Чумави времена и победата на ГЕРБ

Човекът, изправен пред избор между самосъхранението и преследването на по-възвишени цели, като цяло е склонен да съсредоточи вниманието си изцяло върху продължаването на биологическите си функции. В този контекст демокрацията се явява една пристройка, част от суперструктурата на човешкото съществуване. В западния свят свободата и правото на избор са залегнали като фундаментални права. Но какво се случва, когато самите ние се отречем от тях в името на това да запазим живота си?

Най-очевидният пример от модерната история е 11-ти септември и последвалите законодателни промени в редица държави. Под претекста на борбата с тероризма бяха въведени мерки, които позволиха на действащите правителства да подслушват гражданите си (американският Патриотичен акт), да събират и обработват личните им данни, да ги бавят по летищата с масови проверки на база етнос и религия. Резултатът бе едно внезапно, мащабно и практически повсеместно ограничаване на гражданските права, което послужи за демонстрация на това колко крехко е човешкото свободолюбие, изправено пред заплахата на физическата ликвидация.

Финансовата криза през 2008г. демонстрира подобен феномен. Всички големи западни икономики бяха засегнати от ипотечната криза в Щатите. И повечето от тях предприеха изключително консервативни фискални политики на строгите икономии, които да свият социалния сектор до прага на изчезването, но да запазят статуквото. Своеобразното оцеляване на съотвения установен ред дойде единствено и само с позволението и имплицитното съгласие на масовото население, което предпочете сравнителната стабилност пред непредсказуемостта на промяната.

Така стигаме до днешния ден. Няма смисъл да се споменават карантините и ограничаването на свободата на движение – случаят, би могло да се каже, е различен по силата на това, че става въпрос за напълно обективна всеобхватна биологическа заплаха. Проблемът идва в липсата на отпор от страна на населението по отношение на функциите на държавата в рамките на тази обстановка.

България след 89-та година има преобладаващо слаба избирателна активност. Вероятно за това има вина и тежката демографска ситуация, както и тоталният отказ на управляващите да адаптират избирателната система към случващото се по света и у нас. Изборите през март 2021 (ако не бъдат отложени за месец май, както позволява Конституцията и както ЦИК вече намеква) вероятно ще бележат антирекорд в новата история на страната. Примерите в други страни от тази година (основно Франция) сочат, че активността спада с до 1/3 в условията на пандемия. Какво означава това за страна като България? Означава, че под 30 процента от населението ще отиде до урните.

Колкото по-голяма е разликата между средното ниво за изминалите години и активността на идните избори, толкова повече място за маневри се оставя на традиционните политически играчи. Всички от тях, в един или друг момент и до по-малка или по-голяма степен, са се възползвали от натиска на корпоративния вот, от примитивните игри с мъртвите души, или пък с обикновените масови покупки на ромски гласове. Тази година, при дефицит на застъпници за малките партии, при отказ на младите и образовани хора да отидат до урните от страх да не заразят роднините си, управляващите ще имат възможност да се възползват максимално от позицията си. А обикновеното население ще се примири с това. Защото е лесно. И защото е безопасно. Време е да се подготвим психически за една наистина сериозна победа на ГЕРБ на парламентарните избори.

3 thoughts on “Чумави времена и победата на ГЕРБ

  1. Въпреки песимистичния финал – чудесен анализ!
    Благодаря за удоволствието да го прочета!

    Пък аз – за кой ли път вече – пак ще подчертая,
    че драмата е повсеместна и според правилата на
    системния подход – или на скачените съдове, ако
    това повече ви харесва, бъдещите неща ще са различни
    само по сюжета си, а основната идея ще се запази.

    Тази основна идея според мен гласи жажда за безмерно
    забогатяване на управляващото малцинство без оглед
    на последиците за останалия “социален седимент”
    (според тях!). В резултат имущественото разслоение
    ще стане зловещо, възходящите социални асансьори
    съвсем ще спрат и постепенно ще назрее класическа
    революционна ситуация.

