Култ

Чак парадоксално е отсъствието на насилие в родните политически процеси. Източна Европа изобилства от кървави революции през модерната си история. За много страни в региона – особено Гърция и Украйна – уличните сблъсъци и агресията са практически нормализирани, поне когато става въпрос за протесни действия и обществено недоволство.

Краят на комунизма дойде някак незабележително тук. Партийните вождове се събраха, поговориха си, и решиха, че е по-добре да се разотидат. Протести имаше (и то какви!), но те бяха преобладащо мирни в своето естество. Междувременно, Чаушеску и жена му бяха екзекутирани в ефир. Всичко се случи като във филм. Диктаторът бе открит, арестуван, и сумарно разстрелян за броени часове.

Няма да навлизаме в блатата на историческото съревнование – виждаме ползотворността на този подход и днес по македонския въпрос. Нека да се съсредоточим върху материалната реалност на модерната българска държава. В тази реалност, политическото насилие и организираната обществена съпротива напрактика не съществуват. Тазгодишните протести, въпреки пасивността си, станаха арена на някои от най-зловещите сцени в новата история на страната ни. На 2.09.2020г. имаше повече пострадали и арестувани, отколкото през целия протестен процес през 2013 и 2009. И въпреки това. Нищо не се случи. Да, видяхме разкървавени лица. Спрейове. Газ и пребити журналисти. Но нищо не произтече от тези кадри. Нищо не се промени.

Причина за това е вродената склонност на българина да се изживява като жертва. Но не само това. Ние идеализираме ролята на пребития. На унизения. На починалия. Ние оценяваме единствено загубата. По света има култ към личността. Тук има култ към слабостта.

Всеки, който дръзне да посегне на статуквото е заклеймен. Наричаме такива хора провокатори. Ултраси. Момчета от агитките. Решили сме, че истинската съпротива трябва да е морална и да се изразява единствено във виктимизирането на обикновеното население. Героите са майките на децата с увреждания, които търпят какви ли не унижения. Герои са пребитите журналисти и студенти. Жени, над които са се издевателствали полицаите. Но тези, които вдигат юмрук срещу властта, биват обвинени в противообществна дейност.

В този контекст, можем ли да се чудим защо Левски е бил разочарован от народа си броени часове преди обесването си? Можем ли да виним убийците на Ботев? В крайна сметка не сме ли ние самите тези, които убиха героите си?

One thought on “Култ

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s