, която не е, и никога не е била, в открит конфликт с тях. При оставка на Нинова (което се случи буквално моменти след публикуването на статията) има шанс картината да се измени допълнително, ако лица като Вигенин и Зарков излязат на преден план. Диалогът между “ново лице” на БСП и ПП ще бъде почти безпроблемен.

ДПС са в интересна позиция. Още в изборната нощ, Мустафа Карадайъ обяви, че Движението е готово да преговаря с абсолютно всички партии в парламента. Подобна беше стратегията им и в миналото НС, с разликата, че имаха активна позиция против Демократична България и т.нар. “кръг Капитал”. ДПС отново може да възприеме пасивно-агресивната поза на зло куче, което варди собственият двор. Не се и съмнявам, че отново ще гледаме и слушаме словесни пререкания между Йордан Цонев и представителите на някоя от по-големите парламентарни групи, а защо не и на Възраждане. Има сериозна вероятност конкретно тези две партии да се възползват една от друга и, чрез постоянни спречквания и скандали, да настървят електората си и, евентуално, да поляризират поне малка част от крайно апатичния български електорат. Другият вероятен съперник на Движението ще бъде Кирил Петков, зад чието (вече анулирано) канадско гражданство те ще се скрият от неизбежните обвинения в етнически пристрастия и нескрити връзки с Ердоган след повишената активност в Турция.

Стигаме до Възраждане. Почти всички бяха едновременно изненадани и потресени от успеха на партията на настоящите избори. Няма причина за подобна реакция. Възраждане е добре организирана и финансирана партия, която има много ясна представа за това какво представлява и как иска да го постигне. Тя е носи белезите на феномен, който в Западна Европа тече вече от няколко години – политическото пренареждане. Под този термина се разбира изместване на фундаменталното разделение в обществото. Старото сечение “консерватори – либерали” отдавна не е релевантно, а последвалата опозиция “дясно – ляво” просъществува твърде кратко. Ново разделение се базира върху сблъсъка между национализма и глобализма, между концепцията за силна национална държава, каквато преобладава в Европа от системата на Вестфалските мирни договори насам, и глобализиращия се, многообразен и флуиден свят на модерната левица. Възраждане е функция именно на този конфликт – това е партията, която категорично отхвърля легитимността на всяка форма на авторитет, предложена от глобализираната система. Именно това ще позволи на Костадинов и компания да продължат да консолидират консервативния и популистки вот през следващите месеци. Ако Възраждане задържи принципния си курс на абсолютен враг на сегашния ред на нещата, то на нови избори догодина партията ще пожъне още по-големи успехи. Поне за мен няма съмнение, че Костадинов (както и хората, които финансират партията му, ако такива изобщо има) е наясно с всичко това и няма да извърши самоубийство ала Сидеров или ВМРО. Поне за момента.

Като споменахме ВМРО – там нещата вероятно ще се променят коренно. Предстоят лидерски битки в партията, които ще определят до голяма степен дневния ред в периферията на патриотичното пространство. Двама от фаворитите за поста председател на партията са Кристиян Шкварек и Кузман Илиев. Илиев е изявено десен политик с класически либерални икономически възгледи. Под негово ръководство, партията вероятно ще търси известно отрезвяване и нормализиране на имиджа, подобно на това, което Марин Льо Пен направи с бившия Фронт Национал през изминалите години. Шкварек, пък, е католик, който е скептичен към демокрацията като цяло и е много по-близо до традиционалисткия популизъм на Централна Европа. Като лидер, той вероятно ще тласне партията в посока радикална реторика и силно онлайн присъствие, извиквайки образа на силните години на популизма между 2014 и 2017г. Може би най-безопасният вариант за лидер е Ангел Джамбазки, но подобен ход изглежда сравнително малко вероятен, поне, ако изхождаме от стратегическа гледна точка – Джамбазки е компрометиран на толкова фронтове, че ефектът от неговото лидерство би бил същия като от продължаване на ерата “Каракачанов”.

