Селективната промяна и парламентаризма. Част I

В предишната статия очертах някои от основните понятия и акценти в родните дискусии около избирателната реформа. Тук и сега ще се постарая да довърша картината на парламентарния и политически живот в страна, както и да лансирам някои добри практики от чужбина, които смятам биха се отразили добре и в нашите условия. Като nota bene искам да отбележа, че фундаменталната цел на написаното е една – създаване на условия за активно гражданско участие в политиката и основаването на пъстър, активен политически и парламентарен живот. Постигането на подобен ентусиазъм не винаги става по интуитивен път и не винаги започва отдолу-нагоре.

Парламентаризмът в България е силно скопен откъм самоинициатива. Основен виновник за това е Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание. Естествено този правилник се обновява при свикването на ново Народно събрание, но вече от повече от десетилетие той традиционно остава практически непокътнат. И традиционно остава излишно рестриктивен по отношение на уреждането на дейността на независимите народни представители, партийните отцепници и сформирането на нови парламентарни групи.

Един от големите врагове на вкопаните във властта партии е т.нар. “парламентарно номадство”. Идеята е следната – ако определен народен представител напусне парламентарната си група, той няма право да се присъедини към друга. Освен това губи и позицията си във всички комисии, в които е участвал в качеството си на член на парламентарна група. Само по себе си това нямаше да е толкова фатално ако независимите народни представители имаха някакви съществени функции. Такива те, напрактика, нямат. Единствено получават частично право да участват пълноценно в законодателния процес ако образуват собствена парламентарна група от най-малко 10 души. Дори така, тази група на независимите получава по-ограничено време за изказване от трибуната на Народното събрание и фактически губи правото си на законодателна инициатива. Така тези независими депутати се превръщат в една машина за гласуване. Да или не, за или против.

ГЕРБ промени тази практика частично през последната година от мандата си като чрез промени в ПОДНС бе дадено малко повече време за участие в обсъждания, както и бе позволено да предлагат собствени законодателни промени. Разбира се това не бе плод на добросъвестността на ГЕРБ – отцепниците от БСП осигуриха кворум на управляващата коалиция не веднъж или два пъти. Трябва да имаме предвид също, че в оригиналният вариант на ПОДНС, който бе приет през 2017г. в началото на кабинета Борисов 3, съставянето на парламентарни групи от депутати-отцепници бе изрично забранено (гл.4, чл.13(3)). Същото бе и положението през 2014г.

Разчупването на формата на Народното събрание ще се окаже абсолютно неизбежно рано или късно. Активният демократичен живот изисква наличието на известна интрига и конфликтност. Това стана ясно дори от първите дни от съществуването на най-новия парламент. Видяхме спорове и дебати, каквито отдавна не е имало от трибуната на НС. Това е ключов елемент от пълноценния парламентаризъм и пълнокръвният политически живот като цяло. Наблюдава се високо ниво на обществена заинтересованост към законодателния процес, както и цялостен пик в дейността на парламента. Това, обаче, няма да продължи дълго.

Причината е фокусът на българската парламентарна демокрация върху монолитния образ на партията като сублимен израз на политическата воля. В Народното събрание на България индивидът няма значение – към настоящия момент е практически невъзможно независим депутат да се окаже в парламента; невъзможно е сформирането на парламентарна група от независими депутати. Невъзможно е човекът-депутат, съвестният гражданин, който е влязъл в законодателната власт с амбиции за истинска промяна и с обещания за директен граждански контрол, да промени каквото и да е било в сградата на НС. Дори що се отнася до собственото му съществуване и пребиваване в рамките на една или друга парламентарна група.

Отпадането на ограниченията за сдружаване на индивидуалните депутати, поставянето на по-сериозен акцент върху личността депутат, вместо върху партийната му принадлежност, както и създаването на условия за пълноценно участие на независими фигури в законодателния процес, примесено с премахването на бариерата от 4% за влизане в парламента (както вече споменах в миналата статия) и запазването на партийната субсидия на нива близки до настоящите, ще вдъхне нов живот както на българския парламентарен живот, така и на връзката между общественото участие и полтическата активност.


Именно това се случва и в момента – от пет комисии (две от които са временни), две се оглавяват от народни представители от “Има такъв народ”, две от Демократична България и една от “Изправи се! Мутри вън!”. Това въпреки факта, че тези коалиции и партии далеч не са най-големите (като численост и обществена подкрепа) в настоящия парламент. За да открием решение на този проблем трябва да погледнем към полезните практики в чужбина, но преди да анализирам тях искам да направя едно кратко лирическо отклонение и да поясня защо, аджеба, има смисъл да разглеждаме външния свят и да търсим именно в него отговори за локалните си (в световен мащаб) проблеми.

