Как оцеляват малките

Най-често рециклираното клише в българската външна политика, и то вече от десетки, ако не и стотици, години, е, че страната ни е мост между Изтока и Запада. Под това обикновено се визира географското ни разположение и историческата му логистическа значимост. В модерния свят, обаче, подобно твърдение би следвало да се подложи на известно съмнение, предвид факта, че страната ни нито е основен търговски пункт, нито функционира като някаква особено значима свързочна точка между културите на Запада и Ориента. Това оставя България в (не особено изгодната) позиция на обикновена малка, икономически и социално незначителна държава, която прекарва по-голямата част от модерната си история в сянката на много по-внушителни регионални и дори световни сили.

В такава ситуация се оцелява трудно. Изискват се много компромиси, както с националното самочувствие, така и с образа на страната в международен план. България не може да си позволи отявлено патриотично, анти-турско или анти-руско управление. Важно е да си го кажем и да си го признаем. Важно е да приемем даденостите на политическата и геополитическата обстановка в региона, за да можем да продължим да се развиваме според нея.

Тук не става въпрос за русофилия или русофобия, за исторически ревизионизъм или за обективност. Оцеляването на българската държава в модерния свят е въпрос на обикновен прагматизъм. Трябва да си дадем сметка за това в контекста на настоящата ситуация, в която се заформя една многополюсна Студена война не само в региона, но и в световен мащаб. България няма как и не би могла да има как да остане неутрална при това стечение на обстоятелствата. Макар разположението на страната ни да не е ключово за връзката между цивилизациите, то остава значимо, доколкото ни въвлича във всички конфликти, както в Запада, така и на изток. До по-малка или по-голяма степен.


Един от основните подходи при съжителството с големи, агресивно и/или експанзионистки настроени страни в непосредствена близост до националните граници е принципът на угаждане, в геополитиката по-познат като финландизация. Това е стратегия, която може да се употреби ефикасно единствено от страна, която има силно усещане за идентичност, което не е обвързано с политическата обстановка и претенциите за глобално или регионално влияние. Още повече, че преди въвеждането й трябва ясно осъзнаване от страна на населението на по-слабата държава, че проведените политики, макар и нелицеприятни, на моменти дори унизителни, са фундаментално необходими в името на националното оцеляване.

Ако вземем за бърз пример страната, на която е кръстен този подход, ще видим следното: 1) Финландия е страна с много силно усещане за уникалност и национална идентичност, в следствие както на уникалния си език и културно-исторически произход, така и на военните си постижения в Зимната война и 2) въпреки разпада на “голямата заплаха” в лицето на СССР, Финландия продължава да подържа тази принципна линия във външно политически план, отказвайки членство в НАТО и въздържайки се от всякакъв коментар или критика по отношение на модерната Руска федерация. Отчасти благодарение на тази си сдържаност и стратегическа пресметливост, Финландия в рамките на няколко десетилетия се превърна от аграрна страна, която едва удържа съветската инвазия, в един от най-развитите и проспериращи технологически центрове в Европа и света. Въпреки строгите търговски изисквания от страна на СССР в годините до 1991г., въпреки цензурата, заплахите и постоянните “приятелски” забележки. Финландия оцелява, защото се научава да сдържа гнева и тъгата си след големите войни и приема ролята си на балансьор.

До голяма степен така можем да дефинираме отношенията между България и Турция към настоящия момент. Случаят с екстрадирания опозиционер, съюзник на Гюлен и враг на Ердоган, е добър пример за това колко тежка може да се окаже от чисто морална гледна точка финландизацията. Но това е необходимо. Страната ни чисто и просто няма капацитета да антагонизира големия си съсед. Нуждаем се от партньор в лицето на Турция, страна с огромен вътрешен пазар и потребление, както и с огромни регионални амбиции и склонност да действа радикално, когато стане въпрос за “защитаване” на турско население на чужда територия. Тук някои хора биха казали, че всъщност не може да става дума за опасност, по силата на това, че и двете страни членуват в НАТО. Но именно там е и проблемът – ако и двете страни са членки на НАТО, нито едната не е. Механизмите за защита стават напълно безсмислени. Няма прецедент за сериозен конфликт между две страни в организацията.


