Час пик и размисли за автоцензурата

Час Пик е една от поредиците, които бТВ пуска през година-две общо взето откакто се помня (което, признавам, не е твърде дълго; всъщност съм на една възраст със самата телевизия). Забавни филми са, Джеки Чан и Крис Тъкър имаха страхотна химия като по-млади, а сценарият е класическа buddy cop комедия от периода преди този жанр да се изтърка окончателно. Сега ми направи впечатление краят на третия филм. Роман Полански, известният режисьор и педофил-изнасилвач (за всеки случай ще напиша “предполагаем” тук, за да си нямам евентуални неприятности), играе френски комисар в полицията, който не може да се справи с голяма международно престъпна мрежа и разчита на помощта на Тъкър и Чан. Всичко приключва, злодеят в лицето на великия, ама наистина велик, Макс фон Сюдов, е мъртъв. Полански тръгва да целува двамата спасители на световния мир типично по френски по бузите, героят на Тъкър се ядосва, и двамата с Чан заедно удрят един в муцуната на прегрешилия комисар и го нокаутират. Как да не се засмее човек? 

Като че ли все по-рядко популярната култура си позволява да наблегне на абсурдността и глупавия хумор. Замислете се, дали днес някой би посмял дори да покани във филма си за епизодична поява, била тя дори само за една сцена, някой като Полански? Или пък като Кевин Спейси? Не говоря за рехабилитиране на откровени престъпници и дегенерати, ползвам двамата като пример. И все пак, струва ми се забавна идеята Полански или Спейси да се появят за точно 15 секунди, колкото да бъдат взривени, или пък пребити. Не наистина, разбира се. Но предполагам би могло да има някакъв колективен катарзис в това аудиторията да наблюдава подобни неща. Особено в случая на някой като Спейси, който просто изчезна от публичното пространство. Една дълга и успешна кариера, която се сви до размерите на кафяво джудже за броени седмици. Отново пояснявам – най-вероятно участта му е напълно заслужена. Просто ми се иска, предвид факта, че холивудските звезди никога не си понасят отговорността за престъпните деяния, поне да имаше някакво възмездие в света на киното. Какво ли не бих дал да видя мач в желязна клетка между Уди Алън и някой кечист с габаритите на Big Show от едно време. Всичко в името на изкуството, естествено. 

Всъщност, и тук вече приканвам всеки четящ да забрави за Полански и Спейси, защото изчерпаха ползотворността си като инструменти за олицетвореняване на каквото и да е, истинският проблем не е някаква наложена отвън или свише цензура. Модерните ограничения върху свободата на словото и правото на изразяване са почти изцяло самоналожени. Това е ефектът от такива огромни “маркетингови” кампании, каквито всъщност представлява цялата концепция на cancel културата. Това са (сравнително) редки дигитални, понякога и напълно истински, гонения на мисловни и идеологически еретици, които се превръщат в ярък пример за всички останали какво точно ги чака, ако не пригодят поведението и маниерите си към тясната концепция за приемливост, която гневните тълпи налагат. Това е прекрасният авторитаризъм на ерата на интернета – съвършено дигитализиран, но задвижен от също толкова откровен фанатизъм на индивидуално ниво, който се възпроизвежда и разпространява даже по-успешно, отколкото би го направил, ако зависеше от физически контакт и общуване. Няма нужда да си харизматичен, за да постигнеш целите си в интернет; средностатистическият влиятелен акаунт в Туитър или Реддит няма зад себе си силна личност, която да успява да въздейства върху околните чрез качествата си. Напротив, модерният интернет набляга на количеството, не на качеството. Не истината или справедливостта надделява, а тази позиция, зад която има повече груба сила (като в този случай дефинирам груба сила като обикновен сбор: време + финансиране + достъп). 

Нивата на агресия в интернет наистина са достигнали изключително високи нива. Концепцията за цивилизована дискусия почти е изчезнала, а на нейно място се е появила някаква странна форма на словесен дуел пред неограничена публика. Известен принцип на дебатирането е, че целта му не е да бъде убедена другата страна в собствената теза – ако някой е готов да влезе в подобен спор, то той е твърде обременен от идеите си, за да се отърси от тях бързо и доброволно. Следователно целта на дебата е да бъде убедена публиката. Затова качественият дебат в известен смисъл е зрелище и изкарва на показ истински силни характери. 

Това не е така в интернет. Когато влезеш в пререкание с някого в Туитър или Фейсбук, целта ти не е да демонстрираш подготвеност по темата или да печелиш умовете на публиката си. Целта е да унижиш противника и да навлечеш върху него гнева на странични наблюдатели, нагнетявайки обстановката и поставяйки инакомислещия в позицията да се чуди дали пък всъщност не е сгрешил като си е позволил да изкаже нетрадиционно или “неприемливо” мнение. Наистина озадачаващ е този порив да бъде тъпкан чуждия дух, особено в западния свят, който стъпва на раменете на истински гиганти на борбата за свобода и еманципация. Разбира се, че средностатистическият наперен консерватор в интернет не е Уилям Уолъс (макар на много от тях много да им се иска да си се представят именно по този начин). Но това не означава, че заслужават да търпят тормоз и репресии заради мирогледа си. 

