“One day the great European War will come out of some damned foolish thing in the Balkans.” Otto von Bismarck (1888)
“If a man knows not to which port he sails, no wind is favorable.” Seneca
“The argument now that the spread of pop culture and consumer goods around the world represents the triumph of Western civilization trivializes Western culture. The essence of Western civilization is the Magna Carta, not the Magna Mac. The fact that non-Westerners may bite into the latter has no implications for their accepting the former.” Samuel P. Huntington
Противопоставянето между Балканите и Турция е неизбежен факт. Историческата памет е препятствието, което страни като Гърция и България едва ли някога ще преодолеят по пътя си към пълноценни културни отношения с югоизточната съседка. Това е очевидно за всички. Особено по време на изборна кампания, когато партии като Атака или ВМРО се активизират. Истинският въпрос, който трябва да си зададем, е какво всъщност мотивира и задвижва модерната турска държава.
Република Турция е много различен звяр от Османската империя. След Първата световна война страната се превръща в люлката на т.нар. доктрина на кемализма, кръстена на бащата на турските демокрация и секуларизъм, Мустафа Кемал Ататюрк. Кемализмът в своят същност е дълъг процес на икономически, социални и културни реформи, които целят масова и повсеместна модернизация на обществото. Тази модернизация се случва, най-общо казано, чрез подражание на Запада. Ататюрк постепенно деислямизира страната, забранява носенето на фесове (както, впрочем, Петър Велики прави в Русия още през 17-ти век след като се връща от европейската си обиколка и принуждава аристокрацията да остриже брадите си с цел добиване на по-свеж западен вид), въвежда латиницата с цел пресичане на традиционното арабското знание в страната, елиминира халифата и слага край на религиозното обучение и образование. Това е само малка част от промените, които Ататюрк въвежда в рамките на 15-те си години начело на Турция.
Мечтата на Ататюрк е една силна Турция, която да може да участва пълноценно в политическия живот на Запада и на големите европейски сили, без да се поддава на чужд натиск и без да е зависима от външна намеса. Именно към това сочат и отношенията между Турция и Съветския съюз през 20-те и 30-те години на 20-ти век. Ататюрк последователно заявява, че съветският комунизъм е плод на местни социални процеси и като такъв не представлява заплаха за Турция. Това, на свой ред, позволява на Турция да поддържа добросъседките си отношения със СССР, като през 1925г. двете страни подписват и пакт за ненападение. Не веднъж в разговорите си с представители на съветски делегации Ататюрк повидга и въпроса за създаването на Балканска федерация, която да обедини (икономически) Турция, Гърция, България, Румъния и Югославия.
Няма нужда или необходимост да продължаваме с историческия разбор – в случая имаме предимството да можем да погледнем към настоящия ред на нещата и да сравним чистите амбиции и мечтите с действителността на бъдещето. А резултатът е следният: Турция претърпя, малко или много, провал в стремежа си да се интегрира пълноценно в европейското семейство. Въпреки радикалните културнополитически промени, страната така и не успява да влезе в Европейския съюз, макар да подава документите си за членство още през 1987г. Турция стана член на НАТО, но въпреки това не получава същите подкрепа и отношение от страните-партньорки, които очакваше. Когато иракски ракети удариха страната, Германия бе силната контра, която предотврати тази атака да бъде разглеждана като нападение срещу всички членове на организацията. Това въпреки факта, че Турция дълги години демонстрира абсолютна готовност да съдейства на Запада във войните му в региона, като дори предостави безвъзмездно въздушните си бази на американските сили по време на войната в Либия.
Постепенно картината става ясна. Турция е една страна, която остава до голяма степен изолирана заради неистовото си желание да се отскубне от коренната си цивилизационна принадлежност и да се присъедини към западния свят, който като че ли не желае да я приеме напълно. На едно подсъзнателно ниво, това изглежда логично от европейска гледна точка – събития като клането в Батак, или пък достигането на османската конница до стените на Виена оставят своя отпечатък върху колективното съзнание. Особено примесени с незаобиколимите различия в светогледа на християнския Запад и мюсюлманска Турция. Но, за да продължим с разглеждането на мястото на Турция в света след 80-те години на 20-ти век, е редно първо да поясня защо постоянно повдигам въпроса за принадлежността, цивилизацията и историческата памет.