ИБГНИ по всяка вероятност няма да просъществува още дълго. Коалицията винаги е била нестабилна и с невъоръжено око беше очевидно, че се крепеше върху чисто меркантилни аргументи. Хаджигенов и Бабикян ще тръгнат по собствен (едва ли особено успешен) път с организацията си “Ние Идваме!”, като най-вероятно ще се опитат да вземат участие и в евентуални социални протести около цените на тока и парното. Мая Манолова има всички шансове да се вреди за пост в следващия кабинет, макар и съвсем страничен и не министерски, а Татяна Дончева ще направи това, което Татяна Дончева прави най-добре – ще оцелее. Ще изчака. И, рано или късно, ще се завърне. Може би в коалиция с БСП, ако БСП все още съществува. Всъщност истинските печеливши от ИБГНИ бяха тези, които успяха да избягат в последния момент – ВОЛТ на невзрачния Настимир Ананиев, който пръв скокна да предлага партийната си регистрация на “Продължаваме промяната” и в замяна на това получи депутатско място. Същото, впрочем, се отнася и за регионалната партия СЕК, която е минала през коалиции с Патриотите и КОД, преди да стане официално “партия на промяната” и да застнае рамо до рамо с Кирил Петков и Асен Василев в борбата с корупцията в България.

За ГЕРБ няма какво особено да се коментира. Партията, макар да запазва сравнително добър резултат, ще остане със сигурност извън управлението. Това не изглежда да притеснява Борисов особено. Той си дава много добре сметка за предстоящите трусове в държавата и ще се стреми да се позиционира спрямо тях, така че да извлече максимални ползи. Или, ако не друго, да не понесе големи загуби, както вероятно ще стане с много други. Борисов има предимството, че явленията, които за други партии се явяват черни лебеди (по Талеб), за него са предвидени и пресметнати рискове, като някои от тях са резултат от умишлено заложени мини, с които цели да торпилира амбициите на политическите си врагове. Не виждам начин точно ГЕРБ да яхне евентуални протести за цените на битовите услуги, но не изключвам и да се случи – 2013г. ни научи, че всичко е възможно.

Има Такъв Народ няма полезен ход към този момент. Партията сама се простреля в крака с поредния отказ да води предизборна кампания. Въпреки всичко, което се случи през изминалата година, за ИТН продължава да не се знае почти нищо. Принципите на партията са също толкова голяма енигма, колкото бяха и в миналото НС, с цялото лавиране между леви и десни тези. Струва ми се, че в парламента има място само за една партия с неясна ориентация. И това в момента категорично е “Продължаваме промяната”. ИТН просто нямат кауза или тема, за която да се захванат на този етап. Възраждане окупира нишата на съпротивата срещу пандемичните мерки и ваксинационните сертификати, БСП си има една-едничка Истанбулска конвенция и няма да я пусне никога, ДБ се занимава с проблемите на правосъдието, като в този сектор започнаха да навлизат и “Продължаваме промяната”, а напоследък даже и ГЕРБ, а ДПС доминира етническите въпроси, вероятно (както вече споменах) заедно с Възраждане. Някак не си представям партията, издигнала Ники Василев за премиер, да подхване социалните теми като фокус на вътрешнопарламентарния си дискурс. Остава, поне частично, сегментът на либертарианските, анти-етатистки каузи, свързани с дерегулация и децентрализация, но дори за това до известна степен е късно, тъй като най-влиятелната либертарианска организация в България, Българското Либертарианско Общество, се сближи с Костадин Костадинов покрай категоричната му позиция против приемането на еврото. Слави Трифонов, от друга страна, вече се е обявил в подкрепа на влизането ни в еврозоната и даже стигна по-далеч, говорейки за федерализиране на ЕС. Това само по себе си е достатъчно, за да отблъсне всеки либертарианец от партията.

За финал, ще си позволя да дам една мека препоръка на “Продължаваме промяната” – не се захващайте по никакъв начин с македонския въпрос. Това ще има катастрофален ефект върху обществото ни. Достигнали сме завидно ниво на национален консенсус по отношение на необходимостта от зачитане правата на българското малцинство в Македония и прекратяването на войнствената просръбска и антибългарска пропаганда в страната, особено в северните й части. Всеки опит от страна на двама политически новобранци, които така или иначе се разгелждат от голяма част от населението като внос от чужбина, да променят курса по този въпрос, точно в този момент, ще завърши по един особено грозен начин. При избирателна активност под 40%, никой политически субект, с изключение може би на Румен Радев, който получи подкрепата на над 1.3 милиона българи, не може да претендира за легитимност и би следвало да се отнася към институционалната власт, която сега наследява, с особено уважение и огромна доза предпазливост. Защото е очевидно, че нещо е много гнило в тази държава. И малко й трябва, за да загуби окончателно баланса.

заглавна снимка: Reuters

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s