Винаги съм се чудил, но никога не съм имал възможност да попитам, какъв, в главата на модерния български патриот, е смисълът от съществуването на народа ни? Родната разновидност на патриотизма, струва ми се, диктува, че народът ни трябва да съществува от чиста проклетия. Заради дългата си, славна история, сме задължени да продължим делото на дедите си. Защото те са се борили с Византия. Защото те са изпитали върху гърбовете си турския камшик. Защото те са били предадени от братята си на Балканите, те са били подведени от Хитлер и употребени от руснаците. Затова ние сме задължени да продължим… да продължим какво? Какво правим, какво цели българският патриот?

Патриотизмът е празен буркан, в който всеки следващ управленец се опитва да затвори вихрушката на всеобщото българско недоумение по отношение на бъдещето си. Въпросът е простичък. Винаги е бил и винаги ще бъде. Къде сме тръгнали? Защо изобщо се занимаваме с всичко това? Нямам предвид в някакъв мелодраматичен екзистенциален смисъл. Какво бъдеще искаме за тази страна? Никой не дава конкретен отговор на този въпрос. Наскоро най-новият кандидат-политик на родната сцена, Марсо от Мърдабойз, вече член на ДПС, каза, че иска бъдеще за децата си. Какво е това бъдеще? Какво е това бъдеще, за което непрестанно говорят и Каракачанов, и Кузман Илиев и всичките останали кохорти на самонабедилите се за войводи?

Понятие бъдеще в българския речник фактически няма от 90-те години насам. Бъдещето е нещо абстрактно и красиво и, най-общо казано, “там, където не е като тук и сега”. Защото всички знаем, че тук и сега е гадно и неприветливо. И улиците се пукат, по пътищата стават свлачища, полицаите бият, а политиците са уродливи и носят прякори като Шиши. Но пък бъдещето е неопетнено. За него спор няма как да има. Стига да не го дефинираш ясно. За него можеш да кажеш, че ще е изпълнено с бизнес паркове, с новородени дечица, с млади IT специалисти с високи доходи. Че ще има суперкомпютри и данъчни облекчения за малкия и среден бизнес. Но защо?

Тук-таме в празнословието на предизборните кампании се прокрадват някакви подмятания за справяне с демографската криза и съхраняване на българщината. Това не може да бъде постигнато, преди някой, който и да е той, не отговори на един фундаментален въпрос – защо го правим? Защото на теория в момента сме се закрепили. Както каза Дилов-син, България ако не друго стана предвидима. БВП, както и БВП на глава от населението, се покачиха от 90-та година насам, близо сме до еврозоната, част сме от Европейското семейство, поне на думи, имаме подкрепата на Америка стига периодично да хвърляме абсурдни суми за нова бойна техника. Десните идеалисти даже бяха на власт и изживяха своя катарзис с фанатичните laissez-faire политики от времето на Костов. И пак продължаваме да усещаме, че нещо е много, ама много гнило в самото сърце на българската държава.

От там и постоянната шизофрения на българското общество, на българската политика, на всичко българско. Говорим, че сме се справили с престъпността и корупцията, междувременно Европа и Щатите ни сочат с пръст като пример за държава, проядена на всички нива от институционална шуробаджанащина и елементарни далавери. После се появяват невзрачните представители на управляващата каста и с недоумение се опитват да обвинят другите, тези, които са посмели да се обадят, в корупция. Че американските сенатори са престъпници, че Европейските институции не разбират сложната българска обстановка, че има заговор срещу малката ни държава. Претендираме, че сме догонили Запада цивилизационно, а след това целият свят ни се смее, гледайки как родни футболисти линчуват съдия по време на мач и го гонят чак до паркинга. Министър-председателят спи с пистолет до главата и дава интервюта в чужди вестници, в които обвинява президента на републиката, че го следи с дронове и му праща “красиви жени”.

Всичко е наред и нищо не е наред. Но продължаваме да танцуваме, защото сме свикнали, че така трябва. Като великата съветска балерина Мая Плисецкая, смятана за може би най-добрата артистка в попрището си за всички времена, която в дневника си непрестанно пише за това колко мрази “дъртите мъже със запотените лица”, които я зяпат от първи ред. Тези дърти мъже са вождовете на Комунистическата партия. Дали и ние си нямаме такива едни, лесно сменяеми, често застаряващи, символи на декадентността и деградацията? Дали някои от тях не претендират, че се опитват да съхранят българското, докато самите те изглеждат като реликви от едно отминало време?

И каквото и да ни говорят, не вярваме на нищо. Знаем, че истината не е баш такава, каквато ни се представя. Каквато ни я спускат от високите етажи на властта. Защото все се губи нещо по пътя. Тук отново можем да направим един не особено ласкателен паралел. С Китай, по времето на Мао, та дори и малко след него, когато държавният вестник излиза в три издания – едно за широко потребление, едно за партийната бюрокрация, съдържащо малко повече истина, и едно, по-кратко, напечатано на големи страници с големи букви, специално за партийните вождове. За очилатите старци, които имат монопол над политическия и културен живот в страната. И монопол над истината.

Не упреквам българина. Ехидните коментари стил “той Ганя никога няма да е нормален” ги оставям на живеещите в либерални балончета избиратели на градската десница. Бих насочил гнева си и към тях, ако изобщо виждах смисъл да критикувам една система, която е настроена автоматично да се самоунищожава на всеки 5 години.

В отчаянието и разочарованието си от идеологиите на 20-ти век потънахме в дълбоко отрицание на колективните приказки за бъдеще и надежда. В преследването на пълната индивидуалност и еманципация от идеализма, стигнахме до етап, в който индивидуалностите ни нямат значение. Защото потъват в сумрака на абсолютно безсмисленото българско всекидневие. Нямаме голяма цел. Очаква се от българския електорат да се впечатли от чуждите успехи. От величието на русофилията, или пък икономическата ефективност на американския либерализъм, а може би добрите отношения с прохождащата суперсила Турция… нима съдбата на тази държава е вечно да чака нечий угризки, докато се отоплява със спомените за някогашните си постижения и мимолетно величие? Затова искам едно простичко нещо. Следващия път като ми говорите за “бъдещето”, ми кажете защо изобщо да се интересувам от него.