Цивилизациите и мястото им в световната политика
На геополитическо ниво, цивилизационно разделение е най-полезният способ, през който може да се анализира и прогнозира поведението на отделни държави или популации. Под цивилизационно разделение визирам разппределението на народите в групи, определени от обща история, общ език (или езиков корен), общо културно развитие, религия, етнос и традиции. Така, например, във всеки един момент има около 7 или 8 основни “големи” цивилизации – Западна, ислямска, индуска, китайска, африканска, православна, японска. Освен изброените дотук, в зависимост от това кого попитате и какви са му критериите, могат да се изредят още поне 20 периферни, местни цивилизации. Някои от основните пък включват в себе си и подцивилизации. В ислямската има две основни течение, сунитско и шиитско, и много често между народите, проповядващи различни разновидности на Исляма, се зараждат големи конфликти. Православната цивилизация пък е едно спорно явление, което ту съществува, ту – не, благодарение на вечното колебание у Русия за това дали страната, и заедно с нея и останалите в сферата й на влияние в лицето на Беларус, Украйна и т.н., принадлежи към Запада, или пък е отделна Евразийска цивилизационна единица, независима от останалите.
Ако разгледаме мястото на Турция в този контекст, много бързо става ясно положението й на изолация. Степента й на модернизация и стремежът й към присъединяване към Европа я откъсва от останалите страни в ислямската цивилизация (през 1955г. на конференцията в Бандунг, на която присъстват делегации от повече мюсюлмански страни в Азия, Африка и Близкия Изток, дори се чуват обвинения в богохулство и изневяра на ученията на Корана). Това отдалечаване е осъществено безвъзвратно с приемането на латиницата – най-видният признак, че Турция вече не принадлежи към Близкия Изток и Леванта и тръгва по нов, прозападен път. Западът, обаче, не приема Турция. През 1992г., когато става ясно, че една от официалните причини за протакането на приемането на Турция в ЕС са системните нарушения на правата на човека, президентът на републиката Тургут Йозал казва, че истинската причина, е, че: “ние [турците] сме мюсюлмани, те са християни… но те не биха си го признали.“
Има логика в подобно твърдение. Практиката показва, че най-ефективните наднационални организации и съюзи са тези, които се основават и строят на базата на съществуващи цивилизационни връзки. Разликите между Турция, макар и модернизирана и имитираща Запада, и Европа, са твърде много. Виждаме до каква степен стабилността на ЕС е компрометирана дори от допускането на страни като България, Унгария и Румъния в неговите рамки; въвеждането на нови и още по-разнообразни членове, всеки с вътрешните си борби (а отношенията, например, между кюрдското и турското население на територията на Турция непременно биха се превърнали в голяма криза при евентуално влизане в ЕС), би застрашило структурната цялост на така или иначе линеещия икономически блок. Друга деликатна тема между Европа и Турция е Исляма на Балканите – множество страни в Близкия Изток и Северна Африка, както и самата Турция, са предлагали подкрепа, включително и военна, на мюсюлманските сепаратисти в Босна и Косово. Албания също е уязвима точка в това отношение. Допускането на Турция в ЕС би означавало допълнителна подкрепа и сигурност за сепаратистките движения и възможност за нови размирици едва на няколкостотин километра от сърцето на Европа и ЕС. Предвид поведението на Сърбия, която систематично търси подкрепата на Турция, Русия и Китай, често в ущърб на интересите на ЕС, съюзът едва ли би дал шанс на нова страна със съмнителни намерения и амбиции да стъпи на вечно кипящите Балкани и да ги превърне отново в конфликтна зона.
Islam’s borders are bloody and so are its innards. The fundamental problem for the West is not Islamic fundamentalism. It is Islam, a different civilization whose people are convinced of the superiority of their culture and are obsessed with the inferiority of their power.
Samuel P. Huntington
Турция се оказва собственият си най-голям враг по отношение на европейската интеграция. След смъртта на Ататюрк страната продължава по секуларния курс. Но до време. Модернизацията в световен мащаб води до завишаване на миграцията между отделните държави. Вътре в самата страна, броят на образованите кадри расте, а с него и количеството желаещи да заминат за чужбина, за да опознаят света. Стотици хиляди, дори милиони, турски младежи, потомци на първото поколение кемалисти, заминават за страни като Германия в Западна Европа в търсене на работа. И тук наблюдаваме един от парадоксите на този тип “преходни” страни – децата на модернизаторите често се оказват по-традиционно и консервативно настроени от родителите си. В случая на Турция, това се случва в следствие на отноешението, с което те се сблъскват в Европа. Участта на гастарбайтерa се оказва не лека. Както и тази на мюсюлманина в страна, доминирана от християни.