Стигаме до отбраната. Тук отново ще си позволя да се позова на финландския пример. Философията там е т.нар. “тотална защита”. Военната доктрина на страната се състои в забавяне на масивно вражеско настъпление и превръщането на войната в максимално скъпо начинание за противника. Това се постига чрез разгръщане на защитния потенциал в рамките на силно залесени, трудно пристъпни територии, с помоща на специално обучени защитни отряди, които са тренирани за конкретните условия на финландските климат и география. В идеалния случай, ако предположим теоретично избухване на нова война между Финландия и Русия, целта на финландските отбранителни сили би била да направи руската кампания толкова тромава и кървава, че руското правителство да изчерпа целия си политически капитал и да се оттегли под натиска на вътрешно недоволство. За целта се мобилизират всички аспекти от обществения и социален живот на страната и се провежда постоянна подготовка за най-лошия възможен обрат на събитията.

Fortifications, artillery, foreign aid – will be of no value, unless the ordinary soldier knows that it is HE guarding his country

Gen. Carl Gustaf Emil Mannerheim

Подобни са практиките и в прибалтийските държави, както и в Украйна. Армиите на тези страни са сравнително малки. За сметка на това зад тях стоят по-големи резервистки и паравоенни формирования, които са посветени на местната защита и противодействието на т.нар. хибридни военни действия – потушаване на бунтове, предотвратяване на саботаж, защита на пътна инфраструктура, бързо организиране на военна съпротива. Тези части не биха могли да се справят директно с редовната армия на врага, но могат да бранят населението, да забавят врага и да запазят важните стратегически точки (като електро или ядрени централи, водоеми и т.н.).

Българската отбранителна философия е съвсем друга и, в своето естество, тя трудно може да се нарече отбранителна. В Националната отбранителна стратегия на страната ни ясно се вижда пълно припокриване на функциите на армията ни с тези на НАТО – сиреч участие в миротворчески мисии, допринасяне за колективна отбрана, фокус върху подсигуряването на демокрацията и международното право. От стратегическа гледна точка, това изглежда наистина озадачаващо. Числеността на действащата ни армия е малка, степента й на подготовка е сравнително ниска в сравнение с големите играчи в организацията, а мисиите, на които биват изпращани родните части не са от особена важност. За сметка на това страната ни харчи повече пари като процент от вътрешния си продукт за отбрана отколкото повечето съизмерими нам по размер и брой на население държави. През 2019г. разходите ни за отбрана като абсолютна стойност набъбнаха до степен, че в световната класация се наредихме на 70-то място. През изминалата година пък отделихме близо 2 процента от БВП. Въпросът, който излиза на дневен ред тогава, е защо нямаме същия отбранителен капацитет като страни, които дават по-малко пари от нас?

Простичкият отговор за всеки българин е, че една съществена част от тези пари потъва някъде в нечий джоб безвъзвратно. Но има и още един аспект и той се състои в липсата на фокус. Българската армия се свива от години. През 1989г. в нея има 150 хил. активно военнослужещи. През 98г. те са 135 хил. Днес са около 36. Резервистите са не повече от 3000. Доброволното постъпване в казарма е трудно, местата са ограничени. Но дори с 36 хил. души войска, ние пак водим страни като Естония, Литва и Латвия. Водим ги не само по численост, а и по разходи. За сметка на това военните ни части нито са толкова високо специализирани, нито разполагат с модерната техника, която е налична в Балтика. Нямаме и защитния им потенциал.

