Свободата да бъдеш тъпанар

Покрай поредния скандал със Северна Македония се присетих за един свой любим филм, The World’s End. В него става въпрос за група приятели от детството, които се връщат в спокойното си малко градче, за да довършват т.нар. златна миля – обиколка на определен брой пъбове за една нощ. В хода на това си приключение осъзнават, че нещо не е наред. Градчето е останало непокътнато от детството им, та даже жителите изглеждат сякаш не са остарели.

Оказва се, че всъщност всички в родното им място са били заменени с извънземни роботи, които са част от идеално колективно съзнание. Тази мрежа от студен интелект е завладяла десетки галактики преди да стигне до Земята, която се очаква да се превърне в поредното им завоевание. Групата герои, разбира се, е първата пречка в плана им да завземат планетата.

Кулминацията на филма е разговор между двама от героите и това колективно съзнание, в което извънземните обясняват в дълбочина изящния замисъл на империята си и обосновават с почти философска прецизност целите си. Героите пък, пияни и изморени, крещят на роботите да си гледат работата. Че те са човешки същества и не искат да са идеални, а искат да са свободни да се напиват, да грешат и да правят абсолютно деструктивни глупости. След дълъг и безсмислен спор, извънземните увяхват и се отказват с думите: “Майната му. Оправяйте се както знаете.”

Европейският съюз е изключително комплексна наддържавна структура. Нещо повече, като идейна основа той съществува още от времето на Романтизма и Наполеоновите завоевания. Това са две идеални предпоставки за една организация, която е фундаментално чужда на Балканите и на Източна Европа като цяло. Ние сме членове на ЕС без да сме били част от общата история на народите, които го замислят и установяват.

В този смисъл никой не бива да се учудва от изключително бавния процес на евроатлантическа интеграция. Особено в случая на България – ние сме народ, който така и не преодолява напълно робското си самосъзнание. Нашите Ренесанс, Просвещение и прочие идват със закъснение (ако изобщо хванат дикиш по родните географски ширини). Прекалено заети сме да оцеляваме, за да размишляваме над мястото си в света.

И въпреки това световните процеси ни доведоха дотук. Щем не щем участваме в този свят, макар да не го разбираме и да нямаме място в него. Говори ни се за общи пазари, за ценности, за върховенство на закона. А ние си избираме евродепутати, които хвърлят пиратки по протестиращи граждани и ги заливат с вода. Получаваме постоянни препоръки за това как да подобрим всички аспекти от живота си – от прокуратурата, през здравеопазването, та чак до градоустройството – а ние продължаваме да търпим това, което винаги е било. Законодателни промени се приемат на случаен принцип, биват прокарани тайно между първо и второ четене на съвършено различни закони. Раздаваме обществени поръчки без конкурс. Търпим предизборни бюджети в условия на пандемия.

Случката с Македония е поредният пример за пълното ни объркване по отношние на фундаменталните принципи на ЕС. Германия и Америка се възмущават от решението ни да блокираме преговорите на съседите си за влизане в съюза. Световните медии пишат против нас сякаш сме някакво примитивно племе, което си борави с исторически остарели способи при справяне с модерни политически проблеми. И може би са прави. Не е мое място да коментирам кое, как и защо. Личното ми мнение е, че Македония и България са две очевидно умиращи страни, които могат единствено да спечелят от завишена търговия, културен обмен и подобрени съседски отношения.

Но обективната истина в момента е друга. В момента двете страни се дърлят по най-примитивен начин като се обиждат и псуват. Горим знамена, показваме си средни пръсти и се обвиняваме взаимно в кражба на национална идентичност. И има нещо почти красиво в тези ни братски отношения. Защото това е нещо, което никъде другаде в цивилизования свят не може да се види. Външни наблюдатели могат да ни вменяват каквито искат високи идеали и принципи. Но ние си държим на средновековните конфликти. Но дали пък самоунищожението не е висш израз на свобода?

2 thoughts on “Свободата да бъдеш тъпанар

  1. Мислих доста във връзка с Вашия текст.

    Не ми се вярва (или не ми се иска да вярвам), че има заложени негативни
    предопределености пред народа ни. Нито пред други.
    Досега не съм попадал на сериозни публикации, посочващи това.
    И макар виден наш общественик и публицист да бе казал, че простотията
    е част от националното ни културно богатство, продължавам да вярвам в
    нивото на нашенци – въпреки безбройните им укорими прояви.

    И се сетих за следното. Случи ми се да отрасна в Панагюрище – малък град
    със здрав възрожденски дух и устойчиво книголюбие.
    Реката там се нарича Луда Яна, защото тече в много стръмен улей
    и при прилива на пролетните разтопени води е бурна, черна и страшна.
    Та, когато Луда Яна придойде, тя влачи всичко що е срещнала на пътя си –
    дървета и клони, пейки и стобори, легени и кокошки.
    Които се блъскат хаотично помежду си, докато водите ги носят нанякъде.

    И националният ни хал ми прилича на тази гледка. Станало е така, че от
    около век и половина ние все някому васали ставаме – по своя вина
    предимно, та васалската воля ни влачи немилостиво по урвата надолу, а
    ние – щото какво друго да правим – се блъскаме помежду си без смисъл.
    Щеше да е добре да се бяхме стремили към неутралитет – подобно на
    по-малката от нас Швейцария, та да изградим чувство на достойнство и
    загриженост за нашата държавност. Но не би…

    Повече от явно е, че не ни понася на организма да сме все съюзници, а
    всъщност – прислуга другиму. Защото колчем в някакъв такъв съюз сме се
    включвали, все национална трагедия или катастрофа е последвала. А сега
    гравитирането ни към натовци пак към поредната разруха ще ни доведе.
    И така нареченият евросъюз няма и пръста си да помръдне заради нас –
    било заради безразличие, било заради безсилие.

    А относно Македония – аз съм българин от македонския край, каквато е
    била баба ми – бежанка от Втората Балканска война. Тя ме е отгледала
    и ме е научила какъв съм и какъв да бъда. А дядо ми беше от Панагюрище,
    от род почти изцяло изтребен от турците през Априлското въстание.
    От него научих, че да съм човек е задължение, а не привилегия.

    Пък във връзка с порива към самоунищожение – има нещо верно в това,
    за жалост. Преди време даже бях написал статия по тази тема, въз основа
    на известната Пирамида на потребностите на Абрахам Маслоу, и статията
    предизвика доста поласкаващ интерес сред колегите ми с еретичността си.

    Благодаря за тъжния, но подчертано поучителен текст!

    тт 🙂

    Liked by 1 person

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s