Така се формират и етническите анклави в страните-приемници. Като начин за справяне с изолацията и отчуждението в доминантното общество. В Германия и до днес има цели квартали, които се обитават единствено и само от турски мигранти, били те временни работници или постоянни преселници. Именно там е и най-силна подкрепата за Реджеп Тайип Ердоган, който днес е лицето на плавното отдалечаване на Турция от секуларизма и завръщането на ислямската намеса в публичния и политически живот.
Това е процес, който започва още през 90-те години. В отговор на изменящите се обществени нагласи в страната, политическите партии се обръщат все повече към традиционния Ислям и опитват да запълват дупката, която зейва в следствие на модернизацията и загубата на кохерентна културна идентичност, която тя носи със себе си. Така се появяват на бял свят и групировки като Сивите вълци, които предлагат на масите от бедно, урбанизирано население шанс да упражни контрол над събитията вместо да седи и да гледа безучастно. Само в Германия екстремистката групировка, отговорна за цял куп атентати и покушения, има повече от 15 000 членове. Зараждат се новите имперски амбиции на Турция. Желанието да бъдат събрани в една общност всички тюркски народи, от старите съветски територии до китайските планини в Далечния Изток.
Суперсила в зародиш
Накратко – перспективите пред Турция за намиране на място в рамките на съществуващите цивилизационни структури са минимални. Затова стратегията на страната е ориентирана към съживяването на старата тюркоезична цивилизация и превръщането й в значим икономически и политически блок. Това не е лека задача. Чисто географски това е една доста обширна територия, включваща днешен Азербайджан, Туркменистан, Узбекистан, Киргизстан и части от Таджикистан (макар повечето обитатели на страната да произлизат от персийски племена). Отделно трябва да се имат предвид и абсурдните граници, които СССР начертава в Централна Азия още по времето на Сталин. Благодарение на тях, регионът и до днес е залят от постоянни конфликти, които аха-аха да прерастнат във война, но винаги биват разрешени от дипломатическия корпус на респективните страни в последния възможен момент. Даже докато пишех тази статия, по границата между Таджикистан и Киргизстан се водеха ожесточени престрелки и се трупаха танкове заради десетина километра обработваема площ и няколко кладенци.
Още от 90-те години Турция налива огромни средства в развиването на отношенията и насърчаването на търговията с тези държави. Общата културна принадлежност, сходните езици и общото историческо начало създават условия за едно по-лесно и безпрепятствено партньорство. Това на свой ред пък позволява на зараждащата се турска военна индустрия да се развива, благодарение на наличния (макар и ограничен) пазар за оръжия в региона. За момента най-големият износ на Турция са дроновете “Байрактар”, които се прочуха по цял свят след употребата им във войната в Нагорни-Карабах през 2020г. По всяка вероятност продажбите им ще паднат в следствие на санкциите, които Щатите наложиха след поредния Армено-азерски конфликт, тъй като много от частите, които турските компании употребяват при сглобяването на дроновете са именно американски. Но дори така, Турция продължава да демонстрира завидна промишлена способност. През изминалите месеци страната сключи сделка за продажба на “Байрактар” и с Украйна, която тръпнеше в очакване на пълномащабен конфликт в Донбас и руска инвазия.
Военните индустрия и капацитет на Турция се разгърнаха напълно през последните 10 години. Страната демонстрира способност да воюва едновременно на няколко фронта, противопоставяйки се в някои случаи на държави с огромен военен потенциал като Русия. Това е неизбежна стъпка по пътя към установяването на контрол над тюркоезичния свят – Турция трябва да може да парира опитите както за руско, така и за иранско и дори саудитско влияние над Централна Азия. А за тази цел тя се нуждае от имиджа на силна държава, която може да прожектира военната си мощ на огромно разстояние в рамките на максимално кратък времеви отрязък. Но истинският риск за интересите на Турция в бившите съветски републики не идва от военното превъзходство на Иран или Саудитска Арабия. То идва от разпространението на културата им.
