Смутни времена

Никой не може да отрече, че в целия този хаос има доза вълнение и превъзбуденост. В колективното съзнание на всяко поколение съществува идеята, че нещата ‘сега’ са по-зле от ‘преди’ и че предстоят турбулентни времена. Промяна. Колапс. Време за героизъм. Всички броим жертвите и заболелите. Представяме си най-лошите възможни развои на събитията. Каква би била една София, обрасла в лиани? Паркът пред НДК, покрит с високи треви, избуяли измежду процепите между плочите, дървета с гигантски размери заради наличието на повече кислород и липсата на човешка намеса. Всеки от нас, тайничко, си е мислил за края на настоящия ред на нещата.

Това не е ново усещане. Популярните медии успяха да го уловят и да го комодифицират с произведения като Боен Клуб, които енкапсулират комплексното усещането за досада и незадоволеност сред професионално-менажерската класа и желанието на ‘хората с костюмите, седящи в офисите’ да избягат от повтаряемостта и посредствеността. И винаги това бива постигнато чрез агресия, представена като катарзисно изживяване. Счупени зъби и носове, разпри с висшестоящи, унищожаване на частна собственост. С една дума – отрицание на статуквото. Отрицание на преследването на капитал за сметка на човешката задоволеност и търсене на щастие.

Протестантската работна етика, принцип, наложил се във всички либерални системи и основаващ се на простата концепция, че работата трябва да бъде вършена, а възнаграждението ще бъде получено някъде далеч в бъдещето (или пък в някой друг живот), унищожава естествената човешка мотивираност и желание за творение. Нуждаем се от директен ефект от дейността си, от това да видим точно какво предизвиква нашето активно участие в материалния свят. Какво задоволение получава един работник в кол център, чиято работа е да досажда на или дори да лъже обикновени хора? Какъв материален ефект върху света има от това да правиш таблици в Ексел? Създали сме прослойка от хора, които нямат никаква връзка с реалния свят. Не могат да повлияят посоката, в която той се движи по никакъв значим начин. Гласуването е меко казано мярка за пасифициране на населението, ако не отявлен цирк, организиран именно благодарение на собственото ни желание да се залъгваме, че участваме в нещо голямо и значимо. Живеем в квартали, които принадлежат на компании за зониране и недвижими имоти, не познаваме собствените си съседи.

Няма усещане за общност или за единство. Разбира се, постоянно по телевизията, особено в ситуации като настоящата, се появяват някакви милионери като Григор Димитров, които дори не са стъпвали на родна земя от месеци или години, които да ни обясняват за обединението и силата, но истината е, че тези думи са поредната приказка, която сме свикнали да си разказваме. Човек се ражда сам на тази земя, учи, работи и умира. Нямаме велики подвизи. Нямаме големи конфликти. Превърнали сме се в мишки, които се завират по-надълбоко в дупките си, вместо да подадат глава навън и да помиришат какво витае във въздуха.

Коронавирусът ни даде малка доза от това, което всички отчаяно искаме. Възможност да се откъснем от ежедневието и да изградим собствена съдба. Млади и стари със захлас обсъждаха най-новите развития по темата сякаш не ставаше въпрос за смъртоносна пандемия, а за революционно движение. Ето, на, комитетът в Пирогов се разкри, първата пушка пукна. Опашки пред магазините. Хората се крият по къщята, надничат навън бъзливо, екипират се, бягат от градовете. Така беше в началото, когато COVID беше невидимото чудовище от далечния Изток, което заплашваше съществуването ни. И беше вълнуващо. Беше ново и различно. Показа ни кои сектори са напълно излишни и повърхностни и съществуват само, за да създават заетост там, където няма нужда от такава. Естественият порив на човека да създава бива потъпкан от напъните на държавата и на частния сектор да извлече максимален дивидент от ограничен ресурс. Но ето, че изведнъж се оказахме свободни да рисуваме, да пишем, да лежим до късно, да чистим домовете си. Да помагаме на възрастните, просто така, защото го искаме и защото го усещаме.

Човекът не е животно, което е привикнално към клетката. Той няма и да привикне към нея. Всяка криза ни доближава до момента, в който окончателно ще се потвърди съждението, че Индустриалната революция и нейните последствия са катастрофални за човешката раса. Не сме роботи, че да търпим повтаряемостта на задачите си. Да се задоволяваме с живот зад стъклена преграда. В крайна сметка, вродените ни идиотизъм и склонност към хаотичност винаги ще ни тласкат в посока конфликт и примитивизъм. И това не задължително е нещо лошо.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s