Това, от което се нуждае една малка държава, не е силна активна армия, която да се превръща в черна дупка за хазната, а едно малко, високо специализирано и добре обучено ядро, което да дисеминира познанията и уменията си на по-широк кръг от млади хора, които желаят да се запознаят базисно с това как да отбраняват страната си. Нуждаем се от силни инженерски части, от военни, които могат да работят пълноценно в мирно време. Да подпомагат инфраструктурни проекти, да реагират при нужда от персонал, защо не дори да започнат разработка на собствена бойна техника след време. Една стройна отбранителна структура изисква активно гражданско участие, а за тази цел трябва да бъде разбита стената, която разделя цивилния от военния живот. А това не може да стане чрез налагане на военното във всекидневието насилствено – може да се случи единствено чрез представяне на армията като легитимен вариант за развитие по отношение на образованието и кариерата. Трябва да бъдем напълно обективни – малка странно с миниатюрно, в българския случай топящо се, население не може да разчита на огромна постоянна армия. Затова може би е време да мислим в насока организирана гражданска самозащита. Швейцария, която либералната общност така тачи като пример за успешно демократично общество, е една от страните с най-висока степен на притежание на лични оръжия от цивилни граждани. Това отчасти се дължи на швейцарския опит от Втората световна война, когато в страната става пределно ясно, че нацистите не биха могли да бъдат спряни при конвенционален челен сблъсък.

След създаване на обществен интерес идва ред на същинската организация на отбраната при потенциален конфликт. Изграждане на местни защитни структури в релевантни административни области, които се активират при наличието на заплаха или напрежение. По граничните райони трябва да има готовност за незабавно въвеждане в употреба на пропускателни пунктове от израелски тип – наблюдателници край големи пътни артерии, бетонови прегради и пр. Географията на страната ни е изключително благоприятна за водене на дълги, продължителни сражения, които изтощават врага до краен предел.

Част от тези точки са застъпени в Доктрината на въоръжените сили на РБ, но фактически приложение те нямат, основно заради принципното противоречие между индивидуалната отбрана, или “тотална защита”, и стремежа на НАТО към съхраняване на определени наднационални ценности както в европейски, така и в световен мащаб.


За добро или зло, България е пълноправен член както на НАТО, така и на ЕС. Това няма да се промени, а и не би трябвало – създали сме определени отношения с Европа и Западния свят, които са полезни за страната ни, икономически и стратегически. Широката българска общественост не би подкрепила друго, освен продължаване на курса на евроатлантическа интеграция.

Независимо от плюсовете, това води със себе си рискове. В ентусиазма си да се равним по останалите предприехме една сравнително агресивна поза спрямо единия си голям “брат”, Русия. Последиците от това решение предстои да бъдат изпитани; досега Борисов, макар публично да следваше малко или много немската линия по въпроса с европейските отношения с Русия, подкрепяше явно и не толкова явно руските проекти в страната. Най-яркият пример за това от близкото бъдеще е т.нар. “Турски поток”, един проект, който се оказва съвършено безполезен за нас, но допринася за развиването на руските и турските енергийни интереси в района. С изчезването на Борисов и вероятното идване на власт на правителство, което е по-либерално настроено и по-склонно да осъжда руските антидемократични действия (като наскоро приетите законопроекти за ограничаване участието на политическите организации на избори или ареста на Алексей Навални), руският отговор изглежда неизбежен.

Хибридната стратегия на Русия, каквато се наблюдава в други общества със силни културни и исторически връзки с Москва, е финансирането на извънсистемни, дестабилизиращи партии, които всяват смут и предизвикват хаос в “прегрешилата” страна. В българския случай вече се наблюдава известно засилване на антинатовската реторика. В рамките на няколко години, а особено много в последните няколко месеца, се появиха политически проекти като “Възраждане” на Костадин Костадинов, “Възраждане на отечеството” на Николай Малинов и, съвсем наскоро, “Лява алтернатива” на Иван Атанасов и Жан Виденов. Не бива да забравяме и обичайните заподозрени от “Атака”, както и по-несигурните поддръжници на идеята за излизане на България от НАТО в лицето на Веселин Марешки и Валери Симеонов. Някои от изброените имат пряка връзка с Кремъл, която не крият, а напротив – дори се гордеят с нея. Николай Малинов е известен основно с обвиненията в шпионаж в руска полза, както и с това, че в деня след повдигане на обвиненията срещу него, той се появи в Москва, за да получи медал лично от президента Путин. Жан Виденов пък в интервюто, в което обяви завръщането си към политиката заяви следното:

Каква е оценката ви за политическите събития в страната? Накъде върви България и кой е виновен за политическата криза?