Всичко това е много пространен начин да кажа, че ми липсват комедиите като Час Пик, с все малките им расистки и хомофобски шегички, неуместни закачки и всякакви други елементи от поведението на героите, които ги правят реалистични и лесни за харесване. Всеки пуска по някой леко проблематичен бъзик тук-таме; това е общуването в естествена среда, особено между приятели и роднини. Да се опиташ да изкормиш това общуване, да го превърнеш в нещо напълно безопасно и стерилно, означава да се откажеш от всякакви претенции към човечност. Не тази човечност, която споменаваме, когато обсъждаме хуманизма или либералните ценности, които са превърнали Запада в най-приемащата част на света, ами обикновеното качество на това да бъдеш човешко същество. И да, това включва и всякакви недостатъци и кусури. 

Доскоро факлата на идиотския хумор се носеше от Джъд Апатоу, Сет Роген, Джеймс Франко, Джона Хил, Майкъл Сера и останалите актьори в кръга им, които изпълниха ранните 2000-ни години с колосални кино постижения като “The 40 Year-old Virgin” и “Superbad”. Но момчетата пораснаха и вкусът им за тъпотии секна. На тяхно място за известно време имаше копирачи, които опитваха да пресъздадат стила на Апатоу и компания, но това рядко е успешна формула. Не се улавя светкавица в бутилка два пъти. Откровената тъпотия е трудна за улавяне на голям екран – за нея се изисква химия, приятелство, доверие. Както и правилната среда. Това се отнася и за други форми на изкуството. Едва ли ще видим пак някой като Еминем от първите 5 или 6 години от кариерата му; парадоксалното на сегашното състояние на индустрията, и на обществото като цяло, е, че свободата да критикуваш и да се изразяваш е по-голяма от всякога, но пък и страхът от последиците е много по-легитимен и тежи много повече на плещите на говорещия. Затова (в по-голямата част от западния свят) съвсем свободно можеш да критикуваш правителството си открито или пък да пишеш каквото пожелаеш по адрес на някой политик или виден общественик, но пък не можеш да критикуваш определени догматични възгледи, които се разпространяват по един по-скоро децентрализиран начин. Ако се върнем към примера с Еминем – той преживя това да се превърне в обект на интерес за тайните служби в годините на Буш след като в своя песен спомена убийство на президент, но днес се страхува от това да употребява определени думи и да зачерква определени теми, защото разбира идеално точно колко съкрушителна би могла да бъде реакцията от страна на публиката. 

Някои коментатори наричат това поредна стъпка към пълната демократизация на обществото; в крайна сметка е факт, че колективната реакция дава огромна сила на обикновената публика и й позволява да упражнява известен контрол върху общественото пространство. Въпросът е кога приемаме, че тази сила минава отвъд “огромна” и става “диспропорционална”. Ясно е, че повечето хора изобщо не се занимават всекидневно с това какво казва една или друга звезда, или пък какво есе е написал някой политик преди 40 години, когато още е бил студент. Става дума за шумната реакция на едно изключително посветено на каузата си малцинство, което използва политиката и демократичните принципи като ятаган, с който да преследва своите жертви и да сплашва евентуални бъдещи противници. Така се получава с властта обикновено – когато бъде хвърлена нагоре във въздуха, пада в ръцете на тези, които се пресегнат за нея. Повечето хора изобщо дори не биха погледнали нагоре, ако продължим метафората. А тези, които тръгват да я преследват обикновено са точно тези, от които тя трябва обезателно да бъде държана далеч. 

One thought on “Час пик и размисли за автоцензурата

  1. your Uncle Marsellus

    ноо добре 🙂

    междудругото, фчера прочетох следната филмова рецензия:

    “i watched fast and furious 9

    it was beyond terrible but i couldn’t stop watching it because every scene was 1000% worse than the last scene and yet it kept going for over 2 hours

    it’s a masterpiece of awful, i don’t even know how to describe it, it’s hypnotically bad, it’s a car crash, you keep watching because you know it’s going to get get worse the longer it goes on
    you think to yourself “this is awful, turn this off” but then the next truly awful scene happens and it’s so much worse than the last one, so you have to watch to see how bad it can get, “ah no, it can’t get any worse than that last thing i just saw” you say to yourself, BECAUSE YOU’RE FUCKING STUPID

    the mistake you then make is to think they’ve reached peak awfulness
    YOU FUCKING IDIOT
    there is no peak, it’s like exponential COVID growth, it just runs unchecked for 2 hours

    it just keeps getting worse, scene by fucking god awful glorious scene, until you’re actually anticipating how bad the next scene could be, you look forward to the next scene, how bad can it possibly be, oh shit i hope it’s awful, please let it be awful, it’s stockholm syndrome as a film, BDSM that concentrates solely on the ballsack if you’re really into having your balls crushed

    10/10, film of the year
    it’s not a film, it’s an adventure into your mind”

    Правилно ли е да съм възхитен от качеството на критиката или да?

    Liked by 1 person

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s