През 2011г. бе заловен и екзекутиран либийският ръководител и революционен лидер Муамар Кадафи след половин годишна гражданска война, вдъхновена от Арабската пролет. Конвоят, в който се движи Кадафи, бива нападнат от засада и разбит, а самият той попада в ръцете на бунтовниците жив. На видео, заснето с телефон, се вижда как тълпата издевателства с тялото му дори след като умира от прободни рани в областта на корема. Убит е и синът му.

Смъртта на диктатора Кадафи, обвиняван с десетилетия от международната общност в спосориране на глобален тероризъм и нарушаване на правата на човека, се очаква да доведе нова ера в развитието на Либия. Назначава се временно правителство, започват планове за провеждане на първи демократични избори със съдействието, и под опеката, на Обединените нации. Арабската пролет пуква и в африканската пустиня.

Тази история няма хубав край. Изборите така и не се провеждат, а легитимното (доколкото може да бъде наречено така) правителство на Либия се оказва под екзистенциална заплаха от силите на генерал Хафтар едва три години след смъртта на Кадафи и края на първата гражданска война. Конфликтът продължава до ден днешен и няма никакви признаци за нормализиране на обстановката – напротив даже. Огромните залежи от нефт в страната я превърнаха в идеално поле за хибридно сражение между големите играчи в региона, както и някои от Западните сили. Франция, Италия, Русия, Турция, ОАЕ, Египет – всеки е избрал отбор и го подкрепя. А пострадалите, в крайна сметка, са обикновените граждани на Либия, които за десетилетие видяха как домът им се превърна в трамплин за нелегална миграция в посока Европа за целия африкански континент.

Дали Кадафи е бил брутален диктатор или панафрикански революционер с анти-Западно настроение няма значение. Истинският въпрос е друг. Истинският въпрос е вечен и няма конкретен отговор. Кога идва времето за промяна?

Някои биха казали, че гласът на народа е единствената легитимна форма на управление. Че когато улиците прокънтят и площадите се изпълнят, единствено скандиранията имат значение. Но има съществена разлика между дезорганизираните, деконструктивни митинги, целящи да съборят едно правителство, и наченките на сериозно демократично течение, което да гарантира най-доброто за жертвите на отминалото статукво. Има ли смисъл да бъде подменяно едно зло с друго? Да гледаме страдание в различни форми?

Не беше толкова отдавна времето, когато в България се пееше “Комунизмът си отива” и хиляди младежи със светнали очи се събираха при Университета или пред Партийния дом. Тогава цяла една страна бленува по едно свободно бъдеще, в което всеки ще има право да начертае собствен път. Леви и десни се обединяват около мечтата за демократична България, независима от Русия или от Съветския блок. Колко жестока бе, тогава, действителността. Колко студен се оказа този мечтан свят. Дойде времето на ВИС и на СИК, на Виденовите зими и некомпетентната какистокрация.

Тъжната истина е, че има такова нещо като прекалено късно. Прекалено късно бе за либийския народ да добие независимост и да упражни правото си на самоопределение, тъй като опита да го направи чак когато целия свят втренчи поглед в него. Прекалено късно бе за Съветския съюз да бъде преустроен, когато арката на историята вече бе се извила в посоката на разпада му. И бе прекалено късно за българите да постигнат мечтаната чиста и свята република след като в продължение на векове са били зависими от по-силни държави и са били мачкани от собствените си управляващи.