В книгата си Upheaval: How Nations Cope with Crisis and Change, Джаред Даймънд прави много убедителен паралел между методите за идентифициране и справяне с кризите в личностен и национален план. Една от първите стъпки по пътя към разрешаване на кризата (а като криза Даймънд дефинира всеки период в историята на даден човек или дадена държава, който едновременно застрашава структурната цялост на реалността и създава потенциал за нейната промяна и еволюция) е готовността да се търсят положителни, работещи примери във външни субекти и да бъдат прилагани в индивидуализирания контекст на належащия случай.Именно това се случва във феодална Япония. Същинската криза на старата японска държава, сгушена сред океанските вълни в Далечния Изток и изолирана от съседите си, започва когато американският комодор Пери се появява в Токийския залив през 1852г. и заявява, че ще се върне след точно година/ Той настоява до момента на завръщането си страната да е готова да се отвори и да започне обмен на стоки с външния свят и, по-конкретно, с развития Запад. Драмата на Япония в средата на 19-ти век е осъзнаването на сериозната й технологическа изостаналост, както и на факта, че “варварските” кулутури на Запада са задминали японския народ и са го поставили в позиция на догонващ, който трябва да се съобразява с прищевките на силните на деня.

Така Япония започва дългия си процес на селективна промяна, както го нарича Даймънд. Малко по малко страната се реорганизира от съвкупност от феодални домени подчинени на централизирана монархия на думи, към парламентарна република с конституция, силни закони и демократични устои. Това се случва благодарение на готовността на японските управници да възприемат западни практики и да ги тестват на родна земя. Така, например, конституцията на Япония се пише по подобие на германската, а ранните й версии са силно повлияни от американската такава. Организацията на армията, образователната система, търговските закони – всичко е изкопирано от Запада след като в ранните етапи от японската криза страната изпраща свои делегации по целия свят, за да наблюдават чуждите практики. Впрочем това е и причината барон Сейго Ямадзава да се озове в България по време на Руско-турската освободителна война.


Връщаме се на родна земя. Предложението, заради което се отклоних от основната смислова нишка, е т.нар. APPG (all-party parliamentary group). Това е практика от британския парламент и, противно на името си, няма общо с формалното сформиране на парламентарни групи и комисии, поне не и по смисъла, в който българският парламентарен правилник разбира тези понятия. APPG са групи с тесни интерес и фокус, които се състоят от представители на всички партии, които присъстват в парламента. Те нямат отношение към самият формат на гласуване, нямат отношение към самият състав на парламента, но позволяват обменът на опит и информация както между членове на различни партии и формации, така и между политическата класа и представителите на неправителствени организии, граждански сдружения и тем подобни.

Една от големите APPG-та в Англия е Humanists UK, която се занимава с отстояването на секуларния хуманизъм и свободата от налагане на религиозни възгледи и ограничения в обществения живот. В групата членуват както торита, така и лейбъристи, представители на ЛибДем, SNP, и т.н. Тези групи се записват надлежно в деловодството на британския парламент, дейността им се заявява пред председателя на горната камара, а поведението както на членовете им, така и на самото формирувание, се урежда от правилника за дейността на парламента. Така се избягва лобизмът и се регламентира честота, с която съответните групи трябва, минимално, да се съвещават.

Guide to the Rules on All-Party Parliamentary Groups

Това е само един от многото начини, по които може да се насърчи активното участие в политическия живот на страната. Тук не става въпрос за движение отдолу-нагоре. Първата стъпка е превръщането на българския парламент в място, което се обитава от заинтересовани и амбициозни политици. Експертизата, сама по себе си, е крайно недостатъчна за пълноценното управление. Организаторската способност, дипломатичността, ораторските умения, лавирането и преговорите – това са същностните характеристики на класическата политика. Това е лицето на живия парламентаризъм. Разбира се, това лице би било обезкървено ако зад него няма една солидна подплата от експертиза и техническа компетентност. Но в България истинският дефицит не е на качествени кадри, а на фигури, които могат да съберат тези кадри и да насочят усилията и енергията им в необходимата посока.


Друг важен момент от узряването на една активна политическа среда е широкият идеологически спектър. Колкото и нелицеприятно да е това на моменти. В България е сериозен дефицит на истинска организация отвъд малкият отрязък между център-ляво и център-дясно, в който се опитват да се помещават абсолютно всички партии, които имат управленски амбиции. Така се стига до едни абсурдни амалгамации между християнски ценности и (леко) леви икономически политики, или пък партии, привидно желаещи laissez-faire капитализъм, коите се впускат в протекционистки и анти-глобализаторски дискурс. А накрая щом се доберат до парламента, всички водят общо взето едни и същи линии на управление независимо от посланията и естетиката си.

Едно потенциално решение на този проблем, поне докато в страната не се създаде достатъчна маса от политически обвързани и дори посветени граждани, е въвеждането на т.нар. политически комисари в партиите. Това са хора, които отговарят за подържане на посоката и пазят от отклоняване или залитане в посока обслужване на недостигнати електорални маси вместо изпълняване на откровена програма, базирана върху истински убеждения и поглед към едно ново бъдеще. Тези комисари трябва да отговарят и за достигането на тези послания до избирателя. Настоящата практика – “пишем каквото ни падне и след това представяме програма, дебела колкото телефонен указател, в която има по нещо за всеки” – не е нищо повече от отбиване на номера. Това е неуважение към електората. Но и към самите членове на партията, чиито цели биват подменени в името на смилаем технократски центризъм.

One thought on “Селективната промяна и парламентаризма. Част I

  1. Pingback: Селективната промяна и парламентаризма. Част II – Просто приказки / Prosto Prikazki

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s