За времето

81 дни протести. 30 години преход. 4 десетилетия комунизъм. 5 века робство. В България няма период, в който да не гледаме към календара с лека надежда и нескрита досада. Все чакаме нещо да се случи, най-накрая да настъпи развоят, който очакваме. И така си минава времето. Говорим си за исторически дългове, за преходи и преходности. А накрая си оставаме със същата незадоволеност.

Ако през последните три месеца може да се говори за истински ключов момент, то той ще бъде в началото на октомври месец. На 1-ви е заседанието на европейския Съвет по правосъдие и вътрешни работи, а на 5-ти е дългоочакваното заседание на Европарламента по повод ситуацията в България. Между тези две дати, на 3-ти, се мъдри и следващото Велико народно въстание под прозорците на бившия Партиен дом.

Това е удивителен шанс за протестиращите да привлекат вниманието на Европа към себе си, но, за да стане това, ще се изисква повече от песни и танци. Трябва решителна акция – законна, но смела. Нещо подобно на леките сблъсъци за достъпа до Александър Невски на 22-ри септември, но с по-ясна и смислена цел. Необходимо е да се даде на външния свят ярък пример за полицейщината на настоящето правителство; Борисов от години крие истинската си същност пред световните и европейски лидери и именно така успява да подържа фасадата си на демократ и центрист.

Без натиск от страна на ЕНП, Борисов и порочният му управленски модел никога няма да бъде детрониран. Орбан в продължение на почти десетилетие успя да удържи натиска на либералните сили в европейския парламент единствено благодарение на широката подкрепа на съпартииците си в много друго страни от Съюза, които несъмнено в него виждаха начин да изживеят собствените си тоталитарни амбиции и мечти. Чак сега, когато Орбан се превърна де факто в персона нон грата, Унгария бе подложена на по-сурови санкции от страна на ЕС.

Не можем да си позволим същия лукс в България. Нямаме десетилетие за чакане. Населението ни се топи, а младото поколение достига умопомрачителни нива на политическа апатия и липса на социално и колективно осъзнаване. След десет години демографската бездна, по чийто ръб вървим, може вече да ни е налапала цели и окончателно да изгубим надежда за промяна.

Скоро ще удари полунощ за България. Това, което ни остава, е да преценим, дефинитивно, дали ще организираме последен опит да спасим това, което е останало, или ще се оставим на бавния процес на разпада да заличи всички следи от съществуването на малката ни, дърта държавица.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s