Не е моя работа

В модерния онлайн дискурс няма място за обяснения и пояснения. Аргументацията е напълно мъртва, заменена от примитивно племенно говорене. Стил на мислене тип “ако не си с мен си срещу мен и няма да направя никакъв опит да те въведа във върховната истинност на твърденията ми.”

Най-популярната платформа за онлайн активизъм (бих сложил кавички и тук но не искам да се повтарям) е Туитър. Този активизъм се състои почти изцяло в лични нападки. В сриване на самочувствието и зариване на дисидентското мнение и поведение. Всяко малко движение се наблюдава, защото този тип политиканстване е толкова изолиран и интроспективен, че се занимава повече с вътрешни разпри и състезания за чистота на убежденията, отколкото с това да помага на когото и да е.

Не говоря за никоя конкретна кауза в момента. Разбира се левите, или поне тези заблудени души, които се определят като леви, ще се припознаят в написаното. Лявото винаги е било собственият си най-голям враг още от зората на социалистическата мисъл. Маркс срещу Бакунин, Кропоткин срещу Ленин, Сталин срещу собствения си народ, Нестор Махно срещу болшевиките и така чак до монументалните, спиращи дъха сблъсъци между Корнелия Нинова и управата на БСП.

Ще дам пример с Black Lives Matter в Щатите — движението показва абсолютна незаинтересованост към това да обясни мотивите и целите си на външния наблюдател. Всеки, осмелил се да направи опит да разбере какво точно ще произтече от цялото това недоволство, бързо бива отритнат, заклеймен като расист или реакционер и подложен на безкраен тормоз от страна на интернет-активистите, които уж се борят за равенство и правосъдие, но всъщност начесват същата краста, която усещат и религиозните фанатици, когато извършват гонения срещу неверниците. Паралелите между фундаменталисткия екстремизъм и културата на Туитър активизма са не един или два.

Ето, пресен казус. Рапърът Джей Коул прави песен, в която осъжда склонността на протестиращите да нападат тези, които не ги разбират и дори да гонят съюзниците си, заради измислени прегрешения. Във въпросната песен бива спомената определена тъмнокожа жена, известна в Туитър с острия си език и прореволюционните си възгледи. Джей Коул от години се занимава с темата за бедността и расовата дискриминация в Америка, не е новобранец, не е някой агитатор или трол. Но това не интересува бесните тълпи в Туитър. В очите на вечно скандализираните маси, Коул омаловажава черна жена, а черните жени, като най-онеправданото малцинство, имат право да бъдат изслушвани без някой да проблематизира казаното от тях. Оттам тръгнаха квалификации като Uncle Tom (символ В Америка на тъмнокож мъж, който се държи като бял и не проявява разбиране към собствената си раса). Единственият що-годе разбираем аргумент в полза на тези нападки по адрес на Коул е, че не било работа на черните жени да обясняват какво правят и в какво вярват.

Чие задължение е тогава? Кой ще обясни позицията на съответната група ако не членовете й? Никой не оспорва правото й на съществуване или легитимността на оплакванията й. Това да влезеш в дискусия с някого не е опит да го цензурираш или нападнеш или унижиш. И точно в това се състои фундаменталното противоречие в основата на интернет активизма — той едновременно отхвърля обмена на знания и идеи като легитимен подход и разчита единствено и само на упражнения в лирическа и словесна атлетика, за да оправдае съществуването си. Това не са революционерите и героите на нашето време. Туитър няма да излъчи човека, който ще избави Америка от расовите си антагонизми. А от коментарите на вестник Сега няма да излезе новият Ботев.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s