Централна Азия претърпява рязка реислямизация след разпадането на Съветския съюз. СССР потиска всячески развитието на религиозни движения и зараждането на местни религиозни общности. Един от начините, по които това се случва, е чрез преследване на пропагандаторите на съответните вероучения и заместването на теократичния мироглед с идеологически такъв (много се е изписало и казало за ролята на марксизма и марксисткия ленинизъм като заместител на традиционните ценностни системи). Другият способ, който вече споменах по-горе, е прекрояването на граници и създаване на потенциал за огромни етнически конфликти, които да предотвратят способността на тези отдалечени общности и населения да насочат гнева си срещу самия СССР, тъй като са прекалено заети да водят битки за територия.
Ислямът е тази морална и културна опора, която запълва вакуума в региона след окончателния разпад на Съветския съюз. Във всички бивши републики навлиза арабският език за проповеди, започва изучаване на Корана, Хадис и историята на Исляма. Макар самите държави да запазват малко или много секуларния курс, зададен им през годините от СССР, населението масова изменя нагласите и изискванията си. В редица страни се появяват силни, понякога дори радикални, ислямистки организации, като в Таджикистан до 2015г. дори има ислямистка партия, която е първата по рода си в Централна Азия преди да бъде забранена.
Въпреки всичко, ситуацията в Централна Азия върви към успокояване. Да, регионът продължава да бъде “притеснителен” за развития Запад от гледна точка на потенциала му да произведе радикални ислямистки групировки, но отношенията между самите бивши съветски републики изглежда са в разцвет. Построяването на газопровода Туркменистан – Узбекистан – Казахстан – Китай според много експерти има огромно миротворческо влияние. Освен това нарастващата роля на един все по-независим Туркменистан на световния газов пазар уязвява Русия и обтяга допълнително отношенията между страната и оформящото се централноазиатско братство. Това, на свой ред, отваря огромен потенциал за наместването на Турция в лидерската ниша в региона. Новото препятствие пред Турция се явява Китай, със своите на пръв поглед безкрайни нисколихвени заеми за развиващи се страни.
Дори с разширяващото се влияние на Китай, Турция се намира в добра стратегическа позиция. Непрекъснатият газов коридор от Азербайджан, една от страните, които са в най-тесни отношения с Турция, и Европа в лицето на Гърция, вече е факт. Руската хегемония над газовите доставки към ЕС е силно застрашена, а влиянието на Турция в ЕС продължава да расте. Транскаспийският газопровод на Азербайджан пък изпълнява и друга роля, накърнявайки националните интереси на Иран. Макар Иран да няма принципен проблем с азерския износ към ЕС, той би искал това да се случва не чрез отделна тръба, а чрез съоръженията, които съществуват на територията на страната. Това, обаче, не изглежда вероятно, предвид близките търговски отношения между Армения и Иран, които от край време антагонизират азерите и забавят развитието на връзката между двете държави.
Турция и Балканите
Логичният извод на всеки страничен наблюдател би бил, че Турция не би следвало да има каквито и да е амбиции и претенции спрямо Балканите. Предвид желанието на страната да се присъедини към Евросъюза, всякакъв стремеж към възстановяване на исторически граници или упражняване на икономически или политически натиск би изглеждал като контрапродуктивна мярка, която може единствено да попречи на извървяването на пътя към европейската интеграция.
Реалността, както обикновено, не угажда на простичките обяснения и модели, които теорията предлага. Исляма, за добро или зло, е вече неотменна част от културния и политически живот на Балканите. Независимо от това колко се опитваме да избегнем наличността на произточните сантименти, те вече са налице. Македония вече повече от десетилетие отчаяно бяга от ново преброяване на населението заради страха си от ново нагнетяване на конфликта между македонското и албанското (преобладащо мюсюлманско) население. В сръбския санджакски регион вече от години се отглеждат радикални ислямисти и именно от там се появяват първите сръбски граждани с присъди за планиране и участие в подготовката на терористични атентати.