Разбира се, перестройката. Тя съсипа и приятелските народи на Съветския съюз. Всички ги познавам и ги обичам, аз съм част от тази култура и се гордея с това. От тази велика дипломатическа школа съм и се гордея с това. В момента в България свършва перестройката. В Русия свърши доста по-рано, други страни загинаха, защото не можаха да излязат от нея. В България свършва в момента.

Жан Виденов пред Plovdiv-Press

Костадин Костадинов, може би по-известен с прякора си Копейкин, изникна като основен претендент за патриотичния вот преди малко повече от година. Формацията му “Възраждане” събра около 2.5% на изборите на 4-ти април. Посланията на партията не са особено красноречиви.

…Там се обясняваше, че – както на времето ни учеха, по времето на комунистическия режим, че без Съветския съюз и дружбата с него, които са жизненоважни, като слънцето и въздуха за всяко живо същество, България не може да съществува – сега ни обясняват същото нещо за нашите партньори, съюзници, разбираме господари, за организацията НАТО, за Европейския съюз и т.н. Това е безкрайно унизително.

из интервю на К. Костадинов за Фокус

Преди всичко, една малка страна се нуждае от силна идентичност, която не е обвързана с принадлежността към съюзи. Която не зависи от силата на този или онзи, а е плод единствено и само на легитимната сила на българските традиции, история, дух и усещане за уникалност. Към настоящия момент такова нещо няма. Това изправя България в позиция на криза по два параграфа: 1) България е страна, която е в процес на транзиция от един културнополитически център (този на Русия и на по-широката православна цивилизация) към друг (Западния, този, на който страната ни заложи с влизането си в ЕС и поемането по нелекия път към интеграция в един свят, който по много начини е фундаментално различен от нашия) и 2) България е страна, която няма силите да се еманципира от зависимостите си заради липсата на яснота относно какво всъщност представлява България и българското и защо то трябва да се съхранява.

Владетелят не бива да се съюзява с по-силен от него противник, освен ако някакви изключителни обстоятелства не налагат този съюз. Дори и да победи, той пак ще бъде в негова зависимост. Владетелите трябва да се стремят да не изпадат в зависимост от друг.

Николо Макиавели, Владетелят, Глава 21

Към настоящия момент, верността на страната ни към Европа и НАТО е ключова. Още повече трябва да изпълняваме съвестно задачата си на Балканите и да демонстрираме готовност да станем европейски център на Източна Европа. Като член на НАТО рискуваме да бъдем заобиколени от антагонистично настроени, проруски славянски държави. Не бива да допускаме Македония да се превърне във втора Сърбия. Не бива да допускаме ново напрежение между Албания и Македония, породено от евентуално начало на преговорите между ЕС и Албания преди тези с Македония. Именно в това отношение трябва да покажем зрелостта на собствената си култура – въпреки опитите за присвояване на българска история от страна на Македония, ние трябва да протегнем ръка и да помогнем на съседите си да се интегрират в Западния свят. Иначе рискуваме, както вече споменах, да се сдобием с още една проруска, антиевропейска и най-вече антибългарска страна на Балканите. За да ограничим заплахата от така или иначе силните играчи в региона, трябва да възприемем поза на балансьор. Не можем да си позволим да сме разкрачени повече. Трябва ясно да покажем, че сме едновременно европейци и, волно или неволно, част от източната славянска, православна общност. Иначе рискуваме да се окажем напълно сами в региона. А това е позиция, която в бъдеще може да се окаже твърде опасна с оглед на югоизточната ни съседка.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s