Първият и най-важен аспект в създаването на модерен български сериал (или филм) е осигуряването на поне няколко дълги кадри, в които се показва ясно каква марка вафли ядат героите, с каква паста си мият зъбите, каква е кредитната им или дебитна карта и в кой ресторант се хранят. Това допринася изключително много за автентичността на финалния продукт – няма как да знаем, че действието се развива в България ако не видим как Орлин Павлов се среща с приятелката си в “Хепи”. Никога, ама никога не бива да забравяме да включваме тези сцени на ниво сценарий.
Вторият ключ към успеха е декорът, или мизансцената, както би казал някой с по-вирнат нос от собствения ми. Апартаментите винаги трябва да са чисти и чисто нови, обзаведени като болнична стая. Стерилни до степен, че да можеш да се огледаш в лъскавата повърхност на бялата маса в трапезарията. В никакъв случай не бива да се допуска усещането, че местата, които героите уж обитават наистина се обитават. Същото важи и за актьорите. Всички те трябва да са идеално спретнати и да се обличат по максимално неангажиращ начин. Ако трябва да формулираме всичко това като правило, то ще звучи така – всеки образцов българин изглежда и живее като манекен в изложбените стаички на Икеа.
На трето място трябва да запомним, че добрият сценарии НИКОГА не включва качествен диалог. Непринудените разговори между двама обикновени представители на човешкия вид са вредни за обществения морал, но нещо повече – не звучат достатъчно артистично и емоционално. Затова е важно героите да се държат като: а) мутирали бебета с вид на зрели хора à la Александър Кадиев, b) картонени изрезки с емоционалния капацитет на… ами, картонени изрезки, и с) извънземни, които се стараят прекалено много да изглеждат като хора и достигат до “зловещата долина” в този си стремеж.
За тази цел сценарият трябва да съдържа идеално съотношение между комедия и драма. Тоест, половината сцени са драматични и се предполага да ни накарат да се чувстваме напрегнати, а останалите са там, за да добутат епизода до 40 минути или един час. Това е като изключим рекламите, разбира се, от които не може да се избяга дори по време на самия сериал. Както си му е редът, разбира се. Иначе няма да е реалистично.
Правило номер 4 е, че независимо от това колко тъмен и сериозен е сериалът, той се нуждае от поне двама дебили на средна възраст, обикновено с крушовидна форма и наднормено тегло, които да задвижват моментите за комедиен отдих. Може да е Георги Кадурин, може да е Христо Гърбов, Любо Нейков, човекът-феномен Рачков, няма значение. Формално изпълняват една и съща роля – а именно, играят себе си. В хитовия, сензационен мегапроект на лидера в българското телевизионно пространство бТВ, “Съни Бийч”, тази роля поне частично бе поета от мускулестия аполон Иво Аръков, познат на публиката като злодея (няма значение кой) от небезизвестния (не питайте за името, не е важно то) турски сериал с участието на (тук вече е акцентът) анадолския красавец Къванч Татлъту. Човек в добра форма в комедийна роля? Абсолютна иновация.
Нищо от това не би било възможно без правило пет – всичко трябва да се снима като реклама за прах за пране. Осветление? Какво е това? Всичко просто се окъпва в идеална светлина, слънцето никога не залязва над майка България. Всичко трябва да се вижда идеално. Ако ни трябват сенки ще си ги произведем с прожектори. А в най-добрия случай ще направим всичко в пост продукцията. Цветовете не са проблем, тях ги нагласяме идеално. Като снимка за Инстаграм. Всичко се заснема с дигитална камера на default настройки. В името на максималната автентичност, разбира се. Как иначе хората след хиляди години ще разберат, че всичко това е снимано именно през 2021г., именно в България?
Номер шест е близко до ума: никога, НИКОГА, не бива да става въпрос за политика. Или за нещо, което изобщо наподобява политика. Или нещо, което може да бъде свързано с политиката. Или да може да бъде свързано с реалността като цяло. Имаме си Стефан Командарев за тая работа. Един социално релевантен филм на 3-4 години стига. През останалото време трябва да помагаме на българския народ да забрави тежкото всекидневие като му показваме истории за недорасли хора, които не могат да приемат, че вече са разбили вратата на тридесетака и устремено се движат към кризата на средната възраст. И при никакви обстоятелства не бива да бъде допускана дори ВЕРОЯТНОСТТА някой да се обиди от показаното или казаното в сериала. Всеки загубен зрител (или дори потенциален зрител!) е важен за възвръщаемостта на инвестицията.