На родна територия, разделението е очевидно за всички – районите с преобладаващо тюркоезично, мюсюлманско население се развиват с различни темпове и в различна насока от останалата част от страната. Междувременно откровено етническата партия ДПС се завръща към корените си, като през 2020г. окончателно бяха възстановени приятелските взаимоотношения между ръководството и турския президент Ердоган, който дори се появи на живо в специално видеообръщение към партийния актив по време на конгреса през лятото. Ако се абстрахираме от чисто политическия аспект на въпроса, трябва да се отбележи и факта, че броят на джамиите в България е нарастнал с повече от 150 през изминалите две десетилетия (стр. 62 на предоставения документ), въпреки спада в общия брой вярващи в ценза от 2011г. (спад, който е още по-сериозен при числеността на православните християни в страната и основно се дължи на постепенната смяна на поколенията). Голяма част от ромското население на страната вече се самоопределя като мюсюлманско и именно от там идва голямото изкривяване в официалните данни и статистики, тъй като показанията за ромската общност се базират повече върху допускане, отколкото емпирично изследване и доказателство.
„Изпращаме поздрави на всички жертви и на всички потиснати наши братя в Сараево, Скопие, Ксанти, Комотини, Кърджали и Мостар. Изразяваме нашата сърдечност към тези братя, чиито душа и очи са обърнати към Турция, към тези молещи се за успеха на Турция.”
11.3.2018 г. президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган
Само по себе си нищо от това нямаше да има значение ако модерната турска държава не го насърчаваше и не го превръщаше, макар и плахо, в един от фокусите на външната си политика. Западните медии отдавна обвиняват Ердоган в неоосманизъм. В действителност е трудно да се определи точно до каква степен турският президент и обкръжението му имат желание да възстановят границите на стара “Велика Турция”. Напрактика всяка година от опита за преврат през 2016г. насам се чуват плахи, но консистентни, намеци за истинските намерения на турските управници. Миналата година Метин Кюлюнк, близък на турския президент и бивш депутат от управляващата партия, сподели карта на Селджукска Турция в профила си в Туитър. В границите на тази държава, която прекратява съществуването си още през 11-ти век, влиза почти половината територия на България, както и големи части от други балкански държави. Това се случи на фона на сериозната ескалация в конфликта между Гърция и Турция заради морските граници на двете страни и правото на експлоатация на (предполагаемите) газови находища на дъното на Егейско море.
Нека обобщим: Сърбия е най-големият търговски партньор на Турция на Балканите и активно поддържа протурски политически курс, мюсюлманското население на полуострова расте плавно, а влиянието на Исляма прави същото, но с дори по-висок темп; Турция подкрепя активно сепаратистките мюсюлмански движения и организации в Косово и Босна, както и в страните с големите албански малцинства. Може би най-ясната формулировка на модерната турска външна политика дава самият президент Ердоган, отново през 2018г., когато казва, че: “[Турция] не се побира в своите 780 000 км2 и че Алепо, Киркук, Ерусалим, Санджак и Бухара също са част от „сърцето“ на страната.”
Разбира се не бива да разглеждаме подобно изказване като открито заявяване на намерение за инвазия или анексиране; подобен прочит могат да направят единствено пристратните и първосигнални ултранационалистически партии, които имат какво да спечелят от прибързаното нагнетяване на отношенията между Запада и Турция. Истината е, че Ердоган е авторитарен лидер, който е изправен в ъгъла и предприема екстремна реторика с цел консолидиране на смаляващото се избирателско ядро на неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР).
Икономическата криза и бъдещето на републиката
Към настоящия момент турската икономика се намира в една доста неприятна ситуация, наречена стагфлация – висока инфлация (около 17%), забавен темп на икономически ръст и пълзяща безработица. Цените на храните по магазините още в началото на 2021г. бяха скочили с над 20%. Безработицата достигна най-високите си нива от юли 2020г. насам – 13.4%, но още по-притеснително: младежката безработица, възраст 15-24, се качи до над 26% тази година.
Младежкото население е катализаторът на повечето социални движения и промени в развиващия се свят и, по-конкретно, в Близкия Изток. Историята сочи, че една от големите причина за избухването на някои от най-големите революции и войни в обозримото минало, е демографията. Когато една страна достигне т.нар. youth bulge (момент, в който младежкото население на едно общество достига най-високата си процентна стойност), често това довежда до бурни политически процеси. Такъв беше случаят при почти всички страни, които участваха в Арабската пролет. Такъв общо взето беше случаят и в началото на сирийската гражданска война. Турция, поне в това отношение, не е изключението в тази част от света.