    Такава у нас засега няма. Защото “водещите” на протестите
    фигури май предимно искат да се наредят на софрата,
    а воплите им по посока на “онеправданите бедни и гладни”
    са само социален камуфлаж с цел повече масовка.

    Редовият нашенец, хеле ако е в провинцията – където съм
    и аз – интуитивно усеща заблудата и отказва съдействие.
    До неотдавна наричаните “леви” партийни формации се
    изродиха до буржоазни клубове по интереси, а мантрите им
    за “социална справедливост” са все по-лъжовни и кухи.
    Те понастоящем нямат ресурс за полезна промяна.
    Освен това, колониалното попечителство отвъд океана
    все още има достъп до нашата резидуална държавица
    и няма да допусне ходове встрани от своите интереси.

    Когато общопланетната политико-икономическа система
    се срути – а тя понастоящем е по типа на класическа
    мошеническа “пирамида” без истински пълнеж, тогава
    с удивителна бързина всичко ще си дойде по местата.

    Това си мисля аз …
    И ще чакам…
    И все по-тъжен ставам…

    🙂

    Liked by 1 person

  2. Истинската трагедия тук е липсата на действителен политически плурализъм – едни и същи лица, едни и същи партии, изморено афишират едни и същи пакети от политикоикономически мерки и идеологически принципи. Същинският стимул на гражданското общество в страни като Франция, Гърция или Испания, които родните диванни експерти често сочат като положителен пример за силно развита протестна култура, е наличието плетора от граждански организации, обединения, инициативи, малки независими партии и прочее. Във Франция има повече разновидности на комунизма отколкото е имало на Първия интернационал. Има и ултрадесни, има същински фашисти. В Гърция всички знаем за Златна зора, за ултрасите, които редовно се включват в демонстрации против либералният културен строй. Испанците пък си имат поне 10 партии, които са някакви производни на фалангизма и култа към личността на Франко. Има сепаратисти, революционери-анархисти. Отделно от партиите има постоянни местни протести – за проблеми в квартала, за проблеми с определени звена на държавата (какъвто е случаят сега във Франция с размириците около полицейското насилие и закона за глобална сигурност). От всички по нещо и за всекиго по малко. Тук, ако животът ти се развие така, че да се отречеш от “приемливите” дясно-центристки възгледи на умерения либерализъм и не се увлечеш по шумен шовинизъм тип ВМРО, се оказваш в ситуация на абсолютна изолация. Никой от установените не те иска, пък другите като теб също се крият и нямат начин да се организират. Така гражданско общество не се култивира. Пък и протестите ни няма как да се ефикасни, предвид че активно отблъсваме всеки, дръзнал да се изправи срещу репресивните инструменти на властта с нещо повече от крясъци и отровни погледи

    Liked by 1 person

  3. Да, така е. И аз понякога съм се сещал за същото.
    У нас аналози на такива формации няма или са едва доловими.
    Вероятна причина е културалното различие – ние в екип не виреем
    и рядко няколко човека са на един акъл.
    По-отблизо в този аспект имам представа за гърците – не ми е харно
    да призная, но са етажи по-високо от нас в това отношение.

    Но освен това, има според мен и още една съществена причина.
    У нас вербалните протести на граждани – дори придружени с
    театралоподобни (оперетни?) илюстрации с подсилваща цел
    изобщо не правят впечатление на властниците.
    Изумителният гьонсуратлък, тепигьозлук, безчувственост, безочие
    на днешните управляващи просто ме смразява!

    По транскултурални механизми другаде управниците обикновено
    се вслушват в народното неодолбрение и се оттеглят сами.
    Но не и у нас! А “мирните протести” спрямо такива недостъпни за
    мирно въздействие големци е абсолютно неудачен подход.
    Практиката го е показвала вече неведнъж.

    И докато у нас в сила е хипотезата “кучетата лаят, керванът си върви” –
    все такова ще бъде. Което не звучи хвлабествено по адрес на
    нашенци. Даже хич!

    ПС
    Това вече е било отбелязвано от предците ни –
    “Свободата не ще Екзарх, иска Караджата!”

    Liked by 1 person

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s