Да оставим шегата настрана.
Защо се случва това? Защото българските сериали и комерсиалното българско кино не са плод на нечия артистичност, креативност, стремеж към самоусъвършенстване, разучаване на теми от обществено значение и тем подобни “незначителни” съображения, които се отнасят единствено до изкуството и истинската, волна самоинициатива. Тук става въпрос за един сигурен сектор, покровителстван в много случаи директно от държавата (какъвто е случаят с хора като Евгени Будинов и Калин Вельов), в който прокопсват точно типът хора, които се наемат на служба в администрацията и там послушно изпълняват своите неведоми длъжности (разбирайте разпореждания) в продължение на години, понякога дори десетилетия. Колко често се случва някой от големите “актьори” на родната сцена, тези, които участват във всеки един проект, които всяка седмица са по сутрешните блокове и парадират с принадлежността си към някаква предполагаема интелектуална прослойка, да бъде низвергнат и напълно отритнат от средата, в която работи и твори? Колко често се случва да не получи роля в поредния голям филм, финансиран от същите няколко фирми, заснет по същия начин от същите хора, написан отново без никакъв смислен замисъл или идеен хоризонт.
Ясно е, че изкуството в България няма да бъде контракултура никога – прекарали сме твърде дълго в условията на обществен строй, който подчинява човешката себедефиниция на определена идеология и употребява плодовете на артистичния труд като уред за индоктринация. В това отношение демокрацията изобщо не е настъпвала и това стана болезнено очевидно през последния месец. Преди време някой ми разказваше за края на комунизма и как месеци, дори години след падането на Тодор Живков е продължавало да има хора, които са смятали, че нищо не се е променило и БКП просто се опитва да извърти някакъв номер, за да види кой остава верен на партията и кой е готов да я захвърли при първия удобен момент. Нямам представа дали в този анекдот има нещо вярно, не съм бил роден тогава. Но виждам как в момента се случва именно това. Как собственици на театри, актьори, музиканти, продуценти и т.н. продължават шумно и агресивно да подкрепят предишното правителство от панически страх, че старите управляващи ще се върнат и ще ги лишат от способността да практикуват занаята си ако не са били достатъчно явни в подкрепата си.
Сагата с Мария Бакалова демонстрира още един съществен проблем. Критиките към нея (поне професионалните такива) дойдоха почти изцяло от хора, които отказват да участват в обществения или социален живот на страната под каквато и да е форма. Изкуството в България или се прави масово до степен, че да загуби всякаква форма и функция, или се практикува по начин, който напълно изолира външния свят и служи единствено за доказване на интелектуално и професионално превъзходство пред останалите членове на съответната общност. Никой не се интересува от българско изкуство, да си го кажем откровено. Пазарът е незначителен. И това не е единствено плод на липсата на качествено образование в страната или пък на дефицит на внимание (макар и това да играе роля). Академичните и артистичните ни общности категорично отказват да имат вземане-даване с обикновения човек. Тяхното финансиране не минава директно през масовия зрител/читател/потребител. Тяхното покровителство идва от държавните институции, които размиват границите между работодател и работник. Резултатът е, че в редките случаи, в които някой от тези обикновени хора успее да пробие дебелите защити на академичното и артистично статукво, това статукво реагира хаотично и агресивно.
Не ми допада Борат 2. Смятам, че е в пъти по-слаб филм от оригинала. Но не виждам драмата в това, че Мария Бакалова получи номинация за Оскар. Да, Христо Шопов направи много по-силна роля преди почти две десетилетия в “Страстите христови” на Мел Гибсън и щеше да е хубаво ако в негово лице страната ни бе получила първата си номинация. Но вината за този дефицит на награди и признания не лежи нито на плещите на Шопов, нито на тези на Бакалова. Вината не е и на по-широкото общество. Вината се крие в готовността, с която българското изкуство снишава глава пред доминацията на политиката.
заглавна снимка: Нова
Просто приказки 
Leave a Reply