Не на последно място трябва да споменем и миграцията. Турция бе една от страните, които приеха най-голям брой бежанци от голямата вълна през 2015г. Страната има едни от най-леките процеси и критерии за даване на убежище. В Турция има около 4 милиона бежанци понастоящем. Резултатът е предвидим – сред местното население се надигат силни антимигрантски настроения, като някои турски граждани обвиняват бежанците директно за разрастващата се икономическа криза и липсата на работни места в страната. В това отношение, Турция няма правилен ход. От една страна, местното население не желае бежанците, от друга същите тези бежанци са един от големите козове на държавата срещу Европейския съюз. ЕС изплаща милиарди на Турция, за да не допуска бежанския поток до границите на Европа и, малко или много, винаги ще бъде уязвима при преговорите с Анкара докато ответната страна разполага с подобно дестабилизиращо средство.
Това е изключително взривоопасна комбинация – огромни маси от младежи, лишени от перспективи, без доходи, живеещи в страна със силна милитаристична история и големи геополитически амбиции. Не е случайност, че през последните 15 години на преден план излезе Партията на националистическото движение (ПНД) на Девлет Бахчели. Тя е крайно-дясна, пан-тюркска, анти-европейска и културно-религиозна, но най-вече е известна благодарение на паравоенното си крило, гореспоменатите Сиви вълци. Към настоящия момент ПНД е коалиционен партньор на партията на Ердоган и влиянието й става все по-осезаемо. Едва преди няколко седмици бе поставено началото на процедурата по забраняване на кюрдската Демократична партия на народите под натиска на националистите.
Едва ли това ще бъде последният път, в който Ердоган “кляка” пред националистите. Кризата, заедно с традиционната умора от всеки задържал се прекалено дълго автократичен лидер, постепенно уронват електоралната мощ на ПСР. Конвенционалната логика сочи, че в подобни случаи е много вероятно прибягването до екстрени мерки в името на сплотяване на населението и неутрализиране на противниците на статуквото. Подобен ход се предполага, че е предприел Ердоган още през 2016г., когато в страната се разигра опит за преврат, а след неговия провал последваха масови чистки в армията, интелектуалните среди и дори училищата. Ако разширим малко кръгозора, можем да направим сравнение и с Русия, където президента Путин редовно употребява военните действия и външната политика като способ за засилване на вътрешната подкрепа. Националистическата реторика винаги е по-силна, когато е примесена с подрънкването на оръжия.
Предсказанията и спекулацията в света на политиката не са особено полезни. Всяко малко действие може да доведе след себе си 10 нови вероятности, всяка от тях на свой ред още 10 и така нататък до безкрая. Невъзможно е да предвидим развоя на геополитика така, както е невъзможно да предвидим всеки един ход на шахматната дъска. Това, което можем да направим, е да боравим с фактите и на базата на тях да допускаме един или друг развой и, съответно, да се подготвяме спрямо най-добрите си допускания.
Турция е една гигантска страна, чиито възможности и потенциал са надминати единствено от нейните амбициите. Когато подобна регионална сила изпадне в криза, или в случая цяла каскада от кризи, нестабилността е непредвидима и всеобхватна. Дали ще има нови вълнения сред кюрдското население на Турция? Дали Турция ще продължи експанзията си, официализирайки инкурзиите си в Сирия? Какво ще се случи с близкото партньорство между Азербайджан и Турция и това какви последствия ще има за страни като Армения? Всички тези въпроси, заедно с още десетки други, стават още по-любопитни, когато към тях се добави и променливата “икономическа криза”. Отчаянието на едно младо, бедно, урбанизирано население никога не е за подценяване. Ще падне ли Ердоган и какво ще повлече заедно със себе си? Ще съумее ли Турция да се превърне в световна сила? Ще разберем близките 2 до 5 години, по всяка вероятност. А дотогава можем единствено да наблюдаваме и да се готвим за това, което ще дойде след Ердоган. Защото едно нешо е сигурно в света – каквото и да се случва, ще има утрешен ден. И трябва да бъдем подготвени за него. След публикуването на тази статия започвам работа по нова, която ще бъде съсредоточена основно върху българския отговор на така създалата се обстановка и цялостните отношения между двете страни.
Заглавна снима Chris McGrath/Getty Images
Просто приказки 
Leave a Reply