В първа част от тази поредица посочих няколко промени в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, които биха могли да насърчат развитието на една по-активна и по-ангажирана политическа сцена в България. Освен това дадох и един (макар и кратък и сравнително недоаргументиран) пример за това как вътрепартийната организация трябва да бъде променена с цел установяване на спектър от пъстри, многообразни политически формации, които да отговарят изцяло на изискванията и потребностите на един модерен западен електорат, какъвто е българският. По-малко или повече.

Започвам тази статия с една много простичка препоръка към партиите на “статуквото”, като под тази дума разбирам всички парламентарно представени партии и коалиции към настоящия момент – анализирайте Правилника изкъсо и експлоатирайте недостатъците, които по дефиниция са заложени в него. Живата демокрация, до голяма степен, се състои в собственото си разнищване. В способността на всички страни, замесени в демократичния процес, да го деконструират и да го сглобят наново в своя полза. Това е функцията на пълноценната опозиция – да се възползва от гънките в иначе идеално изваяната повърхност на либералната демократична система и да ги превърне в капан за управляващата върхушка.

Парламентарната група на ГЕРБ направи именно това още в първите дни от участието си в 45-то Народно събрание. Постоянно протакане посредством процедурни хватки, реплики, забележки по начина на водене, лични обяснения и всякакви други способи, които служат за една-единствена цел – да бъде внесен хаос в дейността на заформилото се (негласно) мнозинство, съсредоточено около окончателното премахване на партията от властта във всичките й форми и проявления.

Не би следвало да има никаква критика в случая. Да, стратегията на ГЕРБ-СДС е дисруптивна, тя цели единствено да възпрепятства работата на останалите народни представители, но тя също така демонстрира изкусно познаване на парламентарния процес и готовност, чрез реторически и чисто процедурни похвати, да бъде оказано влияние върху политиката на страната. Дори от отправната точка на партия, която е изолирана от всички останали и по всяка вероятност, въпреки позицията си на първа политическа сила, няма да получи подкрепа от никоя друга парламентарна група. Точно това трябваше да прави и БСП през последните 4 години, възползвайки се от капаните, които самите представители на ГЕРБ бяха заложили в стария ПОДНС.

Тук е моментът да се впусна и в кратка апология на процедурната злоупотреба в контекста на парламентарната демокрация. Най-много примери за подобни похвати има в Америка, като най-видният сред тях, вероятно, е т.нар. filibuster. Тази практика е еманация на обструкцията и представлява, накратко, навлизане в дълъг, пространен спор по определен законопроект, с цел бавене или дори убиване на законодателната инициатива. Тук става въпрос за дебати, които могат да траят повече от 24 часа, изказвания, които продължават цяла нощ. Това е практика, която Демократите в момента опитват да елиминират като част от широкия си план да улеснят работата на Конгреса и да намалят тежестта на “обструкционистките” елементи в законодателната власт. Страничен ефект от подобни действия е и ликвидирането на способността на парламентарното мнозинство да влияе върху процеса на работа.

В подобна система, в която процедурните хватки и експлоатирането на слаби места в ПОДНС, е редно да се създаде и нова длъжност в рамките на Народното събрание, която да отговаря за съблюдаването на базисните принципи на закона. И тук отговорът отново се крие в чуждата практика. А именно – назначаването на парламентарен специалист, който се занимава изрично и ексклузивно с въпросите, свързани със законодателната и административна дейност на парламента. Тази фигура, наречена в Щатите Сенатски Парламентарянин, би съкратила до голяма степен и необходимостта от тромавата намеса на Конституционния съд, към който се пренасочват запитванията за това дали дадена тема или даден законопроект всъщност влиза в правомощията на обикновеното Народно събрание и дали съответното предложение изобщо има право да бъде обсъждано и гласувано. Създаването на кохерентен механизъм за предварително допитване, както и за последващо обжалване, по отношение на спорни предложения с широк обществен отзвук, не просто би ускорило работата на НС, но и би отворило повече пространство за свободни обсъждания и инициативи в рамките на Парламента при ясното знание, че има върховен арбитър, който да следи за правотата на случващото се в рамките на пленарната зала. Към настоящия момент българският парламент разполага единствено със силно политизираната личност на председателя на Народното събрание, която може почти собственоръчно да убие способността на опозицията да възпрепятства дейността на мнозинството. Снемането на някои от председателските компетенции и прехвърлянето им към нов орган би допринесло за децентрализирането на властта и насърчаването на свободата на изказване в Народното събрание.

От фундаментална необходимост е съставянето нова стратегия за обществено участие в управлението. Към настоящия момент механизмите, които в действителност работят, са малко и обикновено са твърде скъпи и бавни за прилагане редовно (какъвто е случаят, например, с референдумите). Редно е да потърсим начини за насърчаване на политическия интерес и участието в законодателния процес дори на местно ниво. В Бразилия това се случва посредством т.нар. public policy councils, или публични политически съвети. Тези съвети, за разлика от българските общински съвети, не се съставят от партиите и не се пълнят с техни членове. В техния състав влизат представители на гражданското общество заедно с членове на държавната администрация, както и представители на бизнеса и индустрията. ППС-тата могат да имат различен облик в зависимост от районна, в който съществуват и работят, могат да се избират по различен начин, могат да имат консултативен, съвещатетелен или дори нормативен характер. На тях могат да присъстват всички желаещи, в някои от тях съответно всеки гражданин може да задава въпроси и да изразява позиция свободно. Всичко това се определя на местно ниво и спомага за координирането на националната политика с гражданите. Отделно насърчава и участието на обикновения гражданин в политическия живот.

Това е и другата голяма тайна при стимулирането на политическата активност – ако държавата не предостави на обикновения човек лостове, с които да отстоява интересите както на себе си, така и на малките социални единици, от които е част (сиреч семейство, малък местен бизнес, предприятие, община), то вероятността за смислена самоинициатива пада напрактика до 0. Концепцията за социалното отчуждение (или алиенация), разбира се извадена от контекста на марксистката икономическа доктрина, е полезен уред при анализирането на ефектите от голямата бюрокрация и липсата на хоризонтално, децентрализирано управление. Ако държавата продължи да инфантилизира населението си и да го лишава от право на сериозно участие в политическия процес, то неминуемото последствие е сериозно понижаване на нивото на политическия дискурс. Което пък на свой ред води и до слаби, неефективни, популистки-настроени правителства и парламентарна нестабилност.