Българите и изкуството

Гледах новата реклама на Хепи преди няколко дни. В нея Димитър Рачков и Криско ядат някакви гръцки деликатеси и правят шеговити препратки към песните на рапъра. Реклама като реклама. Хуморът е ниво детска градина, но не е по-зле от типичната бълвоч, която се пуска по българските телевизии. Но форматът й ме накара да се замисля за популярността на Криско и за начина, по който известните стават известни напоследък. Поне в България.

Чини ми се, че формулата е следната — имитираш успешен стил, обикновено заимстван от западните култури, набираш популярност в интернет, от там започваш малко по малко да принизяваш нивото си до това на средностатистическия българин, след което напълно занемаряваш това, което те е направило известен и разчиташ на имиджа си, за да трупаш още повече разпознаваемост. Казано просто, ставаш известен като се афишираш като такъв.

Това са повечето ни “известни” личности. Хора, чиято показност и липса на усещане за лично пространство ги превръща в тема на разговор. Вземете музикантите ни за пример. Най-големите ни изпълнители са приблизителни подобия на западни звезди. Хора като Тита и Криско, безопасни маркетингови продукти, които съществуват единствено в балона на социалните мрежи и жълтите вестници. Не знам от кога не съм чувал песен на Тита, но за сметка на това не можах да избегна безбройните публикации за скандала между приятеля й ММА борец и някакъв чалгар, чието име нито съм запомнил, нито особено ме бърка.

Наистина имаме сериозен проблем, щом най-предизвикателният ни артист през последните години е Слави Трифонов с неговите чалгаджийски балади, смесени с елементи на вехт рок. Какво говори това? Че културно сме заседнали една-две години преди падането на берлинската стена, ако не и по-рано?

Екстремната комерсиализация остави родното изкуство без зъби. Дори по мутренски времена имаше групи като Ъпсурт, които открито коментираха средата си и правеха предизвикателни изпълнения независимо от възможните и вероятните последствия. Днес какво правят културните ни дейци? Влизат в парламента като част от управляващата партия, при все, че не разбират абсолютно нищо от политика. Половинчати актьори и посредствени барабанисти, готови да се продадат за жълти стотинки.

Колко тъжна е родната картинка, когато качествените ни филми през последните 10 години се броят на пръсти? За всеки филм на Стефан Командарев има по няколко от нелепите продукции на бТВ, лишени от какъвто и да е авторски стил или визия, заснети като евтини реклами от чисто техническа гледна точка. И все едни и същи актьори, сякаш в страната вече дори не е останал кой да се развявава по екраните.

Заплащането ниско, държавата сляпа и некооперативна, публиката незаинтересована. Нормално е да няма как при тези условия да се сътвори нещо особено впечатляващо. Но предвид постоянните претенции на актьорската гилдия, както и на всички други общности в сферата на изкуството, защо нито един артист, с изключение на Милица Гладнишка, не се появи на протестите? Защо не настояват държавата най-сетне да обърне внимание на абсолютния културен разпад, който тече вече повече от 30 години? А изобразителното изкуство и литературата няма какво да ги споменаваме изобщо. Две направления, в които няма съществени развития още от средата на соца насам.

Вместо това се изтъпанват сервилни подлизурковци като Калин Сърменов, които вечно се оплакват от това как българинът мразел успешния човек и недоволствал каквото и да стане около него. Може би подобни обвинения щяха да имат по-голяма тежест ако не идваха от човек, чието най-голямо постижение бе роля в епохалното предаване “7 часа разлика”.

Има толкова потенциал за качествено изкуство в България. Поставени сме в уникалната позиция да разглеждаме теми, които другаде в света не стоят на дневен ред, както тук — колапс, опустяване, меланхолията на празните села, болката по едно минало изпълнено с надежда. Вместо това сме съсредоточени върху това да копираме, да преписваме, да преиграваме и да продаваме. Но и това време ще мине. Скоро няма да има нито какво да се продава, нито на кого.

One thought on “Българите и изкуството

  1. С тъга ще отбележа, че високо почитаният от мен Арнолд Тойнби находчиво посочва, че когато едно общество / цивилизация навлезе необратимо във фазата на разлагане, най-напред се разлагат изкуствата. Може би защото са онтогенетично “най-млади” в хода на антропогенезата.
    И при нас е така, и виждаме навред около нас маразматичните сенки на псевдотворци, квазипоети, нанохудожници, хипотеоретици на изкуствоведската мисъл и прочие плегици в обхвата на изящните Музи.
    Разбира се, има и светли изключения. Ала те само засилват тъгата ми – защото сме стигнали до онзи хал, при който се радваме на изключенията, вместо те да бъдат “норма” или поне приближения към приличното “средно ниво”.
    Понеже от всички изкуства предпочитам изобразителното, с още по-голяма тъга ще добавя, че другаде, в отминали жестоки епохи, се е раждало Голямо изкуство, подхранено от импулса с Красотата да се олекоти поне мъничко страданието на Страдащите.
    А у нас – както и Вие споменавате – пълно е с важни и болезнени теми, които веднъж на столетие се случват! Пред такива теми сигурно Йовков и Елин Пелин биха занемели от завист.
    А вместо това – наоколо е нескончаем парад на триумфираща пошлост, венчан за абсолютната творческа импотентност на нашенски себеназоваващи се “творци”.
    Еми, това е положението…
    Повече от очевидно е, че Огюст Роден в друга посока е адресирал неизмеримо прекрасната си статуя “Мислителя”. Не за нас е ставало дума, мисля си аз …
    Благодаря за хубавото четиво!

    ТТ 🙂

    Like

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s